0
1667

Среща

До средата на миналия век в един скит в скалите над Черепишкия манастир се подвизавал един монах. По разказите на хора, които го познавали, той бил последният благодатен старец на осакатената ни след Девети църква, оцелял като по чудо от настъпилите гонения. С неговата смърт веригата на големите молитвеници, мнозина от тях останали неизвестни за народа, се прекъснала. Над трийсет години този старец прекарал уединен в това осеяно с бели скали място, спазвайки стриктно древните монашески устави. Носел груба конопена дреха, вино не пиел никакво, хранел се през два дена с накиснат във вода хляб и горски треви и плодове. Към края на живота си бил надарен с дара на лечителството. След като изцерил дъщерята на един овчар от парализа, славата му бързо се разнесла. Въпреки почти отвесния каменлив път до скита, все повече хора, даже чак от другия край на България, започнали да го търсят, за да му изплачат болките си. Той не връщал никого.

Житието му било съвсем просто и обикновено. Когато след смъртта му един буден семинарист от преместената в Черепишкия манастир семинария се поинтересувал от живота му, за да го запише и остави за полза на хората, се оказало, че няма нищо за записване – защото животът му се изчерпвал с две думи: пост и молитва, и с няколкото чудодейни случая на изцеление. Само малко преди смъртта му се случила една история, която семинаристът все пак сварил да запише, тъй като тя била свързана с единственото напускане на скита от страна на монаха за всички тия трийсет години.

Някои от хората, които пристигали при него, му разказали, че във Враца се появил един човек, който също се прославил с явни дарби – и прозорливост, и лечителство. Странното в случая било, че той бил най-обикновен мирянин и по думите на хората, изобщо не водел строг живот. Монахът усетил леко парване в сърцето, което му дало да разбере, че въпреки дългогодишната битка с гордостта все пак не бил успял да я изтръгне изцяло от гърдите си. Той се произнесъл строго за тези съмнителни според него дарования на самозванеца, но следващите хора, които дошли при него, отново го затрупали с нови и нови потвърждения за големите дарби на мирянина. И един ден монахът решил сам да отиде в града и да се види с този човек, защото, казвал си той, може би хората наистина са прави. И ако е така, смирено да му поиска прошка, че го е осъдил в помисъла си и да го попита благодарение на какви трудове така е успял да привлече Божията благодат към себе си.

Монахът тръгнал пеш, будейки всеобщо изумление сред жителите на населените места, през които минал на път за Враца. По-смелите отивали да му целунат ръка и да вземат благословията му, а неколцина помолили за разрешение да вървят с него и той не ги отхвърлил. Когато групата стигнала до Враца, монахът се поинтересувал от първия срещнат къде могат да намерят мирянина, който лекува. Човекът веднага ги упътил. Казал им, че става дума за един обущар, който държал малка будка в близост до градския площад. Монахът и придружителите му се насочили натам. Когато прекосили площада, видели, че обущарят вече ги чака, явно предупреден по неведом начин за появата им.

 – Кажи ми, братко – кротко попитал монахът, – с какво така угоди на Бога, че те сподоби с такива дарования?

  – С нищо, честни отче, аз не мога да се похваля – отвърнал обущарят. – И ям, и пия, понякога прекомерно, молитвата също съм я загърбил, само понякога набързо се прекръствам.

 – И все пак? – продължил да настоява монахът.

 – Едно-единствено нещо има, което може би ми е признато за заслуга на небето …

И като се доближил до монаха, тихо му продумал отговора си.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЛейди Макбет и злото
Следваща статияПутин, алтернативата и Западът