ß1_20230522141722.jpg)
На 2-ри и 3-ти ноември т. г. в София (в Центъра за култура и дебат „Червената къща”) се проведе научна конференция за ролята на миряните в Църквата. Моята основна теза на тази конференция бе, че истинско богословско осветление на тази роля може да се получи само при възстановяването, възпомнянето на факта, че Църквата е общност, евхаристийно събрание, „лаос Божий”. За да се направи това обаче, и преди то да се направи, нужно е трезво и дори „радикално” да си дадем сметка за тревожната ситуация, която ни предизвиква да си припомним този библейски факт.
Тази ситуация бих нарекъл атомизация и индивидуализация на църковния живот: в храмовете няма църковен народ, църковни общности, събрания, „лаос”. Налице чисто и просто е местното население (селско или градско), част от което (по традиция) е православно вярващо и е съхранило обичая си да идва в църквата при свещеника. Да идва обаче, в масовия случай тъй както потребител идва в обслужващото „звено”, за да задоволи специфични и – подчертавам това – най-вече индивидуални „духовни потребности”: преди всичко панихиди, „кръщенета”, опела, „венчавки”, молитви за здраве, за път, за „разваляне на магии” и т. н. Обръщам внимание, че макар две от изредените току що богослужения да представляват тайнства, те, както и другите, съвместно биват наричани тъкмо от свещениците „треби” (сиреч по-„треби”). Храмът, следователно, практически не е вече мястото на едно църковно събрание – не е дом на църковен народ (лаос), а по-скоро нещо като „офис” на изпълняващия тези по-„треби” свещеник-професионалист. В тази ситуация епископите пък са далечните, само смътно познавани „генерални директори” на всички тези „офиси” в определената област (епархия), на които свещениците се явяват „служители”. Понеже като такива те почти и не вършат свещеническа работа, но само я „началстват” и администрират, тези епископи – превърнали се по същество в „шефове” на църковното ведомство – съвсем естествено са започнали да общуват изключително помежду си на синодални заседания в столицата или с държавните и местни светски власти, изсред които представляват традиционни съхранители на българското русофилство и на един сантиментално-носталгичен монархизъм – в благолепна декорация на общонационални „мероприятия”.
В тази ситуация именно Евхаристията – Литургията е станала най-безфункционалната „служба”. Именно доколкото не се извършва за никаква специална, персонална „потреба” – въобще не е „треба” – тя масово се схваща от хората просто като едно еженеделно църковно тържество (което би могло да бъде и особено „тържествено”, ако се случи да го сподоби с участието си някой епископ). „Как служи дядо еди-кой си, а как пък дядо еди-кой си” е тогава основната тема на посетителите на тържеството.
Нека да добавя и това, че доколкото църквата ни масово се е превърнала във „ведомство” за извършване на „треби”, за удовлетворяване на „потреби” на индивидуални или семейни „потребители”, в нея се е развило едно характерно противоречие между клира и въпросните „потребители”. Там е работата, че тези последните – особено живеещите в по-малките градове и селата – имат убеждението, че начинът и формата за удовлетворяването на църковните потреби трябва да бъде изработвани от тях и от местната им традиция, докато свещениците като „професионалистите” на институцията трябва постоянно да ги убеждават, че това не е така и само „Църквата” знае кое как се прави. Противоречие абсолютно безплодно, защото по същество в него няма нищо църковно.
Дори обаче онези, които (рядко макар, но) се изповядват и причастяват в Църквата – в царящата в нея обща атмосфера на „духовно потребителство”, което описвам – правят това в порядъка на спазвано частно (семейно) благочестие, а не защото се преживяват като членове на постоянно събрание, на църковна общност (собствено „еклесия”). Радикално (и нарочно преувеличено жестоко) би могло да се каже следователно, че религиозността, православността у нас днес практически не е църковна в собствения смисъл на думата. Тя е „частна”, а „миряните” не са „лаос”, „народ Божий”, „еклесия”, Христово общество, а просто – онези, идващи в храма именно от света (от „мѝра”), които имат по унаследена традиция, и „религиозни” потреби: потреби от трансцендентна протекция, трансцендентна инициация – практически произтичащи от (най-често неясна и периферна за съзнанието и живота им) „вяра в Бог”. Погледната от тази перспектива и на този фон, една претенция, че и хората от този вид – „миряните”, идващите от „мѝра” при „клира” – са Църквата и би трябвало да имат някакви по-особени функции, действително звучи кухо и предизвикателно както за йерархията, така и за богословски образования ум. Не, тези „миряни” не са „Църквата”. Те са просто индивиди, имащи „вяра” и произтичащи от тази вяра – религиозни – потребности, които пък духовното „ведомство” (собствено църквата: на клириците, на професионалистите, на „посветените”) задоволява с дадените й за това „сили”.
Пак казвам, в тази болезнена ситуация на атомарно взаимоотношение между църковната институция и онези, които твърдят, че принадлежат към нея, в Литургията (Евхаристията), в която – при традицията миряните крайно рядко, един-два пъти годишно да се причастяват на нея – не се извършва никакво персонално освещаване с осезаем духовен „ресурс” както при останалите (и затова много по-целесъобразни) „треби”. Тя се е превърнала от актуализация на Църквата като „еклесия”, в едно чисто (но и безцелно) тържество на „духовното ведомство”, което „по обичай” се извършва в неделя. Но пак поради това, че не снабдява с никакъв ясно дефиниран духовен „ресурс”, Литургията (Евхаристията) е и най-слабо посещаваната богослужба. Не бива да се заблуждаваме – тези които идват в неделя в енорийския храм със сигурност не са повече от една десета от онези, които ще дойдат в него да кръстят децата си, да извършат панихида за свой близък или да „поръчат” молитва за някаква своя нужда. За забелязване е, че даже онези малцина, които (дори) Литургията имат за своя „духовна потреба” и я посещават относително редовно, по същество, за да „пазят съботния ден” (в случая, неделния) имат характерната тяга да извършват, докато тя „тече” най-разнообразни актове на чисто лично благочестие (сиреч, да не „стоят празни” на „тържеството”, да си „заработят” и на него нещо „реално”), например, молят се частно пред определена икона, обикалят свещниците, за да палят свещи за домашните и покойниците си, като през това време не следят молитвата, която (всъщност от тяхно, от тяхно име, защото е изцяло в първо лице множествено число) свещениците възнасят пред олтарната Трапеца. С две думи (и с огромно съжаление казано: Евхаристията не събира „лаоса Божий”, общността – Църквата като събрание на призовани, а само онази съвкупност от най-ревностно (или най-дисциплинирано) вярващи, която има – всеки индивидуално – потребата било да заяви тази своя ревностна вяра, било, както казах, „да спази съботния ден”, веднъж в седмицата, под звуците на песнопенията и звъна на кадилниците.
Повтарям, в описаната ситуация на атомизация, субективизация и (дори) „меркантилизация” на духовното битие, всеки глас за промяна, за увеличаване на „ролята на миряните” в Църквата звучи действително претенциозно и безоснователно (да не кажем дори – нахално за ушите на клира). Ако миряните са сведени (са се свели) до положението на „религиозни клиенти”, на които биват удовлетворявани различни „духовни” потреби – при това именно като на съвкупност от индивидуално идващи „от мѝра” при „клира” (който пък, по силата на „посветеността” си има изключителното „авторско право” върху удовлетворяването на потребното и в този смисъл и е „Църквата”), то каква може да бъде в тази Църква „по-голямата” роля на миряните? Да определят начините на богослужението, да участват в „жречеството” на „професионалистите”? Без да са „посветени”? Или да имат право на началство и управление в „офисите”, в каквито са се превърнали храмовете? Да участват в определянето, назначаването и уволняването на „персонала” им, в разписването на дисциплината му? Вместо епархиалните архиереи на чието „ведомство” и на чието „княжество” принадлежат тези „офиси”, заедно със служителите им.
Но следователно, за да се заговори изобщо за променяне (или „увеличаване”) на ролята на миряните в Църквата, първо трябва да се възстанови Църквата като общност, но затова ще говоря някой друг път.
Каквото и да кажем сега за църквата и миряните, времената са далечни от епохата, описана в „Камо грядеши“. Например в годините, когато милиционерите опасваха с въжета около Великден карето между бул.Дондуков,ул. Раковска, бул. Толбухин и бул.Руски, когато не властите не даваха да се припари до „Александър Невски“ и искаха паспорт, че живееш наоколо, а млади ченгета, предрешени като „комсомолци“ подсвиркваха в храма насред литургията и проваляха празника, никой вярващ не си прокопа катакомби. Вярващите слизаха наистина в полуподземните черкви – „Св. Петка“ и „Св. Николай“, както имаше и негласно разрешение да не се загражда по-закътаната „Св.Параскева“ на Бенковска и Цар Симеон(тя действаше и малко странно с архитектурата си, личеше си , че не се връзва с посланието на червените знамена и лозунгите , окачени седмици преди Първи май), та някак християните бяха натикани в истински катакомби ( говори се, че „Св.Петка“ датира от онези ранохристиянски времена), а по тези места ходеха и за жито. Децата бяха закърмени с гаменското улично „преда`м ти поп!“, нещо като носещо кофти послание жест, а към попските деца имаше дискриминационно отношение в училище,то биваше много още по-силно, ако бащите бяха евангелисти или католически свещеници. И военните не си поплюваха спрямо силно религиозни младежи, никога няма да забравя как по време на предварителното обучение в едно строително поделение ( мен пък бяха ме натикали там заради некомунистическото минало на роднините на баща ми) слагаха пушка в ръката на един младеж-евангелист, а той тутакси я изпускаше на земята. По никакъв начин не можеха да го накарат да я задържи, нито с карцер, нито със съд. Накрая го натириха някъде, къде и аз не зная. У нас населението, потомствено възпитавано през вековете да си трае и да не води религиозни схватки, никога , най-вече след жестокия погром в средата на четиридесетте, не изяви революционно желанието си да общува с Бога чрез представително свое общество около църквата. Атеизмът задълба в озвереното и без това полуселско население, нахлуло в града, а старите българи, прибиращи се на Великден със запалена свещичка в ръка, гледаха да не практикуват явно обичая. От друга страна и самите наши свещеници коренно се различаваха от колегата си отец Попиелушко, да речем. Нещо повече, светите отци се оказаха мъдро водени от ДС. А и имаше една особено отвратителна мода, просташка мода, доста развита впрочем в края на седемдесетте години на миналия век, лицемерните дебели комунистически номенклатурчици да ходят до Самоковския манастир да осветяват новичките си автомобили, за всеки случай го правеха, че даже и кръщенета имаше. Беше разпространена тази двулична практика – пред обществото бяха войнствени атеисти,инак се черкуваха самохвално, дори манастирът минаваше малко нещо като партийно поклоническо място за екстравагантни комунисти, имаше и статут. Същите комунисти флиртуваха за всеки случай и с Ванга, макар църковното отношение по този въпрос никак да не е много благосклонно. И наистина по онова свещеникът като медиатор между човека в комунистическото общество и Бога заемаше по-скоро традиционното обслужващо битийно обвързано място – кръщавки не се правеха почти, но опело можеше, покойниците не плашеха толкова партийната идеология ( има си хас пък и те). На гробището дядо поп носеше чанта, минаваше по Задушница от гроб на гроб и махаше кандилото. Жените бяха религиозната половина на обществото. Най-вече възрастните жени носеха семейната религиозна тразиция и това се предаваше поколения наред. Мъжете-комунисти, военни и милиционери, както и техните „другарки“ бяха ( и са) откровени безбожници. Цялата комунистическа и лумпенска гъжва беше съставена от безбожници и семената на атеизма поникнаха в гигантски кълнове. Църквите по селата запустяха, разрушиха се, пустееха през деня и храмовете в града. Хората се плашеха и някак „църквата“ се пренесе в домовете – вярващите скрлишом от гостите ( в кухнята) скътаха малки икони и кандило. Иконите пък се превърнаха в нещо като тарикатска украса за стените в холовете на комунистическата артистична прослойка. И така религията трайно стана домошарска, индивидуална и прикрита. Сетне, след като първи довчерашните комунистически велможи демонстративно се изтъпанчиха в средата на черковните литургии, лицемерието им не можеше да се скрие. Модата на комунистическите кланове тайно да се черкуват се пренесе и в мутренското им наследие – дори Илия Павлов бе погребан тържествено в мавзолей в църковна земя, току до манастира в Арбанаси. Кощунство. На свой ред отците, пременени в златотъкани одежди масово и на групи взеха да отслужват литургии и осветявания на червените офиси, сякаш не знаеха кого обслужват и по какъв начин са придобити богатствана на новосформиралата се каста на „национално-отговорни капиталисти“, виждахме свещеници важно да махат кандила в мутренски хотели, партита, курорти, застрахователни офиси, а висшите ченгета дори се качихае в свръхскъпи и луксозни возила, демонстрираха часовници от по 5000 долара, злата, пръстени и червенобузо затлъстяване над прошарените бради. Луксът на клира никак не подхождаше на занемарените храмове, които съвсем грохнаха и след краха на комунистическата проказа, за по-научно да я наречем метаморфоза. Днешното състояние на храм-паметника „Александър Невски“ е безбожно трагично. Но я идете в хр. „Св.Лука“ в Кюстендил – вътре направо е като в изоставен хамбар – голи олющени стени. И новите богаташи модно се отправят към Ситовския и Погановския манастир, още непокварени свети места, сядат разбира се на кебапчета и плескавици срещу манастира, а „камионите“ им чернеят лъскаво над р.Ерма. В Бачково кръчмите са опасали манастира, а търговците са насядали в безкрайни редици, димят скари, предлагат се половинкилограмови порции „картофки“ ( „…да има…“), кебапчета, дълги по 60 см., а дебеловрати мутри носят децата си ведро към манастира, превърнал се в печалбарска институция. И с това население – църковна общност? С коя част по-точно – бабичките, тътрещи се с шишета от бира до чешмичките в гробищата ( траурните агенции също навлязоха в „пазарната икономика“ с отвратителна алчност) , запалянковците по стадионите – ултраси-питекантропи, мутрите в джиповете по морето, милиционерите от ГЕРБ, комунистите и бившите военни или лицемерните георгьовденски паради с Гоце или комсомолеца Плевнелиев? Кой? И къде? Дали в облицованата с мушамени тапети митрополитска църква в Пловдив или в затворените черкви в Самоков? Или в лакирания с отвратителна кафяво-фекална на цвят дървения в Роженския манастир? А до самия манастир църквата зад гроба на Сандански е затворена и полуразрушена. Някога строителите на катедралите в Шартр, Амиен, Кьолн, Реймс поколения наред са ги изграждали, знаейки отлично, че няма да дочакат завършването им. Нашето българско чалгаризирано население има за храм предаванията на СЛави, Карбовски, Вип брадър и Вучков, мачовете от лигата и медиите, славословещи новото Божество с две Б-та. Вежди пък нарече Доган полубог. Народното събрание и висшият общински клир се грижат как да оберат до шушка ошашавеното паство. И както би рекъл поетът: „А Господ от свода…“
Но има и още по-плашещи белези,придобиващи масовост, на нещо ново в нашето уж преобразено демократично общество, нашествието по светите места с лични МПС-„камиони“, но не масовост като онази на множеството пред църквата през възрожденските времена…Днес автомобилният туризъм се съчета с модното поклоничество по манастирите. Коли и джипове масово обсаждат подстъпите към Бачково, Рилския манастир,Дряново. Днес няма да видим неделна навалица пред кварталната черква. Днес черквите по обезлюдените села пустеят с продънени покриви и олющени стени. В слънчево време ще видим семейните коли, накачулени по поляните край манастирите около София. В Сопот обаче такъв филм няма. Там в манастирите има общо две монахини, черквата край метоха е за сватби и кръщенета, нищо повече. В Калофер черквата денем е здраво залостена. В Карлово прекрасните черкви пустеят през седмицата , стенописите се разкапват, но на 15 август и на Великден се изпълват с пременени жени, тук-таме някой мъж. Работниците от военните заводи, пенсионерите и военните предпочитат да се мотаят из кръчмите. В Пловдив мушамите лъщят през черковните прозорци и странни отблясъци полазват дървената камбанария, рисувана някога от Златю Бояджиев. В Бургас черквата е разпукана грозно от прокопаната дупка отпред.В Созопол туризмът отдавна е превърнал храмовете в място за мимолетно палене на свещи. В Несебър черквите отдавна имат чисто туристическо предназначение. В Арбанаси са модни сватбите. Сватбите и кръщенетата станаха новата възможност, макар по-често от снобизъм или „за всеки случай“, за приобщаване на младите българи към религията. Но обикновено това са млади бизнесмени, имащи възможност да платят разноските. Правят се показни изхвърляния, които надминават по безумността на размаха си и харчовете дори около абитуриентските патологични случаи. И ако днес не е опасно да стоиш богоговейно пред черквата, дори и с риск да те объркат с професионалните просяци, ако днес вече почти не срещаме унесения сънлив поглед на адвентистите или пламъка в очите на сектантите, ако днес не се срамуваме да целунем ръката на дядо поп или да се прекръстим по време на сватбената церемония или погребалното поклонение, ако днес „за всеки случай“ тълпите пред някоя икона се превръщат масова истерия, докато другите тълпи се готвят с животински крясъци за „дербито“, ако днес се натъкваме на нов феномен – ново общество, при това сериозно по численост, приютено в религиозна церемония, то причините са различни по своя характер. Често в неделя зала № 1 в Двореца на културата приютява по няколко хиляди роми, а от сцената пастори пред микрофона екзалтирано подканват множеството да пее и скандира в унес. За отбелязване е , че повечето вярващи са младежи, при това празнично облечени. Грижата за тях е поета от всякакви други религиозни преставителства, но не и от Българската православна църква. Интересно е, че има резултат, тези роми коренно се отличават от събратята си по манталитет. В същото време пак стотици, почти хиляди роми се тълпят по градинките по пазарите и предлагат тайнствено: „Цигари, мъжки, дамски, батко“. И тук се наблюдава интересен феномен: те са организирани, вършат съзнателно търговията и с желание, макар и с криминален вид на организацията.
Преди години фанатик проповядваше часове наред в студа с евангелие в ръка пред чешмите, поставени в градинката пред Банята. Надвикваше се с уредбата на минарето на джамията. Кишавите следи в поледицата и изпаренията от топлите чешми ставаха декор на виковете на пропадняги, перящи вонящите си изпокъсани одежди на чешмите, виковете на лудите, или с песните на гласовити просяци, дошли да изкарат с пеене малко пари. И тази картина , сместена в близост до джамията, православните храмове , католическата катедрала и синагогата, приличаше на картина от руския художник Васнецов. Но малко хора си дават сметка колко трагично днес е състоянието на стенописите от този великолепен художник, изписани в храма „Александър Невски“ ( на друг руснак, Ростовцев, сме благодарни за стенописите в Св.Неделя, храмът осквернен от комунистическия атентат). Звуците в онези зимни и ледовити на това създадено по божия образ хорско стълпотворение пред минералните чешми никак не приличаха на поклоненията в Руските манастири, наоколо се вършеха безобразията на метаморфозата, стреляха се в ювелирни акции, магазините пустееха, парите се обезценяваха, а първите намръщени манифестации срещу правителството на Виденов обикаляха в кръг из центъра. И в един ден , близо месец по-късно, се появи Костов, обиколен пак със свещеници и хоругви. Сетне и Царят се яви, сетне… Сетне агент Гоце стоеше гологлав на килим в „Александър Невски“. Васнецов би ахнал, за Ел Греко не знам.