1
581

Стайко Мурджев и честността да си млад

Младежката лига

1
Стайко Мурджев

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

Стайко Мурджев е роден в Деня на Европа, в годината на Оруел, 9 май 1984 г., в Смолян. Първоначално учи театър в школата на Юлия Огнянова и Емилия Ованесян, създадена към РДТ „Николай Хайтов” в Смолян. Казва обаче, че още в детската градина се увличал по „режисирането” на „спектакли”. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” завършва през 2009 г., специалност „режисура” в класа на проф. Пламен Марков и веднага спечелва вниманието на театралната публика с постановката си по пиесата на Мартин Макдона „Пухеният” (в ДСТ „Алеко Константинов”, 2010). За това представление е носител на Награда „Икар” за дебют на САБ. Специално моето зрителско внимание грабна с творческата си интерпретация на един сравнително постничък драматургичен текст, превърнат от него в истински театрален лукулов пир – „Откат” на Захари Карабашлиев (ТБА, 2011). Благодарение на постановката му през 2012 г. „Откат” спечели Наградата на публиката във Висбаден на провеждания годишен форум за нови театрални пиеси. Следват множество спектакли с неговата марка в театри от цялата страна: „Дисни трилър” (2013) и „Евридика в подземния свят” (2014) в Пловдивския драматичен театър, „Разбиване” (2014) в Театър 199, „Евгений Онегин” (2012) в ТБА и др. В момента репетира в Хасковския драматично-куклен театър „Иван Димов” пиесата на Николай Коляда „Мърлин Мърло”. С въпрос за работата му в Хасково започна и нашият разговор:         

3

В репетиции сте в момента, в Хасково? Какво?

Една пиеса на Николай Коляда, казва се „Мърлин Мърло”. Мощна руска драматургия.

Какво ви привлече в пиесата?

Има парадокс. Парадоксалното живеене. Едни хора истерично чакат Апокалипсиса, докато той, всъщност, им се случва. Да си с толкова удебелен епидермис, че да не разбереш, че се случва Апокалипсисът с теб! Не че се е случил, или ще се случи, а сега, в момента се случва и ти не разбираш това. За мен е важна тази тема Апокалипсисът без колесниците, без тръбите. Апокалипсисът без възторг. Мисля, че в Хасково се случва нещо много интересно. Но не мога да говоря още, защото сме в твърде ранен период на репетициите. Още сме в оня период, когато знаеш, че си го заченал, но не го знаеш какво е, кога ще се роди, ще се роди ли изобщо…

Парадокс ли трябва да има в един драматургичен текст, за да го изберете?

Категорично да!

Какъв: логически, емоционален, екзистенциален?

По-скоро емоционален. По-скоро емоционален и в много добрия случай екзистенциален. Логическият парадокс в драматургията не ме занимава. В драматургията той е по-скоро израз на сръчността на драматурга. Външна сръчност, която мен много често не ме занимава. Занимава ме парадоксът на статиката, на екзистенциалността. Тази неизвестна генеза на цялото, която трябва да търсиш и да изследваш; и не е много ясно дали ще можеш да я намериш. Привличат  ме този род текстове, по-малко зрелищни външно.

Случвало ли се е да стигате да генезата?

Рядко, но се случва.

Кога и как?

Скоро направихме едно представление в театър 199, „Разбиване”. Там беше много странна работата ми с актьорите, беше една такава психологическо-екзистенциална лаборатория, в която като че ли успяхме, подредихме кубчето на Рубик (смее се). Но това кубче е много имагинерно, защото ти го подреждаш и то след малко се разпада. То е някакво пясъчно кубче. Такава драматургия обичам, пясъчно кубче на Рубик, което подреждаш и то след това се разподрежда или изчезва, не можеш да му хванеш края. Обичам невидимите нишки на драматургията, ненаписаното, но съдържащо се в написаното, образите и смислите, които не са вербализирани конкретно и веществено, няма ги „черно на бяло”, но присъстват, живеят в тъканта на текста.

razbivane
Христо Петков в „Разбиване”, номинация за „Аскеер” 2015 за водеща мъжка роля

А какъв е редът: откривате текста и след това откривате актьорите или откривате актьорите и след това откривате текста?

Не знам, не знам! Аз смело мога да кажа, че съм ученик на Юлия Огнянова преди да се срещна с моя академичен учител професор Пламен Марков. И от нея съм запомнил нещо много важно: ако не живееш с темата вътре в теб, ако тя не живее в теб, по-добре не я разказвай. За мен е важно да имам темата вътре в себе си – това първо, после да открия актьорите. И чак след това търся драматургията. Много пъти ми се е случвало да имам екипа от актьори, с които ми се работи, и спрямо тях да намеря драматургията, както се случи с „Разбиване”. Или пък да имам темата и по тази тема да започна да търся драматургията. Много рядко, много рядко, мисля, че само веднъж ми се е случвало да тръгна от драматургията към каста или към темата.

Говорите много за темата. Коя е темата?

Е, тя е динамична, променлива. Разбира се, има такива едни базисни теми, с които човек се ражда. Според мен в душата има теми, които си седят в нея от началото до самия край. Има няколко теми, които силно ме занимават. Разбира се, на техен фон някои идват, други си заминават, но имам няколко теми, които много ме болят, както се казва. Едната от тях е насилието. Аз не мога да приема насилието по никакъв повод. Колкото и патетично да звучи, колкото и да звучи клиширано, ако щете и плоско, насилието винаги ме потриса, вцепенява – и вътрешно, и външно.

Как се справя един силно емпатичен човек с „Дисни трилър” примерно?

„Дисни трилър” е точно текстът, проведен през темата за насилието и страха. Там имаше много силна терапевтична практика, която упражних върху себе си през този текст, заедно с и чрез актьорите, разбира се. Да, това е едно представление, което е съградено абсолютно и основно през темата за страха и  насилието. Мисля, че около нас има ужасно много насилие и трябва да се говори за това. Не мога да приема, не мога да свикна с тая работа, да свикнеш с насилието… Абсурд е това според мен.

disni
„Дисни трилър”

Другите теми?

Много ме занимава живеенето като случване – живеенето преди смъртта, живеенето след смъртта. Екзистенциалното, емоционалното живеене, духовното живеене и въобще живеенето. Последната ми постановка в Пловдив, „Евридика в подземния свят”, е посветена на живеенето. Каква е тази крива, каква е тази кардиограма на преминаване от живот към и в живот? Аз изповядвам и вярвам в теорията за кармата. Мисля, че там се крият много от отговорите за живеенето. Силно съм убеден, че изкуството има връзка с духовното. Силно вярвам, че изкуството е връзката ни с Господ. Силно вярвам, че талантът е дар от Бога. И ти си длъжен да развиваш таланта си, ако го имаш. Защото ако не го развиваш, това е богохулство. Не зачиташ Бога. Моето общение с изкуството е много повече на духовно ниво, отколкото на каквото и да било светско или цивилизационно. Затова аз нямам никакви социални скрупули да правя изкуство на това място или на онова място, аз мога да правя изкуство навсякъде.

Кога усетихте, че изкуството е връзката ви с Бога?

Не мога хронологично да кажа и разкажа. При мен е странно. И отново с риск да прозвучи патетично – още от съвсем малък. Това е някаква енигма за моите родители, защото те не са свързани професионално с изкуството. Разбира се, като всички нормални хора се интересуват от изкуство, но в никакъв случай професионално. Нямам никакъв професионален подтик от тях. Най-ранните ми спомени за връзката ми с изкуството са чисто конкретни – майка ми държеше много често да ме води на театър. И основната ми детска игра беше „на театър”. Някакъв особен нагон за театър, което е колкото и любопитно, толкова може би в реда на нещата. Беше странно – не зная как ще прозвучи това, но в детската градина постоянно организирах децата да играем „на театър”, обаче аз не исках да играя. Исках само да ги организирам (смее се). Някаква примитивна форма на режисура. После се срещнах с Юлия Огнянова и Емилия Ованесян, които имаха младежка студия в Смолян, и всъщност аз тогава разбрах, че режисурата, театралната режисура е нещо, което абсолютно ще ме изрази. Напъвах се, естествено, в някакви актьорски практики, после в Академията при проф. Пламен Марков също, но мисля, че ако бях се случил актьор, може би нямаше да мога да изразя себе си. Не е някак си моето…

Какво би попречило на Стайко Мурджев, актьора, да изрази себе си, което не би му попречило да се изрази като режисьор?

Режисьорът изгражда светове. Режисьорът е като господ на един виртуален, а и не чак толкова виртуален свят, какъвто е светът на спектакъла. Имаш правото да го сътвориш и след това да го разрушиш. Имаш право да правиш с него каквото си поискаш, като някаква игра на светове и реалности. Актьорът няма това право. Той няма право да разруши света на спектакъла. Актьорът сътворява, но няма право да разрушава. Докато режисьорът има и това право.

evridika
„Евридика в подземния свят”

Това не е ли твърде рискована позиция?…

Ужасно рискована е, да, но по презумпция според мен изкуството е риск. Ако няма риск, няма изкуство. Изкуството трябва да бъде рисковано…

В смисъл?

Ами ти понасяш риска! Мисля, че нашите професии са много отговорни професии. Ние носим отговорност. Когато поканиш 400 души, това е голяма тълпа, това е маса народ. Ти ги каниш, за да станат свидетели на енергийно действо. Театърът е енергийно действо. И ти носиш отговорност за тези 400 души. Ти си отговорен, защото ги каниш и ги замесваш в нещо. Ти ги правиш съучастници. Тук е рискът, в енергията, която ще предадеш. Ти не носиш отговорност само за себе си или само за екипа, но и за още 400, 500, дай, Боже, 1 000 души да гледат…

Рискът е да не им предадеш, хайде така да го кажа, черна, тъмна енергия ли?

Не зная дали е черна или тъмна енергията, въпросът е да е съграждаща. Дори да е мрачна, въпросът е дали ще бъде съграждаща. Дали няма да бъдеш ретрограден, някак си разглобяващ, разнищващ… Не можеш да си го позволиш, когато става дума за други хора. Когато става дума за чужда болка. Говоря за риск обаче, не говоря за страх. Изкуство със страх не се прави.

Как трябва да излезе зрител от ваш спектакъл, за да кажете: „Спектакълът успя.”?

Не знам, това е много странен въпрос (замисля се). Не мога да се ангажирам с това: „Как трябва…” Не мога да кажа. Би било глупаво да имам някаква рецепта: „Моят зрител трябва да е такъв и такъв!” (смее се).

Не, не, нямам предвид „такъв и такъв”. А какво трябва да усети? Какъв риф трябва да усети, че е преодолял, че е надскочил и вътре в себе си, и навън в света?

(Замисля се.) Може би… Може би да се почувства жив. Да се почувства жив, да! „Да се почувстваш жив” съдържа много неща в себе си и не трябва да го затрупвам с повече думи… Да се почувства жив.

Затова ли в един момент от вашата кариера поставяхте преди всичко класически текстове, защото класиката нали е това – вечно жива? Нещо като застраховка…

О-о-о, класическият текст изобщо не е застраховане, той е с глава в стената. Като тази стена може да съществува, може и да не съществува. Накрая разбираш дали стената е там, или я няма. Класическият текст обаче ме научи на много неща. Той за мен е школа. И за мен е важен. Защото в това време, в което живеем, ние много повече живеем през коментара на класическото. Не сме на прага на откритията, прагът на откритията беше отдавна, беше преди. Ние много удобно сме се разположили във вече намереното и вече откритото, затова живеем много повече коментарно. И си дадох сметка в един момент, че когато боравиш със съвременна драматургия, ти в повечето случаи, с много редки изключения, коментираш класическото. И си дадох сметка, че е нужно да познаваш класическото, за да можеш да го коментираш. Безумно е да правиш нещо коментарно и да живееш коментарно, без да познаваш първообраза, който коментираш. Такъв беше смисълът на моето общение с класическото.

А не е ли всяко изкуство коментар? Коментар на живеенето, на живота? 

Разбира се, най-вече! Най-вече! Макар че понякога животът е коментар на изкуството.

Това много оскаруайлдовски звучи!…

Да, май да (смее се)!

Какъв е вашият коментар за живеенето?

Много повече търся живеенето вътре в себе си. Годините и социалното ми битуване все повече ме тласкат към някакви вътрешни дълбини. Аз по принцип съм интровертен човек и обичам тази интровертност. Добре ми е с нея и в нея. Все повече пътувам навътре в себе си. Колкото повече е агресивно външното живеене, толкова повече смятам, че има смисъл потъването във вътрешното живеене. Силно вярвам, че животът, който наблюдаваме навън, е отражение на живота, който живеем  вътре. Огледален образ на живеенето вътре в нас. Така че, ако искаш да промениш нещо навън, промени го първо вътре. Аз не казвам нещо ново, със сигурност пак цитирам някого, но това е моят коментар за живеенето, за живота – пътуване навътре. Пътешествие навътре.

Пътешествие навътре, което излиза навън през спектакъл?

Пътешествие навътре, което излиза навън през спектакъл, да.

otkat
„Талантливият мистър Рипли”

А ако на публиката ѝ доскучее? Все пак това не е нейното пътешествие, а вашето…

Това е отново въпросът за риска. Би могло, със сигурност. Би било безумие да кажа: „Не, няма да ѝ доскучее никога!” (смее се).

Как го предотвратявате?

Ако приемем театралното представление като съкровена извадка на вътрешното, а публиката в един момент бъде отблъсната поради скука, може би трябва да си дадеш малко почивка, може би трябва да рестартираш програмата… Може би това, което споделяш, е ненужно. Може би си минал в графата „ненужно изкуство”. Но за мен, знаете ли, за мен не е важно дали в един момент изкуството ти е нужно, или не е нужно на някого другиго. По-важното, според мен, е да го усетиш, да разбереш кога си нужен и кога си ненужен. Това е така нареченото „да бъдеш адекватен”. Да бъдеш адекватен на средата, на контекста, в който живееш. Никой не съществува без контекста си. Важно е да бъдеш адекватен на контекста си. В мига, в който ти станеш неадекватен на контекста си, ти си си самодостатъчен, а самодостатъчността е ужасно състояние, отвратително състояние. Стъпка поне към невроза, ако не и нещо по-лошо (усмихва се).

Странно е да чуваш един интроверт да казва, че самодостатъчността е ужасна…

Не, аз говоря за самодостатъчността в изкуството.

Ха, това е интересно! Как се справя един интроверт в едно толкова екстравертно изкуство, каквото е театърът? 

Трудно, прави се на екстраверт (смее се). Викаш, махаш с ръце, кряскаш. И ако някой гледа отстрани, ще си каже: „Боже, колко е екстравертен тоя човек!” И се прибираш в стаята си, където си интроверт (смее се).

Казвате на едно място, че потомците ни ще говорят за нас, че сме били хората, които никога не са имали време. Вие самият за какво нямате време?

амисля се.) Хм, интересно, не знам… Не знам за какво нямам време (отново се замисля)… Аз не мога да се оплача, че нямам време. За себе си имам време, за изкуството си имам време и в този смисъл имам време. Но времето, както знаем, и ако трябва в постмодерен стил да продължим с цитатите, времето е в нас…

…и ние сме във времето, така ли?

Да, като живееш основно вътре в себе си, ти се изпълваш с времето вътре в теб. Но важното е да намериш, уцелиш баланса. И това е сложно, да намериш баланса между нормалното протичане на житейска крива „вън/вътре”. Естествено, че не можеш да се укрепиш като в тъмна кула насред пустошта, единствено и само вътре в себе си… Трябва да намериш тази златна среда, този баланс – хем да разполагаш с времето вътре в теб, хем да смогнеш на нестигащото време извън теб.

Но пък за малко време направихте много постановки. Смятате ли се за успешен?

амисля се.) Това е много сложно за мен, да отговоря коректно и адекватно на този въпрос. Не мога да си позволя да кажа: „Да, смятам се за успешен!” Ако кажа: „Да, смятам се за успешен!”, трябва да отида и да се гръмна. Това е много голям разговор, разговорът: „Защо нямаш право да твърдиш, че си успешен?” и опорните точки, пунктовете на този разговор са отново с вътрешна локация, това е въпрос на духовното израстване: ти ще го стопираш, ако изречеш себе си за успешен. Успешен означава достигнал някакви лимити. There is No Limit – се казва на английски, няма граница. А пък да се смяташ за успешен на мястото, което обживяваме, Република България, това е пълен абсурд, според мен. Аз бих отговорил, че се смятам за честен. Това е моят отговор. Моето единствено правило и много голямо в работата е да работя честно. На всички нива. Отвсякъде. Да бъда честен.

Към всички?

Старая се, наистина… Мисля, че едно от условията, които изкуството има към мен, е да дам най-доброто от себе си. Когато даваш най-доброто от себе си в която и да е ситуация, в каквато и да е ситуация, какъвто и да е екипът, театърът, драматургията, когато работиш честно, ти просто работиш честно. Не шмекеруваш. Не залиташ в някакви такива процеси на мимикрия, на правене на нещо, което не е много голямо. Правене на разни схеми. Аз не съм човек, който влиза в схеми. По никакъв начин. И ако ме търсят директори и имам предложения от театри, това не е плод на схеми, както чувам, че разсъждават някакви хора. Това е плод на честна работа. В нашата държава много често търсеният човек е заподозрян в подмолни схематични участия…

Игрички, така да се каже…

Да, в конюнктурни игри на „направи ми онова, а аз ще ти дам това”… Глупости някакви…

Това твърдение не е ли рожба на отчаяние?

Не знам… Отчаянието е много примамливо. Много романтично, романтическо даже. Много е странно, защото аз, когато бях на 20, бях отчаян. И беше много приятно да бъда отчаян. С едни шалчета ходех…

Отчаяни шалчета…

Отчаяни, да. А сега пък на 30 не съм отчаян. Би могъл да бъдеш отчаян, ако имаш очаквания. На 20 имах огромни очаквания. На 30 нямам никакви. И се чувствам добре. Когато казвам очаквания, значи, че нямам очаквания от външната среда. Аз нямам очаквания, че някой ми е длъжен с нещо, че трябва с нещо да ме обслужва, обгрижва, да ми дава шанс и т.н. Нямам никакви очаквания спрямо никого извън мен самия. Имам очаквания единствено и само от себе си. И мисля, че това е най-голямата свобода в изкуството – да очакваш само от себе си, единствено от себе си. Тогава си свободен.

А как един човек, който има очаквания единствено от себе си, успява да мотивира другите, участниците в някакъв спектакъл, който подготвя, и от които също очаква?

Те очакват от мен и аз давам всичко, което те очакват от мен. Това е да правиш най-доброто. Това е да си честен. Не мога да си представя казус, не мога да си представя ситуация, в която не даваш максимума от себе  си на актьора или пък на някого другиго, замесен в спектакъла. Да се оглозгаш вътрешно, за да дадеш и последната троха енергия или въображение, или прямост в името на това, което правиш. Това е да работиш честно. Аз нямам нищо против хората да очакват от мен. Говоря в професионален план. И аз винаги оправдавам очакванията на актьорите си. Разбира се, в параметрите на това, което правя, в параметрите на допустимите граници. Аз нямам нищо против хората да очакват от мен, имам против аз да очаквам от тях. Защото когато имаш очаквания, е много болезнено. По-добре е да си спестиш тази болка.

Болката от разочарованията?

Да, тогава следват разочарованията…

Липсата на очаквания е плод на разочарования ли?

Не, по-скоро на реализъм. Да седиш в реализма. Да бъдеш в съзнание. Да си съзнателен в реализма.

Да се оглозгаш, казвате. Това не изтощава ли?

Да, изтощава естествено.

И как тогава човек намира сили и сили, и сили непрекъснато да се оглозгва?

Намира ги от Господ. Изкуството е благодатта на Господ. А тя е неизчерпаема. Абсолютно, да! Когато говоря за Господ, аз не говоря за този църковен Господ. Говоря за Господ вътре в мен. Да, аз не съм човек на църквата. Моята църква е театърът.

И вие сте вестителят, ангелът на Господа в театъра, така ли да го кажем?

О-о-о, да пази Господ да си мисля такива неща (смее се)! Има други хора, които говорят и си мислят такива неща…

Казвате на едно място за химията на театъра. Каква е тя – органична, неорганична?

Нито една от двете, алхимия е. Театърът е алхимия.

Усещам нещо много юнгианско в разсъжденията ви – митове, архетипи, алхимии… Кой ви е любимият мит?

О, те са ужасно много. Аз си живея в своята вътрешна митология. И да, аз съм един ревностен последовател на Юнг. Юнг е „Бог мой, идол мой” (смее се). Юнг е един от малкото хора, на които вярвам.

Да се върнем на мита…

Един от големите митове, митът, с който съм закърмен, както се казва, е митът за Орфей. Въобще орфизмът. Това е голяма тема, страшна тема е тая работа. Това е и голямата причина да създадем „Евридика в подземния свят” в Пловдивския театър. Мисля, че голямата тема на мита за Орфей е търпението. И ритъмът, най-вече ритъмът. Ритъмът, но не просто като една от съставките на музиката, а въобще на душата. Душата има ритъм, живеенето има ритъм. И когато излезеш от ритъма на живеенето, се случват много странни метаморфози с тебе. Деградивни и страшни. Не случайно митът за Орфей е записан в „Метаморфози” на Овидий. Това беше мит, който много дълго време ме занимаваше. Но с представлението се случи някакво мое очистване от този мит. Много е важно да бъдеш органичен на мястото, в което живееш и работиш…

Каква е органиката на мястото България?

Според мен България е изпитание.

Наказание, лоша карма, така ли?

Със сигурност живеенето в България е лоша карма. Живеенето в България е лоша карма за твореца. За човека на изкуството. За душата с високи вибрации. И това е изпитание, според мен. Лошата карма е изпитание и урок. Живеенето в България е урок, който сме си заслужили, и трябва да го вземем… този урок.

Заради това, че трябва да си вземете урока ли стоите тук? Защото, нали, не можем да напуснем урока по средата?

Да, абсолютно да, затова, абсолютно! Мен не ме е страх да замина. Мога да го направя веднага. Но не искам. И това е много важно за мен. Че не искам… Мисля, че в изпитанието живеене в България има истина. Някаква истина, която е важна. То носи някаква истина за мен, която все още не мога да формулирам. Този абсолютен кошмар на съществуването е все пак някаква истина, до която трябва да се докоснеш…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияПетър и предателят
Следваща статияВ очакване на Вазари