0
1757

Старинарят бунтовник (2)

В памет на Димитър Маринов (1846-1940)

 Център на българското Възраждане е прочутата дъсчена църква във Фенер, там се заражда „българската мисъл и българската вяра в доброто бъдеще“. Там бъдещият „старинар“ Димитър Маринов служи като иподякон, а пък над нея е приютено и читалището, което издава единственото периодично списание по онова време – сп. „Читалище“. Всяка неделя след отпуста от светата литургия в неговото каменно здание се събират „старите“, разискват заедно с владиците, а „младите“ държат сказки, разпалено говорят за просвещение, обсъждат хода на черковните борби.

Пак на това място – ако говорим за същата 1869 г. – се издават „Български книжици“, „Цариградски вестник“, вестниците „Македония“ и „Турция“. Това е „легалната“ българска преса, разпространявана из Мизия, Тракия и Македония, която, както помним от „Под игото“ се чете на двора пред смълчаното домочадие. Има и друга българска преса обаче, тази на „буйния революционен устрем“ и младият Митко Маринов е ревностен неин читател. От мемоарните му бележки става ясно, че задграничните вестници на Любен Каравелов и Христо Ботйов стигат и до Цариград, където жадно ги поглъщат българчетата, възпитаници на най-елитните училища в Османската империя – Роберт колеж, Лицеят в Галата сарай, Медицинското училище, Френският колеж. В междучасията учениците християни, разделени по националности, пеят бунтовни песни. Гърците държат първото място, но и българите не им отстъпват. „Вятър ечи, Балкан стене“ и „Къде си вярна ти любов народна“ ехтят всяка вечер над тихите води на Мраморно море.

Така е след „пролетта на народите“ в Европа. И най-интересното е, че властта не реагира. Никой не им иска обяснения. Очевидно промяната е назряла, бунтът зрее във въздуха.

В Медицинското училище на Маринов българчетата започват да издават вестник с гръмкото име „Балкан“. От това време датират и първите му журналистически дописки, появили се в официозния в. „Турция“.

Ала съдбата е подготвила поредното изпитание за бъдещия „старинар“ и бунтовник. В следствие на  минали премеждия, недояждане и простуди той заболява лошо. Гърдите му са поразени, храчи кръв и гной. Спират го от Медицинското училище, където преподавателите му са убедени, че е „охтичав“, сиреч, че е заболял от туберкулоза.  Така смята и неговият преподавател и подуправител на училището д-р Стамболски, който го пуска „да си върви“. Пращат го „у дома“, макар той разпалено да доказва, че няма къде да отиде, а и няма при кого. Дават му безсрочно „отпускно“, един вид, докато си отиде от този свят.

Отчаян, Митко Маринов не знае що да стори. Тогава го преглежда друг лекар – д-р Петър Николов, наричан „Пиер“, давайки му следните предписания: „да яде само това, което е яла майка му, когато го е кърмила“. Унило младежът признава, че е останал сираче на три месеца. След което докторът му предписва „да яде лютеница, качамак, боб, грах, киселец, леща и всякакви други зеленчуци“. И също: да потърси сродник с овце, да поживее сред овчари, да пие много прясно и кисело мляко. Пред съученика му и приятел С.С. Бобчев лекарите не крият, че надеждата е „много малка“.

Ала ето че стават чудеса. Младият Митко се сеща за роднини в Ломско и се озовава в околностите на р. Цибрица, дето работи като „покарач“ – сутрин и вечер, след като издоят овцете, той ги подкарва на паша.

През лятото на 1870 г. се чувства неизмеримо по-добре. Кашлицата му спира, не се задъхва, силите му се възвръщат. Води си и записки за живота на овчарите, отбелязва си разни думи и обичаи. В края на дните си, правейки своя животопис, той е убеден, че за изцеряването му има голям дял добротата и нежността на хората, подали му ръка. Защото, ако слънцето и топлината са възстановили организма му, тяхната добрата е стоплила отчаяната му душа. И старият вече книжовник моли Бога да даде отплатата за милостивите.

Междувременно е изгубил желание да учи в Цариград  и гледа към Семинарията в Белград. Тогавашната политика на сръбското правителство е да се отпускат стипендии за босненци, херцеговци и българи. Владиката Антим му ходатайства, а той се представя блестящо на изпитите. Но не разполага със средства и мизерията пак го застига. Образованието в Семинарията е много солидно – латински, гръцки, френски, основните богословски дисциплина. За негов лош късмет един от професорите в Белградския университет, който му преподава сръбски в Семинарията, е не друг  а известният националист Милош Милоевич, срещу когото пише даже Ботйов. Младият Маринов и проф. Милоевич влизат в ожесточени спорове – за това кои земи са сръбски и кои – не, и дали ангелите на небето не са също сърби. Професорът упорито го нарича Маринович и къса кориците на тетрадките му. Разпрата стига до ректора на семинарията и до ректорския съвет, който – забележете – взема страната на младия българин. И проф. Милоевич напуска Семинарията. Димитър Маринов завършва успешно, издържа се с частни уроци и постъпва във Философския факултет в сръбската столица, мечтаейки след това да се посвети на учителство в България.

Ала през 1875 г. за кратко заминава за Букурещ, иска да се види с революционерите, към които го тегли душата. Отива в дома на Любен Каравелов и съпругата му Наталия, сръбкиня по произход, с препоръки от Белград; после среща немирните юнаци Стефан Стамболов и Христо Ботйов, които са в разрив с Любена – бил подкупен от сърбите. Димитър Маринов е неразделен с тях дни и нощи из хъшовските кръчми. На изпроводяк те му заръчват: „Хайде, махни тая наука и се върни в България… Науката няма да счупи оковите на робството. Ето ние вече ще вървим в България“. Говорят с такъм жар и ентусиазъм, че той ги слуша омаян. „И чудно ли е – пита по-късно той – че където минеха тези момчета, те пленяваха, омайваха, омагьосваха слушателите си“.

Него също. И той решава да се върне като учител в Лом, та да се труди за свободата на отечеството си. Там намира общината в ръцете на „младите“. Цанят го още на другия ден, с годишна плата от 7000 гроша. Намират му и дом, а докато се уреди, му приготвят да нощува в училището.

Димитър Маринов е назначен за главен учител. Той реформира програмата, правейки я такава, каквато тя е в сръбските и чешките прогимназии. Въвежда и „гимнастика”, което му отваря пръв проблем с турските власти. Донасят срещу него, че преподава „талим”, сиреч военно обучение. Едвам му се разминава.

А годината, нека припомним е 1875. Година, преизпълнена с явления и събития, които подсказват, че се задава нещо „голямо и велико“. Предчувствията у него (и у мнозина други) обаче са, че то може и да е „нещо страшно“. Дори местният луд –  някой си Иванчо – си позволява в петъчния ден да вика пред джамията: „Он иде. Фра-у!“, подразбирайки разни „московци” и други работи, като отнася немалко шамари от турците, макар да е слабоумен.

Самият даскал Митко за малко не става „зян“, заради любознателността на учениците си към анатомията. Училището разполага с голям анатомически атлас, по който той преподава, но му хрумва да сглоби човешки скелет. Заръчва на учениците си, ако открият някъде „човешка кост“ при изкопни работи, да му я занесат – „за полза на науката“.

Скоро учениците от втори клас изпълняват заръката му, без да съобщят на даскала, че са си играли на турските гробища и тъкмо там са открили донесения в школото скелет. Работата обаче се разчува из града и скоро каймакаминът изпраща заптиета да доведат даскал Митко в конака. Маринов мотае, казва, че ще дойде, но след малко. В същото време в училището пристигат разтревожени приятели и му разясняват проблема. Тогава той нарежда на училищния слуга да стопли вода и внимателно да измие костите. После извиква учениците и им обяснява какво да говорят, ако ги питат.

В конака го чакат каймакаминът, кадията, петимата ходжи от петте джамии, множество турци и всичките български първенци, заедно с отците и архиерейския наместник. Даскал Митко обяснява, че е мислил за науката, а не да осквернява костите на мюсюлманин, за което наказанието е да бъде побит на кол. Каймакаминът нарежда да донесат костите. Те са белосани с вар и грижливо подредени. Кадията, след като се съвещава с ходжите, заявява, че няма умисъл, защото е спазено изискването на Корана: „Ако видиш кост човешка, недей я стъпква, а я почети като нещо свято“.

Даскал Митко е оправдан. Прощават му и за гимнастиката.

Ала 1876 г. е вече на прага. Година повратна не само в неговия живот, а и в българската история. Година на велика трагедия. „Нямаше българин, свидетелства той, който да не бе заразен от революционната мисъл: едни се готвеха физически да вземат участие, други – с материални средства, но всички бяха за борбата. Най-активни деятели бяха учителите и свещениците, а след тях идеха по-интелигентните граждани и селяни“.

В Лом също има съзаклятие. Училището, църквата и читалището са полето, където се развива подмолната дейност, а самият Маринов е секретар на комитета. Всички обаче са смаяни при вестта, че въстанието е избухнало в Копривщица и Панагюрище и то толкова рано – още на 20 април. В другите окръзи изобщо не са готови. Враца мълчи. Научават за развоя на събитията от турските вестници. На 8 май вали сняг. С болка в душите всички си мислят за въстаниците, поели към планинските височини. „Отдолу турци, отгоре – Бог“, пише със сълзи Димитър Маринов.

Скоро се разнася мълвата и за отвличането на кораба „Радецки. От капитанията по Дунава Маринов разбира, че главатар бил някой си Ботйов. И очите му пак се изпълват със сълзи.

Без да знае, че скоро и него го чакат доста сурови изпитания.

На 20 май камайкаминът в Лом разлепя следното разпореждане: „Комитите са разбити; има много избити, някои са се упътили към Дунава и търсят да преминат във Влашко. Известява се на всички българи, че ако някой види комита и не го обади – ще бъде наказан много тежко като ятак или укривател“.

Маринов изобщо не подозира, че двама от Ботевите четници – Иваница Данчев и братът на войводата – Кирил Ботев – са тръгнали да дирят спасение тъкмо при него.

В следващия петък, пазарен ден в Лом, един от учениците уплашен идва при даскал Митко и казва, че двама души го търсят. Слугата идва и му прошепва, че май „не са добри хора“.

Когато излиза да ги види, те му казват кои са и какво знаят – че връзка в Лом е даскал Митко Маринов, затуй искат да ги укрие.

Даскал Митко се колебае – не ги познава, а времената са смутни. Колебае се да не са шпиони, но решава да рискува. Домът му е близо до училището. Срещу него живее вдовица, на която той помага, а тя му пере и готви.  Изпраща двамината там и им нарежда да не мърдат. Слухът за „комитите” бързо се разнася из града. В училището идват чорбаджии и направо питат даскала – да не е сторил някаква глупост, та да пламне градът. Той отрича и ги отпраща. Дава на двамата бегълци свои дрехи, купува им обуща, решава да ги качи по мръкнало на австрийския шлеп, който е чужда територия и заптиетата нямат право да пристъпят там. Отвежда ги при доверен човек, който да ги отведе до шлепа, и с облекчение решава, че им е спасил живота и си е махнал една беля от главата.

Какво е стъписването му, когато на другата сутрин ги среща захилени на чаршията, облечени в неговите дрехи. Оказва се, че единият излязъл по нужда и се забавил, затова и другият слязъл от шлепа. Понеже изпуснали шлепа, взели куфарите и се върнали в Лом.

Малинов, потресен, не знае дали става дума за пълна глупост или това не са наистина турски шпиони. Убеден е, че ако има следствие, тяхната дума едва ли ще натежи срещу неговата. И забравя за обувките им, купени от дюкяна на папукчията Киро.

На другата сутрин Исмаил чауш, изиграл важна роля в една от най-тежките нощи в живота му, хлопа на вратата му заедно с няколко заптиетата. Влиза вътре, любезен е с него, и тихо му подшушва, че са били задържани двама чапкъни, дето казват, че два дни са се крили при него; че е им дал дрехи и обуща. Работата е сериозна.

Оказва се, че двамината са били арестувани бързо, властите забелязали новите им обуща, показали ги на чаршията и разбрали кой ги е купил. Теглили на задържаните по един бой и те всичко признали, посочвайки даскал Митко. По-късно, след Освобождението, казвали пред него, че го мислели за избягал и че нямало да му навредят особено.

И ето че отново даскал Митко е в конака, където пак са сбрани турските и българските първенци. Този път нещата са далеч по-сериозни и той решава да атакува фронтално. Знае, че турците, каквото и да говорят за тях, пише той, имат в душите си едно чувство за кавалерство. Затова им заявява открито, че е приютил, облякъл и нахранил тези хора, без да ги знае какви са, а и да би знаел, пак би постъпил така. Пита турците как те биха постъпили, ако въстаници от Крим бяха дошли в техния дом или в дома на някой ходжа. И как, ако не почита човещината и вярата си, той би могъл да бъде добър даскал, пример за учениците си? Говори искрено и забелязва, че печели сърцата на заседателите.

И когато смята, че е обърнал хода на нещата, въвеждат двамината му гости – Иваница и Кирил – във вериги и във видимо окаяно положение. А Иваница се обръща към него с думите: „Братче, ние всичко признахме; да криеш е безполезно“. Разказват всичко – че са бунтовници и че са дошли в Лом, защото знаят, че там има революционен комитет и че секретар на комитета е даскал Митко.

С което направо му подписват присъдата. Без да може да се сдържи, Маринов им извиква в лицата, че са подлеци и лъжци. Ала каймакаминът продължава разпита, обръщайки се вече към него – кои са другите членове на комитета? Димитър Маринов мълчи.

Тогава каймакаминът нарежда да го оковат в окови – на краката, ръцете и врата – и да го отведат в томрука. Томрукът е „по-лошото място” от зандана – тясна стая, обградена с греди, дълбока един лакът. Нещастникът, озовал се в нея, седи на две греди, затънал до коленете в кал, а на врата му закачват верига, висяща от тавана. Още не знае, че му предстоят мъчения и че ще прекара по този начин три дни и три нощи – 24-26 май 1876 г. Бият го с тояги – първата нощ 10, втората – 20, третата – 30.

След години споделя как за свое удивление се оказва нечувствителен към болката. Не го пазят местни заптиета, които познава добре, а стражи, нарочно доведени от другаде. Спомня си как е мислил, че страда за свята идея, мислил си е за мъчениците Христови. Разказва, че през цялото време се е питал защо е обречен да страда. Откраднал ли е? Не. Убил ли е някого? Не. Злодеяние ли е извършил?

Пише следното: Обичам отечеството си. Престъпно ли е това? Греховно ли е? Защо искаха от мен да издам невинни хора, които имаха в мене голяма вяра, а благодарение на тази вяра станаха мои съучастници. Ще бъде ли добродетел, ако ги издам? Ще бъде ли приятно Богу, ако причиня нещастия тям, на техните жени и деца?“

Решава, че ще изтърпи мъките и няма да издаде никого. Усеща се душевно спокоен.

Смътно си спомня как е изкарал тия дни и нощи – на побоищата, в смрадта и сред униженията. Когато след няколко дни го занасят в конака (вече не може да ходи), никой не го разпознава. Архиерейският наместник дядо Прото плаче при вида му, ведно с другите българи. Вижда съчувствие и по лицата на турците, които го знаят. Каймакаминът го пита меко не иска ли да облекчи участта си.

Маринов настоява да го обесят, за да се свърши. Или да го пуснат на свобода.

Българите, членове на съвета, питат може ли да му носят храна и дрехи. Каймакаминът и останалите турци казват в един глас: „Може, може“.

Не издава никого. Когато след две недели го повеждат на съд във Видин, мнозина, сред тях и членове на комитета, излизат да го проводят на пристанището. Учениците му целуват ръцете.

В затвора във Видин го чакат нови мъчения. Не му дават вода, карат го да пие нечистотии от ибрика. На разпит при пашата пита защо е така, и онзи, разгневен, нареждат да набият надзирателя. Осъждат го на три години затвор. Лежи в занданите във Видин и Русе, после го местят в  ломската тъмница. Там го сварва войната. На 15 ноември 1877 г. Лом е освободен.

Ала даскал Митко не подозира какво тепърва го чака. Съдбата му готви нови перипетии в лицето на окупационните руски власти. Като поборник и високообразован човек, Димитър Маринов е назначен за началник на Ломския окръжен съд. Проблемът изниква в лицето на местния окръжен началник – руският капитан Павел Нечаев.

Заможните турци бягат по време на войната, сетне се връщат във Видин и Лом и търсят имотите си. Представят се на Нечаев, който ги посреща грубо, като нарежда да им ударят по 50 тояги и да бутнат домовете им. Маринов е поразен. Той добре познава тези хора, някои от тях са го подкрепяли навремето. Турците подават оплакване до княз Дондуков-Корсаков, който с телеграма разпорежда да ги оставят на мира и им върнат имотите. Нечаев, който временно замества губернатора Тухолка, категорично отказва.

Става ясно, че заедно с подставените лица в делото е намесен и някой си Флореско, мошеник, който иска да извлече сериозна облага. Писарят Димитър Коцев, бивш комитетски деец, не издържа на тази неправда, подава си оставката, заминава за Гюргево и започва да издава в. „Българин”, в който разобличава машинациите на Нечаев и корупцията на руското управление.

Нечаев нарежда на Димитър Маринов да заведе срещу Коцев дело в Лом и да му конфискува каквото има. Председателят на съда връща преписката и отказва. Позовава се на руските временни закони.

След два месеца преписката е отново при него, заедно с арестувания междувременно Коцев. Този път той дава ход на делото, но го прави публично – всички видни граждани са в съдебната зала. Подсъдимият представя множество доказателства за твърденията си и съответните вестникарските публикации. Съдът, председателстван от Маринов, се оттегля на съвещание, след което освобождава Коцев.

Нечаев побеснява.

Следват други прецеденти. Един ден получава разпореждане на руски от губернатора – „унищожават се съдебните му решения като недействителни”. Той отговаря писмено, че администрацията не е в правото си да унищожава съдебни решения. Един ден обаче губернаторът Нечаев нахлува в съдилището в Лом заедно с дузина казаци, псувайки на майка, като нарежда да го арестуват. Двама от казаците леко се сепват – пред тях все пак е председател на съдилището, важна клечка. Капитан Нечаев сам грабва нагайката, а Маринов взима палтото си и тръгва съкрушен към затвора.

Казаците го повеждат с голи шашки из града, където излиза мало и голямо, без да вярва на очите си – даскал Митко пак ще бъде запрян в зандана. Заповедта е да бъде арестуван за 20 дни. Пък после руският губернатор щял да види. Гражданите се вълнуват, започват да негодуват.

Неколцина тичат при войводата дядо Цеко, виден поборник на руска служба, той да се застъпи. Като вижда, че Нечаев е запрял даскал Митко, дядо Цеко се изразява доста нецензурно по негов арест. И повежда група селяни с тояги, чийто брой нараства по пътя на около 600 души. Събират се на празното място зад прогимназията.

Губернаторът Нечаев идва да разбере какво искат. Сетне посочва с пръст дядо Цеко войвода и казва: „Ти също си бунтовник”. Казаците го връзват. А губернаторът разпорежда Маринов и дядо Цеко под конвой да бъдат заведени във Видин.

Даскал Митко се опасява, че ще стане нещо лошо. Селяните негодуват и тръгват след тях, а казаците са готови за стрелба. Представя си следния руски рапорт до временното управление: „Подстрекавани от дядо Цеко и Димитър Маринов селяни нападнаха управлението. Аз ги арестувах и при оказаната съпротива…”.

Със сълзи на очи моли хората да се разотидат. Ако ги обичат наистина. Хората свалят шапки и мълчат. Жената на Маринов, която чака дете, научавайки новината, тръгва сама по пряк път за Видин.   

На един кръстопът конвоят среща дядо Станьо Флорически, който сваля черната си шапка и казва: „Бе, даскал Митко, кога ще свършат твоите неволи? И в турско, и в руско, и в българско! Господи Боже!”.

Конвоираните вървят пеша към Видин, все едно са престъпници. Дядо Цеко е с парадната си униформа от опълчението. В нея той някога е забил третия гвоздей в Самарското знаме в присъствието на великия княз Николай Николаевич и на генерал Столетов.

Двамата конвоирани мълчат и унизено крачат по родното друмище.

А Димитър Маринов размишлява. Размишлява за това: колко Али риза бей и Исмаил паша, двамата ломски управници, прочути със своите кефове, бледнеят пред капитан Нечаев и княз Черкаски. И колко този руски гвардейски капитан стои по-ниско пред благородството на Хюсеин бей, каймакаминът, който ме арестува.

В този миг, пише той, капаците на очите ми паднаха.

Сеща се и за един свой разговор с княз черкаски, който му разяснява действията на руското окупационно управление. Маринов дълго недоумява, защо навсякъде се назначават старите турски доносници, а се избутват и прогонват младите революционери. Черкаски снизходително пояснява: „младите революционери са отлични рушители и тяхното дело свърши с освобождението на България. Сега нам са потребни старите турски чорбаджии, отлични изпълнители и строители. Затова аз навсякъде ги назначавам“.

И постепенно, под ударите на казашката нагайка по пътя, Димитър Маринов проумява много неща. Че Санстефанска България е била химеричен блян, че „с този договор Русия не искаше да създаде самостоятелна България, а задунайска губерния. Защото никъде не се предвиждаше срок на привременното руско управление“.

И още: че за административни управници, пише той, се назначаваха гвардейски руски офицери, надути, горделиви и пияници, и всички в тила, защото бяха с протекции. Те гледаха на българите с презрение; към населението те бяха груби и насилници; за тях закон нямаше; волята на техните капризи беше за тях закон.

За да стигне до извода, който може би ще стъписа мнозина днес: „ако беше останала в сила Санстефанска България, ние трябваше да емигрираме“.

Тежки думи на препатил човек, предполагащи сериозен размисъл.

Аргументите на Димитър Маринов са много интересни: „след Берлинския договор, който унищожи Санстефанска България, на руската окупация се предвиди срок, руските административни власти станаха по-внимателни към българите. И покрай много неправди за нас, Берлинският договор донесе едно благо дело – отърва ни от руската окупация“.

Затуй и той, обезпокоен от някои дълбоки български заблуди, на стари години оставя следните редове: „аз съм вече на 81 г. възраст (1926 г.), много съм чел, много преживях, много мислих и като си припомням големите злини на руската дипломация, дохождам до голямо недоумение: на какво се дължи това заслепено русофилство на тия мъже, от които има много умни люде. Покойният Вазов, като клеймеше нашите врагове в последната война, избягваше да спомене Русия; писах му едно кратко писъмце, в което мило го упреквах в това, като го питах: руските войски в Добруджа като освободители ли бяха дошли или да ни изковат нови окови? Той ми отговори с картичка, пратена с плик по пощата. Ето съдържанието ѝ: „Драги бай Митко, прав си, но нямам кураж да сломя в мене кумира, който сам си създадох. Поне засега. Твой Вазов”. Картичката мемоаристът прилага към биографичните си бележки.

Животът на Димитър Маринов е сякаш романът на „новейшата ни история“ (термин, който сам той използва в ненадминатата си биография на Стефан Стамболов).

Епилогът на неговия живот е също невероятен. След като ръководи Народната библиотека, където създава отдела за старите български ръкописи, след като основава, по инициатива на проф. Иван Шишманов, Етнографския музей, през 1921 г. той приема свещенически сан и става изповедник в Кремиковския и Куриловския манастир. А след смъртта на обичната си съпруга (1929 г.) се замонашва и оттегля в Светата рилска обител.

Съхранила се е една снимка, вероятно от началото на 30-те години. На нея група видни интелектуалци със семействата си са решили да запечатат посещението си в Рилския манастир. До тях, в расо, някак самотно, но кротко и благо, се откроява фигурата на стария книжовник, изпълнил обета, даден някога пред отец Неофит Рилски.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЗабравените малцинства
Следваща статияСлово за пророк Осия