0
897

Старата

Новелата „Старата” (изд. Ерго) носи атмосферата на затънтените селца из дълбоката провинция, реална и магична, претворена в характерния за полския автор Рафал Вояшински минималистичен стил. Прочетете откъс от новелата.

Starata front cover1Във фургон край необгледни царевични полета, живее малък човек, който смята себе си за избран. Не умее да чете и пише, не е принуден да полага старания за нищо, защото не търси признание. Все повече се смалява, разговаряйки с Твореца и опитвайки се да изпълни волята му – да стане последен в света. От тази мисъл извира сила и чувство за свобода, което не могат да разколебаят никакви житейски изпитания. Светът е олицетворен от образа на Старата, неговата жена, сякаш пратена му като изпитание свише. Изпратен в психиатрична болница, героят обяснява на лекаря, че в замяна на това е получил в дар умението да се възхищава. Затова рисува на парченца хартия пейзажи и хора с единствения копнеж след него да останат само тези неподписани скромни знаци памет. Книгата е преведена на френски, английски, испански и украински език.

Photo_Wojasinski1Рафал Вояшински (р. 1974, Лубранец) е полски прозаик и драматург, полонист, преподавател по литература. Автор е на книгите Крадецът на риби, Удоволствието от живота, Хумус, Красотата на света. Плод на срещите му с големия полски актьор Ян Новицки е фоторепортажната книга Ян Новицки: Пътят към дома. Пиесите му са поставяни в радиотеатъра на Полското радио и на театрални сцени. Удостоен е с литературните награди Едвард Стахура (2000), Оркан (2005), Zepter за дебют на годината (2005), фондация Grazella (2007). Книгата „Ян Новицки: Пътят към дома” е номинирана за наградата Реймонт, а новелата „Старата” – за литературния приз на Варшава и наградата Юзеф Мацкевич. Член е на Съюза на полските писатели, завежда отдел „Проза” на литературното списание Wyspa.

 

Рафал Вояшински, „Старата”, Издателство „Ерго”, София, 2014, превод от полски Вера Деянова, 10 лв.

 

Старата

 

… Ако имам нещо, веднага казвам на Бога да си го вземе. Дете се роди, а аз казвам на Бога, че е негово, и нека прави с него, каквото пожелае.

Хората се забавляват, вършат разни неща, а пък то не е игра. Комбинират, за да надхитрят света. А трябва да седиш пред къщата, наоколо ти да е мрак, който крие всичко видимо през деня и по този начин сътворява тайната. Който не го разбира, той нищо не знае и ще е като псе.

Струва ми се, че още повече се смалявам, че ставам все по-малък и по-малък.

Старата не обича, когато говоря на Бога. Веднъж ме пипна в такъв момент. Най-напред си помислила, че си говоря сам, но после се досетила.

На пейката застудя. Не забелязах, че крушката е угаснала. Влязох вкъщи. Старата лежеше под юргана с дебелите си очила, втренчила очи в телевизора. Приличаше ми на светица, същинска светица. Ако тръгнеше по пътя денем, бавно, а наоколо й се простираха празни поля, а в далечината се мяркаха къщи, пак щях да си помисля, че е светица. Такива жени като Старата теглят света, управляват го и са пратеници на Бога на силата. Научих се да бъда неин роб. Знам, че съм прекрасен, но и разбирам, че за нея това няма никакво значение, защото аз нямам тази сила. Моята прекрасност няма значение за света, защото в него властва Старата. Когато гледам полята, лъките, градината и хектарите избуяла царевица, знам, че съм изгубил, защото моята прекрасност е като красотата, която виждам.

Старата си има свой разум. И вижда. Понякога изпитвам срам, толкова голям, че ми идва да се самоубия. Тя вижда, че аз не се чувствам нормално в света. Всеки човек има право да се чувства така. Тогава идва срамът.

Много пъти съм чувствал, че човекът е отрова, тези хора, които са направили живота такъв, тези, които са наоколо. Някои хора имат талант и това им дава друг поглед към света, те могат да нарисуват това, което виждат, да създадат света наново, по-красив, макар и безполезен. Аз нямам талант, затова мога само да живея как да е, някъде на пейка край къщата, под дърво сред полето, на дъска зад плевнята, докато не ме призове Старата. И тогава трябва да вървя. Понякога ме призовава в мислите ми, чувствам го осезаемо. Тогава вече не мога да продължавам да си седя или стоя, а трябва да вървя, защото ме обзема голям страх, трябва да вървя. Идвам при нея и тогава има смисъл. Призовава ме с това, че я има, че я помня и знам за съществуването й. Понякога ще си я припомня внезапно, когато седя под могилката и разговарям с Бога. Тогава трябва да се вдигна и да вървя, защото иначе ще се разболея.

Вечерта беше тъмна. Оставих Старата да лежи пред телевизора и отидох в кухнята. Всичко ми изглеждаше така изпълнено с хармония, когато седнах до масата да хапна. В главата ми светът се подреждаше, подреждаха се добро и зло, глупост и мъдрост. На света няма много загадки; който не се бои да умре, знае добре това. Понякога нещата трябва да се погледнат в очите и да се рисуват и тогава всичко ти става ясно, така както говоренето за нещо, което го няма.

Благодарение на Старата не се боя от живота и смъртта и мога спокойно да се радвам на всичко и спокойно да умра, без значение как, без сериозни причини; благодарение на Старата мога да изчезна, без ни най-малка болка.

В полето има гробище, останало след германците, които са живели по тези места в продължение на двеста години. Мислих си за тях, докато вечерях. Гробовете са в малката горичка. Ходя там, когато нямам къде да отида. Тогава ми се струва, че реалността не ми е нужна.

Старата заспа. Чувах хъркането й. След вечерята отидох в моята стая, легнах си по риза и долни гащи. Заспах мигновено. Сутринта чух как Старата подрънква със съдовете в кухнята. Станах и тръгнах. Старата стоеше над умивалника и миеше съдовете. Махаше с ръце, видях раменете и плещите й. Взех къшей хляб и излязох на двора. Седнах на пейката пред къщата. Старата си е помислила или пък вече знае, че умирам, че вече е започнало. Държеше се така, сякаш аз не съществувах. Сигурно й се искаше да умра някъде, където няма да се виждам. До съзнанието ми достигна, че трябва да отида някъде, където животът ми да приключи. Не чувствах вече призив от страна на Старата. Станах безстопанствен и това приличаше на ужас.

Най-напред тръгнах към плевнята, близо до колибата на кучето. За момент се почувствах чудесно. Нямах никакви планове, знаех само, че ще отида някъде. Със сигурност винаги съм живял в друг живот. Не съм бил с тези хора, затова не мога да кажа дори какво са правили и как са живели, бедно или богато, добре или зле. През цялото време обаче не ме изоставя убеждението, че съм най-добрият, най-прекрасният, вярвам искрено в това с цялото си сърце. Сигурно заради това винаги толкова ми се е искало да живея.

В нормалния живот на другите съм непотребен, те трябва само да ми дадат нещичко за ядене и пиене, а срещу това аз мога да направя нещичко за тях. Та нали мога да работя всичко, от нищо на света не се гнуся.

* * *

Скулптирам. Живея в помещение, което се намира в подземието на стара кооперация. Изработвам различни неща – неща, които виждам и които са напълно различни от всичко останало. Виждам други цветове, други форми, затова трябва да извайвам тези фигурки и да рисувам. Когато рисувам, знам кое в света е добро и кое лошо Едни и същи хора веднъж харесват нещата ми, друг път не. Старата сигурно мисли, че вече съм умрял, и е права да си го мисли, понеже вече би трябвало да съм мъртъв.

Домъквам в подземието си всичко, към което съм изпитал жал, а това е като че ли жал от страна на Бога. Събирам стари колела, колички, жици, метални чинийки и чашки. В тези предмети виждам изоставените хора. Изоставени от Бога, напуснати, така че повече за нищо да не стават.

По-късно забелязах, че вече не ми е нужно да гледам нещо, за да го рисувам. Всичко беше някъде другаде. Достатъчна ми беше купчинка глина и парче картон. Понякога преседявам цели часове край църквата над Висла и рисувам къщите и кооперациите. Не мога да им се нагледам, затова трябва да ги рисувам. Не мога да се нагледам на човешките обуща, обърнатите кофи за смет, изронените мазилки, пукнатините в тротоарните плочи. Обичам да гледам и торбите, които хората носят. Фактът, че съзерцавам всичко това, означава много, така както и това, което рисувам, без да го виждам.

Вече от няколко години не работя на пътя. Ако Старата не ме бе изоставила, ако не беше пожелала смъртта ми, едва ли щях да рисувам, щях да си живея при нея. Сега по-малко обичам обличането си, ходенето по земята.

Понякога цял ден се скитам. Ще рече – не мога да рисувам, защото Бог не ми го позволява; каквото изработя тогава, не струва нищо. Бог ми нарежда да се скитам. И докато ходя и гледам, ми се струва, че обичам други неща в сравнение с тези преди.

Трябваше да се върна в моята дупка в кооперацията и да полегна на старите парцали. Хубаво е, че в живота не трябва да се уча на разни неща, защото вече знам това, което трябва да се знае. Фактически знам всичко, без ни най-малки затруднения. В живота не си струва да правиш нищо друго, освен да лежиш в пухени завивки, както беше при Старата; не си струваше да се прави нищо, защото беше толкова хубаво и прекрасно.

Лежах в това студено помещение и през прозореца гледах дърветата на улицата. Бяха без листа. Веднага зад тях се синееше небето. За мен се беше залепил някакъв тип, нахълтваше тук с тайфата си и заедно блъскаха по моята врата. По очите му познавах, че иска да ми разбие мутрата. Тогава пак дойде. Риташе с крак вратата, после заудря с някаква дъска, накрая изби стъклото и пъхна вътре кратуната си. Плюеше ме отдалеч, но не ми се искаше да ставам. Тези неща не ме вълнуват.

Станах рано. Запътих се към Висла. Рисувам и преписвам скришом това, което виждам върху плочите на стената на църквата. Не разбирам тези знаци. Не може да става въпрос за нещо друго, то си съвпада, всичко си съвпада. Ако онзи кретен ме убие някоя нощ, ще бъде все едно, че нищо не се е случило, защото това са само някакви моменти. Така както човек ходи и гледа, така и вече го няма между живите.

Едни неща са ясни и прозрачни, други не. Понякога гледам нещо и виждам, че не струва нищо, а на следващия ден това нещо става безценно и благодаря на Бога за него.

Никога не съм мислил, че животът ми може така да се обърне. Разчитах, че всичко ще върви отлично, чак докато умра. А се озовах в ситуация, когато само рисуването значи нещо. Драскулките, прозорците, покривите, всичко това ми дава сила да живея. Не знам какво мисли сега Старата.

Преседях край реката до обяд, а после тръгнах по улицата край къщите и магазините. Отидох на едно място, където можех да получа храна, ресторантски отпадъци, които другите обикновено вземат за кучетата си. Не любопитствах кой ми помага. Тези неща не ме занимават. Това са Божии работи.

Напоследък не говоря на Бога и не го чувам. От известно време не усещам и мъртвите, защото не ми се иска. А обичах да го правя, обожавам дъха им, това, че са редом, че ме слушат и когато поискам, влизат в мен и гледат с моите очи. Тогава без никакво усилие, без угризения на съвестта бих бил в състояние да убия, всичко бих могъл да направя.

В града има една църква с петна от протекла вода около олтара. Рисувам светеца и петната около него. Ъгълчето с тези петна е последното ми любимо място в света. Бог ми повелява да ходя там, вика ме и иска вече да умра, но аз все още не съм сигурен дали го искам.

Когато бях десетгодишен, Бог започна да ми говори. Оттогава нищо не ме е интересувало до такава степен, както говоренето на Бога. То не ми обясняваше нищо, нищо не разбирах в резултат на това говорене, но можех да се чувствам великолепно.

Защо ли винаги съм бил сигурен, че всичко ще ми се даде, че непременно ще получа това, което искам? Но в това няма високомерие, защото високомерието е заиграване, а не истина.

Носех мрежичката с покупки към мястото, дето живея. Тогава ме прониза внезапна болка. Премина през цялото ми тяло и спря в крака. Трябваше да тръгна по-бавно, за да успея да се добера. Влязох в помещението, където живеех. Хапнах, каквото имаше, и седнах на стола. Хората купуват картините ми, пишат за тях във вестниците. Старата научила за всичко това и започнала да ме издирва. Чакам я, както чакам смъртта. Подушила е парите, затова слухти, за да ми ги измъкне. Добре знае, че имам нужда от тях. Но има право, абсолютно права е.

Ще събера всичките пари и ще й ги занеса. Ще й дам всичко, което съм припечелил. Ще отида при нея с тези пари. Обичам пътя от това място до дома на Старата.

Сега знам защо човек трябва да умре, защо е никой и защо единственото, което си струва трудът, е да го ограбиш или сам да даде всичко.

Добре е, че в крайна сметка си върнах разсъдъка. Така вече знам, че не става въпрос за каквото и да било, че не става въпрос за нещо.

Знам, че светът съществува благодарение на Старата.