0
722

Срещи, диалози, студенти, подходи

Церемония по откриването на фестивала. Фотографии SETKANI/ENCOUNTER
Церемония по откриването на фестивала. Фотографии SETKANI/ENCOUNTER

За 26-а поредна година в Бърно се проведе Международният студентски театрален фестивал SETKANI/ENCOUNTER. Четиринайсет театрални училища от цяла Европа (и едно от Тайван) се приютиха в бившата моравска столица, днес индустриален център, в името на педагогическия и художествен обмен между своите студенти.

В рамките на пет дни бяха представени двайсет и четири представления (четиринайсет в основната и десет в паралелната програма), бяха проведени два уъркшопа и поредица от дискусии. Всички представления подлежаха на оценка от професионално и студентско международно жури. Фестивалът официално няма състезателен характер, но двете журита отдават „признание“ на две представления за някои от техните компоненти – актьорски изпълнения, среда, музика и пр., но нямат право да дадат признание на представление като цялост. Темата на тазгодишното издание на фестивала беше „Нови прицели и гледни точки“, търсейки гласа и погледа на младите върху съвременния свят.

Всички студенти от Музикално-театрална Академия „Леош Яначек“ в Бърно организират този фестивал. Няма специалност, която да не се грижи за нещо – докторантите модерират дискусии, театроведите пишат рецензии всеки ден, а после оформят всекидневния фестивален бюлетин, актьорите и драматурзите се грижат за церемониите по откриването и закриването, екранният факултет поема заснемането и видеорепортажите. За една седмица целият театрален факултет спира своите занятия и се посвещава на фестивала.

По този начин студентите в училището домакин получават няколко от най-важните уроци в театралното си обучение – че много хора се занимават с театър и често това е по различен начин; че няма нужда да сравняваме кое е Театърът и кое просто театър, защото такива глупости не съществуват, и че няма значение по какъв начин точно ще се научиш на театрално правене, защото в крайна сметка обикновено едно нещо или е добро, или не е. Три урока, които често подминаваме.

Откриването бе ръководено от един шекспиров шут, който не пропусна нито едно нещо, с което може да се подиграе. Пиперливият хумор не пречи, а само радва преподавателите, които виждат в него продукт на артистичното възпитание на своите ученици, и дори шегите понякога да се безвкусни, те все пак са посрещани с одобрение. По време на церемонията на професионалното и на студентското жури бяха нахлузени боклукчийски жилетки, защото в рамките на фестивала предстои „да се заровим в боклука на този свят, за да видим какво е живо, какво е мъртво и какво е вечно“.

Като български участник в студентското жури си поставих основната задача да сравня педагогическите подходи, които забелязвам около себе си, с тези, които виждам на фестивала, и да се опитам да видя къде съм аз като прохождащ бъдещ професионалист спрямо връстниците си от цяла Европа.

Ще разгледам по-подробно няколко представления, които се различават радикално от това, което се прави в бакалавърското театрално образование у нас.

That Fucking F Word, Кралска консерватория, Глазоу
That Fucking F Word, Кралска консерватория, Глазоу

Колективното създаване на театрално представление от идеята за такова е една все още прохождаща в България практика. Най-вече тя е популярна в документалната ниша, по-рядко и в чисто художествено ориентираните жанрове. В Кралската шотландска консерватория в Глазгоу обаче това е част от учебната програма на студентите по актьорство и всеки четвърти семестър те трябва сами да изберат своята тема, да направят своето проучване, драматургия и разбира се, да изиграят резултата. В случая четири момичета и едно момче ни представиха That Fucking F*** Word („Тази шибана дума с Ф“), кратък документален пърформанс относно злободневните измерения на феминизма. Разказите им за всекидневните проявления на сексизъм, за ексцесите на феминизма, историческият контекст на тези явления и много личен материал служат за драматургична тъкан. Разбира се, не можем да отречем наличието на лесни режисьорски хватки в подобни сценични жанрове – микрофони по сцената, малко видео, малко танц (в широкия смисъл на думата), песен, говорене на публиката, обиграване на гафове, ако се наложи: огромната енергия на състава ни достави голямо удоволствие от повече или по-малко аматьорската по характер работа.

„Ухапвания“, Национална консерватория, Париж
„Ухапвания“, Национална консерватория, Париж

Любопитното беше, че в Националната консерватория в Париж също имаше сходен продукт. В бакалавърския модул на повечето видове образования по изкуство във Франция присъства и свободният предмет (carte blanche), който има за цел да развие индивидуалното мислене у студентите, работа, която трябва да свършат без преподавателска намеса, но която ще бъде оценявана наравно с останалите им предмети. В случая гледахме още едно представление на феминистка тематика – „Ухапвания“. Сходна тема – насилието срещу жени, а и то страдаше от същата липса на оригиналност в средствата си, но този път те бяха професионално издържани и никой нямаше усещането, че гледа студентско представление. Именно цялостната самостоятелна работа им спечели и признанието на студентското жури.

Последно в тази област беше представлението на Националната академия за театрално изкуство „Силвио д’Амико“ от Рим. Група студенти под режисурата на своя колега Джовани Фирпо, студент по режисура, вече дипломирал се в Театралното училище „Алесандра Галанте Гароне“ в Болоня, едно от малкото останали места, следващи метода на Жак Льокок в Италия  (физически метод в обучението на актьора, разчитащ на неговата работа с различни видове маска), и със звуковото и музикално напътствие на Франческо Леинери, студент по композиция и диригентство от Консерватория „Санта Чечилия“ в Рим, бяха създали колективно своето представление „Сънища за сънища“. Изцяло изградено върху работата с бели маски (познати още като ларва маски), студентите разказваха една простичка история за любов и лоши хора, която разчиташе изцяло на естествената поетичност на маската като избрано средство и на специфичната ларва маска, пораждаща съновната абстрактност на всичко случващо се на сцената. За съжаление само работата на Франческо Леинери, който изпълняваше музиката си на сцената и по този начин координираше всички останали свои колеги, заслужаваше сериозно внимание. Макар и отдадени, студентите не бяха постигнали техническото съвършенство, необходимо за работата с този вид маска. Жестът им не остана незабелязан – повик към иначе отсъстващите от селекцията на фестивала тази година абстрактни и физически форми.

„Сънища за сънища“, Национална академия „Силвио д'Амико“, Рим
„Сънища за сънища“, Национална академия „Силвио д’Амико“, Рим

Осъзнаването на артиста като социално и художествено ангажирана фигура безспорно е сред заслугите на тези три проекта, като явно този вид мислене е търсен и в учебните програми на студентите. Правеше впечатление свободното им мислене, макар и понякога за сметка на действителното майсторство.

Отрицателно впечатление по сходен критерий направи моноспектакълът „Аз, Яго“ на Андрей Загородников – студент в пети курс по театрална режисура от Петербургската театрална академия, най-старото висше театрално училище в страната. Експерименталният подход към Шекспировата драматургия породи преди всичко учудване и хладно раздразнение от прахосването на силите на иначе талантливия млад човек в самоцелни импровизации по текстове от „Отело“ и етюди с тесто и аквариум. Представлението е било показвано на редица театрални фестивали и играно няколко пъти в Петербург. Други два самоцелни опита бяха представени от Кралската академия за театрално изкуство в Мадрид и от Националната театрална академия от Тайпе.

Не мога да кажа, че всичко от видяното е положително, но пък го поставих до продукцията на редица други училища с по-традиционен подход: музикално-театралните академии от Прага и Бърно, Театралната академия в Братислава, Националното училище за филмово, театрално и телевизионно изкуство от Лодз, НБУ, Националната театрална академия в Краков и Университета по изкуства и социални науки Аланус от Бон. Във всички изброени беше налице един повече или по-малко установен подход – работа върху конкретен драматургичен текст от страна на студентите по актьорство или режисура. Всички представления страдаха от едно леко усещане за скука, познати интерпретации и не винаги необходим традиционен подход. И въпреки че понякога това беше с много високи резултати (актрисата Мария Дебска от краковското училище получи признанието на професионалното жури за ролята си на Мария Стюарт от едноименната Шилерова пиеса), в повечето случаи пораждаше леко незаслужено негодувание. Студентите по режисура сякаш бяха оставили сходен отпечатък върху работите си, били те върху модерен или класически текст – външен коментар на случващото се, привидна модернизация или пък осъвременяване, под които обаче личат със страшна сила абсолютно традиционни подходи към действието, сценичния разказ и работата с актьора.

Може би най-голямо впечатление направи работата на студентите от Театралната академия Баден-Вюртемберг в Лудвигсбург. Колективната им работа с утвърдената режисьорка Кристиане Поле върху дневниците на немския режисьор, писател и художник Айнар Шлееф беше дала като резултат един гневен абстрактен спектакъл – „5.6.-11.6. (смърт), 15.6. (Възкресение)“, болезнено актуален и въздействащ, независимо от липсата на субтитри в представянето му. Може би заради цялостната му висока оценка, но и заради силното режисьорско присъствие той беше пропуснат от официалните признания на фестивала. За сметка на това предложи изключително силен поглед върху възможностите на подобен тип работа със студенти – комбинацията от дивайзинг, силна режисьорска фигура и провокативен, малко познат текст. След дълга лабораторна работа студентите бяха успели да създадат всичко в представлението – пространствените решения, физическите партитури, присъствията, звука, цялостния смисъл. Такъв спектакъл би могъл да се гледа по-скоро в истински театър, отколкото в театрално училище.

Фестивалът SETKANI/ENCOUNTER приключи с лека тревога от страна на професионалното жури, че умението за разказване на истории остава все по-назад в учебните планове за сметка на външните средства. Нямам квалификацията, за да коментирам подобни твърдения. У мен все пак остана впечатлението, че различните подходи отговарят по някакъв начин и на театралния контекст, в който се случват. Този фестивал предполага наличието на диалог, на любопитство към другия и чуването на това, което той би могъл да каже. Струва ми се, че това е по-важно.

Стефан Прохоров е роден през 1993 г. в София. Занимава се с литература и театър. Пиесата му „Правилата на играта“ е поставяна в Младежкия театър „Николай Бинев“, а „Братята – това е“ му носи номинация за наградата „Стоян Камбарев“. Участва с текстовете си, а понякога и с режисьорски работи в различни фестивали. Понастоящем учи режисура в НАТФИЗ.