„Старецът и морето“, моноспектакъл на Красимир Ранков, сценична адаптация Александър Секулов по повестта на Ърнест Хемингуей, постановка Красимир Ранков, режисьор Веселин Ранков, сценография и костюми Мариета Голомехова, музикална картина Мира Искърова, ДТ Пловдив, премиера на 7.10.2022 г., гастрол в Театър „Българска армия“ на 28.03.3023 г.
„По-добър повод за откровение от този текст не съм срещал“ казва Красимир Ранков и добавя: „Морето е животът“. Текстът е повестта на Ърнест Хемингуей „Старецът и морето“, която е завършена през 1951 г., отличена е през 1953 г. с „Пулицър“, а през 1954 г. става главно основание за Нобеловата награда на Хемингуей.
В тридневната изтощителна битка между огромния марлин и стареца Сантяго, опитен рибар с лош късмет през последните 84 дни, рибата е победена, завързана за корпуса на лодката, но изпоядена парче по парче по пътя към брега от акули, така че при акостирането е останал само скелета. Победилият старец е загубил, без да се е предал. „Казах, че съм по-особен старец, сега му е времето да го докажа“ – с тази реплика Красимир Ранков резюмира ангажимента си със спектакъла и резултата от своята работа: да се пребориш, да удържиш, да покажеш, че още можеш.
Ранков е свързан с морето, твърди, че 1/3 от живота му е минал в него. Забелязва, че сега дошло време да се върне към такелажа. Далеч по съществено е обаче друго. Тук морето е метафора на съществуването. Този спектакъл е за него възможност да направи дисекция на собствения си живот. Да заговори за пътя и борбата по него, за сблъсъците и любовта, за емпатията, съвестта и проблемността на духовното, за търсения, възходи и пропадания: „Тук ще видите истинския Краси Ранков, а не някой измислен човек“.
Той бяга от проповедничеството, а още повече от заиграване с публиката или кокетничество с нея. Изповядва личната си история, нейните траектории и обхвати, концентрирано, без патетика и сантимент. Актьорът прибира в себе си напора и слабостта, упоритостта и колебанието, ликуването и крушението. Физическото напрежение, предполагано от риболовното усилие, е сведено до възможния минимум. Режисьорът Веселин Ранков подсказва, че цялото действие е може би въображаемо, че е разказ на самотника, живеещ в лодката си, отдавна заземена на плажа, на някакъв морски Дон Кихот. Или обаче не?
Работата на братя Ранкови се доусложнява от текста. Няма никакво съмнение, че превръщането на повестта в театрален текст е огромно предизвикателство. Постигнатото от Александър Секулов заслужава признание, което не пречи да се забележи колебание при подбора на акцентите, недокрай избистреното им композиране, моментите на многословност или на затрудняващо сглобена словесност.
От този хоризонт трябва да се отчете висококачествената работа на Веселин Ранков, отлично подпомогнат от великолепната сценография на Мариета Големехова и музикалната среда, изградена от Мира Искърова. Той не просто трябва да се справи със странностите на собствения си брат и ъгловатите места в текста. Вижда се добре очертаната линия на изповедалното действие, деликатно удържаната граница между възможното въобразено и действителното, достоверно изградените поанти.
Крайният ефект е срещата с един Красимир Ранков, разгръщащ във впечатляваща пълнота регистрите и обемите на актьорското си можене, на своята емоционалност, мисловност, внушителност – на екзистенциалната си мощ.