1
1176

Станислав Генадиев и вдъхновението да си млад

Младежката лига

станислав генадиев 2

МЛАДЕЖКАТА ЛИГА

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

Станислав Генадиев-GENDA (1985) е артист, танцьор, режисьор и хореограф на свободна практика. Завършва Националното училище за танцово изкуство през 2003 г., след което започва да танцува в балетната трупа на Националната опера и балет-София. След кастинг е поканен за член на швейцарската трупа Linga от Лозана, после и в женевската Alias. Работил е с известния експериментатор в областта на танцовото изкуство Брис Льору, участва в проекта му Flocking. В Швейцария се откриват с бъдещата си артистична и житейска спътница Виолета Витанова. След като се връща в България, веднага прави впечатление с художествената си безкомпромисност и е поканен за участие в спектаклите на Театрална работилница „Сфумато” „Станция: Астапово” и „Станция: Елбуга” под режисурата на Маргарита Младенова и Иван Добчев. Заедно с Виолета Витанова е автор на танцовата миниатюра „Мишеловката” в постановката на Явор Гърдев „Хамлет” в Народния театър „Иван Вазов”. Първият им успешен спектакъл се казва „Imago“ (2006 г.), за който получават и първия в историята на наградите на Съюза на артистите в България „Икар за дебют за танцов спектакъл. През 2013 г. печелят и първия „Икар за съвременен танц и пърформанс за хореографията на „Мишеловката. Хореографи са на още два спектакъла на Явор Гърдев – „Калигула” на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров” (2008) и „Нощна пеперуда” (2012). Други постановки с участието на Станислав Генадиев като танцьор, хореограф и режисьор са: Homeopathos (2006), 25.03 (2007), Void (2008), Ductus, Reverb и Abduction (2009), (Re)flexible (2010), Back[up] (2011), Tri3avisim (2012), 2Replicate (2012), Кардиограма (2013), The Demolition of the Eiffel Tower. В съавторство с Мартин Пенев създават впечатляващия спектакъл Cadaver (2012), както и Big Gun (2014). Повече информация за Станислав Генадиев може да се получи на адрес: http://genadiev-vitanova.creativebox.bg/. Артистичната му кариера е забележителна, което определи първия въпрос, зададен му от Митко Новков, а именно как е стигнал до танцовото изкуство.

станислав генадиев

Кой ви насочи към Хореографското училище? Кога открихте у Вас вкус към танца, в детската градина ли?

Да, още в предучилищна възраст родителите ми ме записаха в една школа по балет. Там и направих първите си стъпки в танца.

Как стои преподаването в Хореографското училище? Струваше ли ви се консервативно?

Не мога да кажа, че самото препoдаване е консервативно. По-скоро, ако има такова нещо, то идва от каноните на балета.

Каква беше първата мисъл, минала през главата ви, след като разбрахте, че отивате само на 16 години в швейцарската танцова компания Linga: „Ох, отървах се от Хореографското…”, или: „Успях, успях!”, или пък: „Леле, ами сега!?”

Първата ми мисъл не беше свързана с училище, тъй като вече бях в Националната опера и балет. По-скоро бях много доволен, че ще имам шанс да се занимавам с това, което наистина ме влече най-силно, и то на високо професионално ниво.

Не обичате правилата. Това ли ви насочи към съвременния танц, защото той нарушава правилата на класическия?

Може да се каже, да. Сякаш винаги съм усещал, че балет няма да танцувам. Много повече ми се удава съвременният танц като цяло.

В спектакъла Big Gun

Танцът екстремно изкуство ли е? Нещо като екстремните спортове, които харесвате…

Ами, може да се каже, въпреки че все пак зависи от идеята, драматургията и като цяло посоката, в която се работи.

В кое вярвате повече – във вдъхновението или в работата?

Във вдъхновението.

Какви неща се опитвате да разберете в себе си и за себе си с вашите спектакли?

Процесът на създаване е дисекция на душевната и материална индивидуалност. И в този точно смисъл той ми помага да осъзная себе си пълноценно.

Казвате, че зрителят, гледайки ви, трябва сам да създаде историята, която му разказвате. Все пак: коя е историята, която най-много ви се иска зрителят да си създаде, докато танцувате?

Историята не е нещо, което е определящото, за да разбереш или да тълкуваш видяното. Иска ми се хората да са по-свободомислещи, когато става въпрос за абстрактност. Да се отворят към нови изживявания.

Говорите в експозе за ваш уъркшоп за експлоатиране на тялото. Това ли е същността на съвременния танц?

Експлоатиране в смисъл на проучване и експеримент. Същността на съвременния танц е в това, че артистът е свободен да създава по негов си собствен начин продукт, който не винаги се приема от масите. Но за самия него е постижение в развитието му като артист.

В спектакъла Cadaver участва машина – жици, ток. Big Gun донякъде също работи в този ключ. Това ли е посоката, която ви влече – взаимодействието човешко-механично тяло?

Това е посоката, в която работим с Мартин Пенев. Токът и жиците са по-скоро изразно средство.

Cadaver ме подсеща за жабата на Галвани. Такъв ли е човекът днес – почти труп, на когото за ток му служи консумацията?

Добре казано, да. Според мен има нещо такова, въпреки че много хора, от една страна, се пробуждат под този бляскав купол, осъзнавайки, че не всичко е консумация. От друга страна обаче, консумацията се е превърнала в нужда.

Не ви ли се струва, че съвременният танц сякаш става все по-физически, все по-брутален – сещам се тук за японския стил буто, а изящността, характерна особено за класическия балет, минава на заден план. И един може би метафизичен въпрос: не мислите ли, че ХХ век така или иначе показа във висша степен сенчестата страна на човека и може би е време XXI век да се обърне с лице към другата, слънчевата, която – надявам се, не е погубена? И вече по-конкретно: точно тук танцът да изиграе водеща роля, в – така да се каже – изсветляването на човечеството, в ослънчаването му. Стига, разбира се, да не стигнем до слънчасване…

(Смее се.) Честно казано, в момента има толкова много артисти с различни подходи, трудно е да се квалифицират. Вярно е, да, предимно се правят мрачни и доста физически неща… Смятам, че винаги е било така, още от зората на съвременния танц. Мракът винаги е бил инспирация за много артисти в различни области. А какво ще става през новия век, си остава загадка. Но според мен винаги ще има по нещо за всеки вкус.

Казвате, че на сцената сте най-свободен. А къде и кога сте най-несвободен?

Когато няма какво да правя. Скуката ме убива.

Имате ли още какво да „изчиствате” от вашия начин на танцуване?

Винаги има какво.

Правите с Виолета Витанова хореографията в „Хамлет” на Явор Гърдев? Къде бе там вашето to be, or not to be?

Когато започваме създаването на нещо, ние сме на принципа to be. Когато изградим своя „гръбнак” и започнем да работим с детайлите, тогава идва време за to be, or not to be.

Като DJ

За музиката знам – ембиънт. Може ли танцовият ви почерк също да бъде причислен към този стил?

Имам два артистични псевдонима, единият е GENDA, който е част от „БигБанда” – обединение на независими музиканти и визуални артисти в една демократична структура, където членовете са равнопоставени. Решимостта ни е да организираме събития, да осъществяваме продуцентска и звукозаписна дейност, както и да помагаме на млади артисти. Другият е HypnosTechno ориентиран проект. Издавал съм в лейбъли като DEADCERT, Plazma Records, Plunk!

Как се определяте: хореограф, режисьор, танцьор? Или просто ентусиаст на танца?

Артист на свободна практика.

Значи нещо като номад? Номад ли е танцьорът? Всеки танцьор. Или такъв е танцьорът само тук, в България?

Номад е всеки артист. Но това не е нещо лошо, в никакъв случай. Според мен, напротив, това кара артистите да се инспирират от начина си на живот и да създават.

Има ли смисъл да се прави танц в България? Ако да, какъв е? Ако не, защо?

Всеки намира собствен смисъл.

2Replicate

Работите с Виолета Витанова и Мартин Пенев. Има ли и други, които споделят вашите идеи за съвременния танц? Сподвижници, последователи, а и предшественици?

Да. Красен Кръстев, Християн Бакалов, Вили Прагер, Ива Свещарова.

Харесахте ли си вече някой български хореограф?

По-горе са изброени любимите ми (смее се).

Къде, според вас, са най-големите трудности пред съвременния танц в България? Преодолими ли са те? И как?

Най-трудно е с доверието на Министерството на културата, че може да се прави модерен танц и в България. И това да носи достатъчно приходи и за тях, и за нас, артистите. Защото, да си кажем честно, те мислят само как да имат полза от определено събитие, концерт и т.н. Когато обаче тези хора разберат и се образоват най-вече в областта на съвременния танц, тогава ще има шанс и нещата да са по-добре.

Имате ли вече усещане за общност след толкова танцови събития в България?

Да, определено.

Казвате, че бихте се сбили с министъра на културата. С кого от изредилите се най-много ви се ще да влезете в бой?

С всичките.

Този бой за смисъл ли ще е или за признание?

Безсмислено млатене го очаква (смее се).

 

Фрагменти от други танцови проекти на Станислав Генадиев:

https://www.youtube.com/watch?v=ltPAH30i4tY

https://www.youtube.com/watch?v=TBDPvU9paZI

 

 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияВ очакване на Цв.В.
Следваща статияТеология на делириума