0
1194

Старинарят бунтовник (1)

В памет на Димитър Маринов (1846-1940)

В българския език думата „старина“ е влязла отдавна, от незапомнени времена. Ала думата „старинар“ бива изкована малко след Освобождението от един книжовник и баща на българската етнография – Димитър Маринов, човек с наистина невероятна съдба в „новейшата ни история“, ако използваме този негов израз. Съдба, подобна на „люлка над бездната“: във всеки неин мах прозират българските превратности и деления. Включително и такива, дето ни спохождат до ден днешен.

А всичко започва на един 14 октомври (Петковден) в Ломско. Поселището, както свидетелства сам авторът в едни късни животописни бележки (1921-1929 г.), издадени чак след промените през 1992 г., днес вече не съществува: то било оттатък река Цибрица, в един „горен край“, близък до днешния Вълчедръм. Годината  на раждането му е също спорна. По-късно самият „старинар“ я фиксира на 1846 г., по-спомен на по-стария си брат. А може да е била и 1844 г. Но не това е най-важното.

Странното е и че рожденото име на бащата на българската етнография не е това, което знаем днес. Родил се е като Петко (нали било Петковден). Майка му обаче заболява и си отива малко след раждането. Баща му Върбан се вижда в чудо как да го отгледа, носят го по дойки.

Тогава чул за него ломският гражданин Марин Стамболията, заможен търговец, уважаван от всички, който бил обаче без рожба. Занесли детето в Лом. По-късно му разказвали, че той бил „само едни очи“. Свещеникът го сложил пред домашната икона и три пъти попитал бъдещите му родители „приемат ли сирачето?“. Те го приели, а енорийският свещеник го миропомазал и така момченцето получило новото си име – Димитър, син на Марин Бонов Стамболията.

Накратко, появил се бъдещият Димитър Маринов, който започнал живота си от нова страница. И явно, нещо оттук насетне го е карало да внимава и попива с очи и ум всичко случващо се, включително споменатите обичаи и ритуали.

Малкият Митко се оказал будно, макар и палаво дете, веднъж за малко не се удавил в реката. В спомените си той разказва за благоговението, с което прекрачил прага на първия си училищен ден – 24 април 1854 г. За негов късмет учител му бил известният даскал Кръстьо Пишурка (осмян по-късно от Ботйов заради стихоплетството си). Само след шест месеца Митко Маринов обаче прескочил (след изпит) първата просветна бариера в живота си – „от песочника на първия чин“. Даскалът му връчил „таблата с калема“, която той тържествуващо отнесъл вкъщи. Оттук насетне всяка година той преминавал все на предния чин и бързо се озовал в „стаята на калфите“ – станал „класник“. Сочели го с одобрение, говорели за него като за бъдещ даскал. Някои дори го майтапели с прозвището „даскал Митко“, останало му за цял живот.

Като награда за бързото преминаване през класовете неговият баща му купил сандъче за книгите от татарите, придошли след 1854 г. от Крим. И до края на дните си „старинарът“ пазел като зеницата на очите си това черно-червено сандъче, обковано с железни пръчки. Символ на образованието и учението, спомен за настолните книги, които той държал в него. А именно: задължителната „Аделаида, алписката пастирка“ на даскал Пишурка, „Житието на Алексий, человек Божи“ и „Чудесата на Пресветая Богородица“. Книги, които, както свидетелства той през 1920 г., вълнували въображението му не по-малко, отколкото разказите на Майн Рид  посетнешните деца.

Под впечатлението на Аделаида малкият Митко бил твърдо решен да замине за Италия, което май и не ме се случило. Но под впечатлението на Алексий, человек Божи, той твърдо решава да стане „светец“. Именно „светец“ и затова подробно разучава живота на св. Йоан Кукузел, мечтае за замине за Света Гора, започва да пее от дете в църквата.

В училището обаче тъпче на едно място. Няма какво повече да научи от даскал Пишурка. Баща му съзнава това и по препоръката на даскала решава да проводи чедото си в Белградската гимназия. Малкият Митко се готви по латински и немски, учи сръбски, гръцки и френски. И през 1863 г. вече „свободно бръщолеви“ на гръцки, немски и френски. Да не забравяме, че Лом е важен пристанищен град, откъдето минава търговията на империята с Австроунгария и Германия.

И тук съдбата на ученолюбивия младеж рязко се променя: на 27 декември 1863 г. бащата Марин се простудява и бързо си отива. Съобщават ужасната вест на Митко, той затваря дюкяна и тича, плаче и скърби. Всичко е напразно.

Животът започва да му дава своите уроци. Търговски партньор на баща му е турчинът Мола Махмуд, който го вика при себе си и го насърчава да продължи бащината търговия. Отпуска му кредит от 20 00 гроша. Маринов свидетелства: „Този благороден турчин си удържа на думата; той ми остана като баща през целия си живот. Бог да го опрости на неговата вяра“.

Българските му сродници действат по друг начин. Вуйчо му Илия праща сродници да му кажат, че той не е „от тяхната кръв“ – да освободи къщата и дюкяна. Дядо му Боно е стар, плаче, но нищо не може да стори.

Младият Митко се чувства безприютен, изпъден. Решава да отиде в Света Гора, а не да върти търговия с помощта на Мола Махмуд. Спомня си за примера на Алексий, человек Божи – да странства в нищета.  Ала това са само планове

На Богоявление (6 януари) като иподякон служи със свещениците. Вечерта вуйчо му го прогонва от дома – насред зима. Момчето не може да повярва на очите си – вуйчо му е също черковник, че и настоятел. Тръгва през нощта по кумци и сродници. Никъде няма място за него.

Спипват го стражарите черкези – нали сам ходи по нощите – и го отвеждат в кауша. Случва на познат началник – Исмаил чауш, познат на баща му. Оставят го да се стопли, правят му кафе, спи на одъра на някакъв черкезин, който дежури. Докато лежи облечен, завит с палтото си, Митко Маринов размишлява над човешката история и „променливостта на съдбата човешка“. Довчера е бил син на уважаван гражданин, а сега е заловен като нощен скитник по улиците. Роднините му, на които са правили толкова добрини, вече не го припознават. Помага му Исмаил чауш – „турчин неверник и още читак, прибра ме любезно, не ми каза нито една оскърбителна дума и ми даде подслон в тоя студ, а моя вуйка, християнинът, и още ревностен проповедник на морал, религия, правда, ме изпъди и хвърли на улицата, мен дете безпомощно. Думите на Спасителя: „Бях страник и скитник, и ме прибрахте, дадохте ми подслон“ – кому ще прилягат: на вуйка ми християнина или на Исмаил турчина?“.

Потресаващи редове от едно бъдещо „житие и страдание грешнаго Димитра“.

Така или иначе, за него повече в Лом място няма. И той поема в лютия януарски студ през 1864 г. „Тамо далече, на Св. Атонска гора, дето щеше да намери покой моята убита душа“.

Ханджията край шосето Лом-София го предупреждава да не пътува. Има виелици и може сняг да го затрупа нейде в Балкана. Митко твърдо е решен да върви, пристъпя смело из стръмните планински пътеки. Няма жива душа. Той има малко дрехи и нито троха хляб, затова бърза към Петрохан. По едно време не издържа, спира на едно място, край някакво издълбано дърво. Стъква съчки, за да напали огън, целият е мокър. Вмъква се в хралупата, затулва я с каквото има. И си мисли: „Дори царят в своя дворец не се е чувствал тъй приятно. Само да имаше малко хлебец!“.

Заспива и сънува бъдещото си посвещение в Света Гора. По едно врече се чуват звънци, минава керван. Пътниците се стряскат от появата му, мислят че е таласъм. Човек замръква ли в такъв студ сам в гората! Оказва се, че един от пътниците е познат на баща му – бай Петър. Всички са смаяни от разказа на ломския момък и най-вече от плана му. Как зимата ще стигне Св. Гора? Как ще мине през Кресна?

Бай Петър настоява: да го води в „Св.Отец“ – така наричат Рилската обител.  Качват го на конете и след няколко дни влизат в обителта през Рилските или Дупнишки порти. Място духовно и книжовно: един от послушниците се замонашват, другите стават свещеници, а третите – даскали. В манастира е и самият отец Неофит, йеромонах Рилски, чието име се споменава с благоговение.

Оказва се, че в Светата обител младият Митко среща друг сродник от Лом – пандурина Спас. Той му разяснява, че послушниците в манастира са две категории. Едните ги ползват за общи работи – да чистят манастира и готвят в магерницата, а другите са послушници при старците, като техни духовни синове. На Митко е оказана особена чест: след изслушването на „съвета на стареите“ – в присъствието на игумена – той става послушник и ученик на прочутия отец Неофит Рилски.

Преди да го вземе за ученик, отецът го изпитва в килията си. Сваля от лавицата немска книга и го кара да превежда. Сетне от френска книга, после от гръцка. Задава му въпроси по българската граматика, аритметика, география и история. Накрая, трогнат от знанията му, казва: „Ти си мой ученик!“. Оттук насетне Димитър Маринов чисти и подрежда килията му, учи и се готви за Белград. Отец Неофит е решил да го проводи в белградската семинария. „В Рилската обител престоях пълни десет месеца, свидетелства послушникът Димитър, които прекарах в необуреваемо пристанище. Пак се появи звездата на моя живот – Белград и науката“.

Ала Провидението решава друго. Един ден го викат при игумена на манастира. Казват му, че е дошъл да го търси стражар, сейменин от Лом. Там се водело дело. След изчезването му бил набеден един от родствениците му, че го е затрил и той лежал в затвора.

Младежът заподозира семейни козни. Решава, че дядо му Боно е решил да го извади от Светата обител и започва да моли игумена: „Недейте ме фърга отново в разяреното житейско море. Аз дойдох в това пристанище и желая да остана в него“.

Ала законът и в Османската империя си е закон. Съветът на съборните старци решава да го върне обратно. В Лом го отвеждат право в конака, където той дава показания и заподозреният е пуснат на свобода. Но наистина там го чака и възрастният му и немощен дядо, който пада в краката му с молба да не го изоставя. Димитър Маринов се озовава на кръстопът. Тогава сяда и пише писмо на своя духовен наставник отец Неофит Рилски, че не може да остави престарелия си 95-годишен дядо сам. В отговор получава писмо: да не се отказва никога от своя обет; да служи на Бог и на Църквата, и да не остава прост, неучен.

В същото време Кръстьо Пишурка престава да учителства в следствие на възникнали недоразумения. Местните първенци искат да привлекат младия Митко за даскал. Което и става. Идва и нов главен учител – Никола Първанов, свършил Философкия факултет в Белград. Даскал Митко се заема с желание с по-малките ученици. Но времето е размирно. През 1867 г. донасят в Лом възванието на Тайния български революционен комитет в Букурещ.  Езикът на прокламацията е сложен и трудно понятен. Възлагат на Митко Маринов да го приспособи за селското население. Отнасят текста в Браила и го отпечатват в няколкостотин екземпляра.

Това е първият печатан труд на Димитър Маринов. Младите бунтовници, во главе с учителите Пишурка и Първанов, са задържани от властите и пратени за разпит във Видин. Скоро обаче ги пускат. Задържането още повече разпалва желанието на младия човек да напусне Лом и да замине да учи някъде.

„Виж Митко – казва му тогава даскал Пишурка – и в монастира да отидеш можеш всякога, а за наука можеш само сега, когато си млад. В монастира е хубаво, но не бива да отидеш сега и да останеш прост; по мое мнение, ти иди, та учи, та свърши; като учен ще бъдеш по-полезен и на църквата, и на народа“.

Пари обаче младежът няма. Тогава ломските първенци се сещат да му дадат препоръчителни писма до архимандрит Григорий, бъдещия Русенски митрополит. И с тези писма – и с малкото налични средства – той заминава за Цариград.

А това е време повратно и време велико – в края на 1868 г. назрява българският църковен въпрос.

„Фенер, центърът на българската мисъл, на българската борба за черковна свобода и на българските въжделения. Към Фенер бяха обърнати очите на целия български народ“, пише Маринов.

Архимандрит Григорий му помага да постъпи в Медицинското училище в Сара-Бурну, откъдето завършилите излизат с дипломите на лекари. Ала в същото време пред очите му се разиграва цялата драма на българските църковни борби. Той вижда как владиците Иларион Макариополски и Панарет Пловдивски възлагат надежди на Русия, следи и действията на руския посланик граф Игнатиев. И вижда как Високата порта се стреми веднъж завинаги да приключи с тези религиозни борби, които разклащат империята. Разговаря и с архимандрит Григорий, който неочаквано подсказва един неочакван от никого дипломатически ход: предлага във фермана за Екзархията да се направи следната уговорка: да има право на църковен избор. Там, където епархиите с две трети решат да се присъединят към българската Екзархия, това да бъде възможно. А където искат да са към Вселенската патриаршия – също.

Високата порта склонява на добавката в член 10 на фермана, без да отгатне докъде ще доведе това. Само няколко дни след издаването на султанския ферман за Екзархията, пише Маринов, при великия везир Али паша започват да пристигат телеграми с кошове – от всички градове в Македония, Тракия, че и от Мала Азия и Бурса.  В тях се настоява за едно нещо (въз основа на член 10) – присъединяване към българската Екзархия. Телеграми пристигат дори от Сараево, от Босна и Херцеговина.

Архимандрит Григорий със смях разказва на младия Маринов, че великият везир Али паша смутено възкликнал: „Та това не е владика, който ще носи корона; Екзархът ще бъде император, който под владишката корона ще носи императорската“.

И тук, настоява в мемоарите си Димитър Маринов, се крие една от големите и неразбрани поуки на „новейшата ни история“.

А именно: дали свободата наистина не ще Екзарха, а иска Караджата?

Ето и неговото заключение:

Пишущият тия редове, днес 80-годишен старец, в своите младини бях захласнат партизанин на революцията. Днес, когато наближава да празнуваме 50-годишнината от Освобождението ни, усещам болка на сърцето си, с която ще отида във вечния живот, като гледам и после тоя дълъг период от опити, от напасти, беди и политически нещастия за народа ни. Няма за нас съзнание, че 1876 г. донесе най-големи нещастия. И още се честват не черковните ни дейци, а революционно-политическите, и че тъй наречената Освободителна война, която предприе Русия в 1877 г., не бе освободителна, а завоевателна; тая грешка повториха по-късно и македонските дейци, когато Стамболов бе успял да турне развитието национално и културното издигане на македонските българи на здрава почва.

Тия непростими грешки правят днес и нашите комунисти.

Затова, до сетния си ден, Димитър Маринов продължава да размишлява над „ефекта на черешовото топче“. Дали то, след като разклати Турската империя, не срути обаче и „българското велико дело в Цариград, целокупното българско дело“?

Питане, които намира своите отговори във втората част от жизнения му път.  

Следва

 

 

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияАтанас Мацурев и скритата красота
Следваща статияАнгелът на атентата