„Сигурността без свобода е сигурността на клетката в зоопарка. Свободата без сигурност е свободата на джунглата”.
Този афоризъм, който преди време чух от един немски политик християндемократ казва нещо много просто за добре уреденото общество и съответно, за разумно практикуваната политика: между двете – казва той – трябва да има баланс. Балансът обаче не става за ударен политически лозунг, с баланса не могат да се атакуват обществени емоции. Ето защо крайните политически течения, особено когато се борят помежду си и се опитват да съблазнят, ловко ни поднасят следната интерпретация на този афоризъм. Да – нашепват ни те – сигурността без свобода може и да е сигурността на клетката, но клетката е въобще неизбежната цена за сигурността – няма сигурност без клетка. И обратно: свободата без сигурност може и да е свободата на джунглата, но джунглата е иманентната среда на свободата – няма свобода освен в джунгла. Двете блага не могат да съществуват заедно, защото всяко от тях е всъщност отсъствие на другото, направо казано – всяко от тях е противоположността на другото: сигурността е не-свобода, свободата е не-сигурност. И човекът трябва да избере едното от тях.
Именно на базата на тази интерпретация в България носталгичното ляво продължава да ни изкушава с лукавото противопоставяне на „сегашната демокрация” на „предишния комунистически режим”, противопоставяне, стилизиращо първата като общество в което по определение цари именно „свободата на джунглата”, на „онова” общество, в което, да – нямаше свобода, но пък „сигурност, все пак, имаха всички” (при това, подразбира се, именно защото нямаха днешната свобода). Така обаче, по един перфиден начин двете общества – тоталитарното, към което се цели носталгията и днешното, в което са концентрирани травматизмите ни – се равнопоставят в морален план. Казвам, че те се равнопоставят по перфиден начин, защото чрез този трик вече не се прави опит да се отрече напълно и безапелационно мрачната черта на „предишния режим”, но чрез едно преподчертаване на сенчестата страна на сегашния – отсъствието на сигурност – те някак си се изравняват. Във всяко от двете общества, казват ни, ние имаме по нещо от съществена важност за обществото като такова, но това по неизбежност е с цената на отнетостта на другото. Така, повтарям, двете общества стават огледално противопоставени и предишното не може вече да се осъди като „престъпно”. Просто – заявява ни се – няма и не може да има „съвършено” общество и щом сме се сдобили с едната от съществените обществени ценности, трябва да сме готови да се простим с другата.
Ако това е така обаче, след извоюването на „свободата” в демократичното общество, ние би следвало да сме помъдрели и да осъзнаем, че „мечтите” ни за свобода при предишния режим не са били нищо повече от една инфантилност, защото тяхното реализиране днес, с неизбежност ни е отнело другото съществено, за което днес вече можем само да „мечтаем” – сигурността. Всяко „мечтаене” за промяна, следователно, е немъдро и всяка воля за осъществяване на мечти за нещо липсващо ни в обществото е детинска – реализирането й автоматично ще ни принуди безсилно да започнем да мечтаем за противоположното, което вече ще ни липсва. И тъй, вместо да „мечтаем”, значи, ние трябва да изберем – промяна (която при всички случаи ще ни разочарова) или запазване на статуквото (което по определение не ще може да ни очарова). Какво прочее да изберем?
Отговорът при тази постановка на въпроса, макар сякаш да остава отворен и за двете възможности, се налага обаче лесно, поради една проста психологическа причина. Онова, което ни липсва днес, всякога се преживява по-остро от спомена за травматичността на онова, което ни е липсвало вчера. Ако вчера, да, ни липсваше свободата (имана – разбрахме се – само с цената на несигурността), а днес ни липсва сигурността (имана пък само с цената на несвободата), то ние днес не можем да изберем друго освен да платим цената за липсващото ни в момента, защото то ни липсва и защото ни липсва днес. А понеже ни липсва днес , това неминуемо води до все по-травматичното увеличаване в съзнанието ни на цената, която сме заплатили за извоюването й – т. е. изгубената сигурност. Свободата, която имаме днес спонтанно – поради този травматизъм – дори започва да се гледа преди всичко в нейните най-„плитки” характеристики, да се определя от нейните най-несъществени „акциденции”. Тя например, подчертано се „ювенилизира”. Свежда се до свободата на вкусовете, на разбиранията, на странностите и дори на „перверзностите” и ексцесивностите. Тя е, значи, не нещо друго, а свобода от дисциплината, свобода от сериозността. Напротив, несигурността, която я съпътства се зре в нейните най-сурови и реални черти. Така се засилва и тревожността на базисния въпрос: „нужна ли бе реализацията на тази именно – въплътена в тия „ювенилни” черти – ценност (свободата), при неизбежното й заплащане с ето тази цена – лишеността от сигурност”.
Пред лицето на тази уловка трябва да припомним, че дихотомията тук е фалшива, че всъщност въобще не може да има сигурност без свобода, че сигурността на клетката в зоопарка е всъщност илюзия, както и че не може изобщо да има свобода без сигурност, че илюзия е също и свободата на джунглата. Както, трябва да кажем, не е било „сигурно” обществото на предишния режим, лишено от свободата (за която сме „мечтали” тогава без да си даваме сметка за сенчестата страна на мечтаното), така очевидно не е „свободно” обществото ни днес, ако в него сигурността е занемарена, неосигурена (и за която, ако днес само „мечтаем” – видите ли – трябва да се решим да я приемем отново заедно със същностно вървящата с нея нейна сянка – несвободата). Но това изобщо е подлата „диалектика” на Великия инквизитор на Достоевски, според която свободата въобще, свободата по своето понятие е страшно тежко бреме, равно на изнурение, риск и несигурност, а сигурността по своето понятие е напротив – невероятно лека несвобода, равна на релакс, на леност, на безгрижие. „Диалектика”, според която свободата е въобще тежест, защото е риск, непредсказуемост, отговорност, докато, напротив, сигурността е лекота, защото е без-отговорност, разтовареност, положеност върху нещо външно.
Но нима не е очевидно, че сигурността в обществото изобщо има (и може да има) за основание единствено собствеността и гарантирането на личното пространство? Нима не е очевидно, че тъкмо собствеността, притежаването на ресурс те прави независим от произвола, а нейната защитеност (защитеността на личното пространство и имущество) – сигурен в своето? А нима предишният режим не беше отнел тъкмо тези две основания за сигурността? Каква „сигурност” („поне” – както твърдят) бил имал човекът тогава, когато дори не можеше да продаде свободно (както в ранния капитализъм) работната си сила – тази минимално осигурена му от природата „собственост”, защото никой не се конкурираше за нея? Имаше монопол на държавата и не просто ако монополистът откажеше да вземе работната ти ръка би умрял от глад, но той сам решаваше къде да я наеме, как да я наеме. Как би си осигурил дохода дори от продажбата на тази своя природна собственост – работната ти сила – като ти нямаше същински договорни отношения с „купувача” й? Той диктуваше условията, той можеше всичко по отношение на всеки. А това е – несигурност.
По-нататък, „предишният режим” не просто не гарантираше частното, личното пространство. Той го отричаше в дълбочина. Защото в него всички бяха по същество мобилизиран ресурс на една хищна, всегосподстваща и имаща върховно право над личностите „История”, на която всички трябваше да бъдат „войници” и трябваше да вървят в нейния демоничен поход като реквизирани по време на война „техника” или домашен добитък. Това произтичаше и от идеологическата схема за „историческата необходимост”, отклоняването от която беше най-малкото, дезертьорство – онтологически осъдено, поради безсмисленото противопоставяне именно на една „необходимост”. Отречеността на частната собственост, на правото да притежаваш, да разширяваш и да се разпореждаш с изработеното от теб, и на личностността, т. е. всеобщата „мобилизираност” на всичко на всички от „историческата необходимост”, превърнатостта на всички във войници, цялата издръжка на които е от „казармата” не просто бе равна на несвобода, но – със самото това – и на несигурност. Нима би могъл да е сигурен мобилизираният на кой „фронт” ще го хвърлят утре, дали ще го съхранят или пожертват? Нима може да е сигурен в коя казарма ще го „дислоцират” и за колко време, с колко души в едно помещение ще спи, с какво точно ще го хранят? Лишеността от свобода не е, значи, неизбежната цена за сигурността. Лишеността от свобода е несигурност. Ето защо никак не е случайно, че при „стария режим” имаше грижа единствено и само за сигурността на държавата – само „държавна сигурност” (съкратено ДС).
Но и обратно: трябва да се каже, че свободата се основава на сигурността и отсъствието на последната всъщност автоматично ликвидира и първата. Защото в този случай свободата се поглъща от случайното (природно или друго) разпределение на силите. Един в подобно общество се ражда лъв, друг кошута, а това означава, че вторият има в него „свободата” единствено да бяга, да се крие и да се спасява ако може. Има само нея, казвам, защото нищо не ограничава и „свободата” на хищника да го гони, ограбва, да го удушава. В „джунглата” на тази свобода без сигурност никой въобще няма свобода, а е единствено предопределен (силен или слаб, решителен или нерешителен, получил или неполучил). Лишеността от сигурност съвсем не е необходимата цена за свободата. Лишеността от сигурност чисто и просто е не-свобода.
