1
2270

Старият свят и световната история (I)

В дългогодишните ми професионални занимания с история многократно ми е правило впечатление едно обстоятелство, което рядко е ставало предмет на сериозно осмисляне. А то е, че при всички изменения в “цветовете” на времето на сцената на един огромен географски масив, обхващащ “суперконтинента” Евразия (или т.нар. “Стар свят”), през всички векове до най-новото време, които ние имаме навика да делим и разчленяваме на епохи, върху територията на тази гигантска суша, в относително доста точно определими и неизменни традиционни “места”, присъстват и постоянстват един точно определен брой крупни културно-исторически образувания (ако щете, цивилизации), върху чието наличие смяната на епохите не оказва особено въздействие.

И тази картина започва постепенно да се променя след края на XV в.,  когато европейците започват да глобализират историята си.

През цялото време преди този век обаче, както и да го делим и подразделяме, историческата сцена на този „Стар свят“ неизменно представя пред погледа ни първо – един обособен, населяван първоначално от средиземноморския басейн и експанзиращ от него на север и запад, исторически свят – европейския, второ – на юг-югоизток от него – един постоянно събиращ, изпускащ и отново събиращ под могъща единна власт многобройни народи свят на предно- и средноазиатските империи. И накрай, трето – един наглед хаотично движещ се в себе си и от време на време неочаквано връхлитащ останалите, исторически свят на Великата степ. Аз пак казвам: тези светове нито изчезват, нито се поглъщат един друг през целия гигантски период, в който ние по привичка полагаме своята “Античност”, своето “Средновековие” и своето ранно „Ново време“ – запазват границите на традиционните региони на своето живеене.

Към тези три, резистиращи неизменно както през “Античността”, така и през “Средновековието” и ранното „Ново време“, исторически свята на Евразия (в които стават промени, но които не се променят) бихме могли за пълнота да добавим и достатъчно обособено живеещите в себе си светове на Индия – естествено отделена на нещо като субконтинент, ограден от север с непристъпните хималайски хребети, и на Китай – както е било отбелязвано от неговите изследователи – свят всъщност на много и различни “китайски” народи, неведнъж (а поне няколко пъти) всмукващ и интегриращ в себе си и орди от Степта. Доколкото обаче тези два свята дори не се съприкосновяват осезателно с останалите, а и са доста отдалечени от Европа, нека за удобство ги оставим тук настрана.

За нас сега е важно още веднъж да подчертаем, че традиционното историографско различаване на “антични”, “средни” и „ранномодерни“ векове не засяга с нищо отбелязания основоположен факт, че както едните, така и другите, и третите в равна мяра са векове на съсъществуването на точно тези три (или пет) исторически свята; векове на техните течащи, изменящи се, но все техни истории. Векове следователно на една история на световете, която приключва едва към средата и края на ХVІІІ в., за да бъде заменена от единната световна история, в която границите между тях се изтриват и историите им се обобществяват с европейската.

Но следователно епохите както на “Античността”, така и на “Средновековието” и ранното „Ново време“, биха могли да бъдат на едно по-дълбоко равнище положени в един общ (“дълъг”) период на, нека се изразим така – историите, последван едва след това от един нов период на историята, в който вече (и едва в който) последната става една и световна.

В центъра на тази неизменна жизнена сцена се развива динамичният свят на оформящото се европейско човечество. И това действително е обособена през целия този двухилядолетен период територия. На нея виждаме да навлизат и да се приемстват едни други различни основни “актьори”, които обаче отчетливо се включват в една, разгръщаща се през вековете историческа драма.

На първо място, това са древните елини – онези, които встъпват в историята на своя свят, извършвайки една неподценимо дълбока историко-антропологична революция в битийстването на човека. Защото елините са първите хора, които престават да живеят просто по природному – престават да живеят по племена, родове и семейства, както биологичната природа на човека определя, и реорганизират този живот в живот, най-общо казано, определен от духа. Те правят градове (или, по-точно, защото не става дума за материалните поселения – “полиси”, “политии”).

Свикнали дълбоко и отдавна с тази форма на общежитие, ние вече не можем да оценим достатъчно дълбочината на тази историческа “иновация”. Вместо да се живее по двойки (чифтове), по родове (колена) и племена, както природата го задава, ти обединяваш хора (разбира се, в техните природно зададени общности) в една нова, духовно конструирана общност – полис, “политейя” – “изобретяваш” политическото; събираш хора и общности в една конституирана от духа, биологично незададена общност – общност не по природа (гр. κατὰ φύσιν), а по закон (κατὰ νόμοι). Събираш “произведените” от природата общности в една общност, която вече е произведение на духа, управлявана от “законите”, а не от стихиите на кръвта, при това от власт, която също почива на “законите”, а не на силата, и им е подчинена. Ние направо трябва да заявим, че подобен на гръцкия “полис” феномен не съществува никъде другаде освен в европейския средиземноморски басейн. Прадревните близкоизточни “градове” не са нищо повече от микроцарства, в които цялото население представлява по същество домашните роби на съответния цар-жрец на определен “ваал” и следователно са по-скоро не “градове”, а разширени и укрепени “домове” на тези владетели.

Бихме могли следователно да утвърдим: в тази част от жизнената сцена на Евразия – в нейната източно-средиземноморска част, първият “актьор” представлява древното елинство и неговите “колонии на политическото”, с които тези люде обсипват като със звезди отвоюваното от чистата природа крайбрежие на морето.

Постепенно, с изгрева на Рим тези отделни, разсеяни наистина като звезди по крайбрежието колонии на политията се обединяват и свързват в едно голямо “съзвездие”, в една голяма, разширяваща се по всички брегове на Средиземно море от изток до запад “констелация”, създадена от политическия и военен гений на римляните – втория ключов “актьор” в единната история на европейското човечество. Отделните дотогава “колонии” на политията образуват единния урбанистичен свят на гръко-римското човечество. “Светът на културата” се изправя срещу “света на природата” в оградения регион на европейското човечество.

И след това тази “констелация” бива християнизирана през т.нар. Средновековие на европейския свят и, попила в себе си вътрешноконтиненталните германски и славянски народи, започва да се изживява като “съсъд” не просто на рационалната “култура” и “политика”, но и на Църквата – превръща се, значи, в “съсъд” на Бога, чрез който Той върши Своето промислително дело в света, изковавайки от обитателите му, от тяхната “история” Царството Си, т.е. целта и смисъла на едно цялостно историческо живеене изобщо.

Ние виждаме следователно, че съществува една особена и забележима целенасоченост в динамиката на развитието в европейския свят. Откакто приема християнството, той става исторически и по дълбоката си вътрешна форма. Той излиза от “природата”, противопоставя се на природата – урбанизира се, политизира се в дълбокия смисъл на тази дума, за да се предаде такъв, какъвто се е изградил, на една месианистична идея, т.е. извършва история.

Но по аналогичен начин – без да се повлиява от нашите разделителни рубежи – и през вековете, които ние отнасяме към “Античността”, и през вековете, които наричаме “средни”, и през тези на ранното Ново време, на юг-югоизток от този динамичен, онаследяващ се свят на европейците, от платата на Средна Азия на изток до бреговете на Леванта на запад, постоянства един цялостен и континуално резистиращ исторически свят, който не престава да обживява това място от жизнената сцена през цялото време на Стария свят. Това е свят, който аз с цялото съзнание за условност ще нарека света на резистиращата и постоянно възсъздаващата се Персия. Разбира се, че там не съществува през всичките тези около две хиляди години царството на мидо-персийската народност, царството на Кир, Дарий и Ксеркс, но това, общо казано, е свят с една за всичките му народи вътрешна логика на обживяването на пространството и времето.

Как бихме могли най-общо – импресивно – да опишем тази логика? Като инстинкт за постоянното, тежко, почти самоцелно събиране на племена в подчинение на една, издигаща се като купол над тях власт. Това е свят, чиято постоянна цел на историческото действие е всички да бъдат покорени на властта на тежко господстващо божество, което като че ли не желае нищо друго във времето, освен да трае господството му в него, и за тази цел си избира ту един, ту друг от предноазиатските народи, за да му даде силата да покори всички останали. Ето защо от времето на Кир, Дарий и Ксеркс (а може би и от времето на Навуходоносор Вавилонски) в този регион на Евразия ни се натрапва впечатлението за варианти (за преформирания) на една и съща, постоянно една и съща “империя”. Първото въплъщение (или първия “екземпляр”) на това постоянстващо царство ни представя оригиналната, първата Персия – Персия на мидо-персийската народност с възприетия от нея “вавилоничен” нагон към зиккурата – струпването на всички народи, които е възможно да бъдат овладени, в една грамада, под едно единствено, блестящо, иератично, пустинно небе.

И понеже пустинната метафорика тук не е случайна, не би трябвало да ни учудва, че след време тук непременно налитат бури, разразяват се самуми – империята на персите от Суза и Персепол се разпада на отделни късове – Месопотамия, Партия, Хорезъм, докато не се яви народът на втората глава на тази историческа повест, за да възсъздаде отново този купол на властта над същите народи, да ги приведе отново в подчинение и покорство, да възстанови тази същата, макар вече с нова религия и с нови господари, “Персия” – народът на арабите. Който от своя страна светкавично разпростира своята власт над свикналите да живеят в едно покорство народи от платата на вътрешна Азия до Гибралтар – регенерира формата на всеобхватното господство, за да го остави сетне пак да се разпадне бавно и постепенно на отделни “късове”, сякаш неможейки да издържи обхвата на огромната си територия, и да бъде сменен от народа, който ще напише третата глава на тази в основните си черти една и съща история – османските турци, възсъздаващи една “трета Персия”.

Има ли някакво решително развитие при Персия, Арабския халифат и Османската империя? Ако работим със скрупульозни изследователски инструменти, ние, разбира се, ще регистрираме подобно развитие (и такова развитие има безспорно – не е все едно дали божеството на народа-господар е арийски дух на огъня, или е все пак трансцендентният библейски Бог на Авраама, Исаака и Иакова, Когото арабите именуват просто “Бога” – Ал-лах). Но един неизменен мотив структурира и трите “глави” на тази историческа повест, тъй че те много повече изграждат не един напредващ “сюжет”, а едно повторение, една трикратна вариация, написана на фарси, на арабски и на тюркски, но все пак вариация на една и съща тема. Това е все “Персия” – формата на историческо живеене, която има за вътрешен мотив да трае господството на една теономна власт над многобройните народи. “Дефектът” – неизменният като нея самата “дефект” на тази империя, е неиздържащото своята огромност владяно пространство, което периодично се “начупва” и накъсва и трябва да бъде възсъздадено – за да трае властта на Бога – на Аллаха, да трае подчинението на човечеството пред трансцендентната воля, оръдието на чието налагане е поредното “царство”.

Но ето защо историята на „персийския“ свят – историята на персите, арабите и османците – обикновено бива разказвана, натрапва се да бъде разказвана, като своеобразна анекдотика (не в смисъла на хумористични, а в смисъла на отделни, самозасферени и редящи се едни след други, и необразуващи надрастващ ги “сюжет” събития). Анекдотични събития – пъстри, многоцветни, ярки, поразяващи, понякога катастрофични, се редят през вековете на този свят, но всички те са нанизани, просто наредени върху неподвижната нишка на времето като върху броеница – не образуват, трудно образуват разгръщащ се и осъществяващ се “сюжет” – сиреч “история” в собствения смисъл на думата.

Ето защо тук действително – и обективно, и субективно – развитие (от древните времена към някакво “Средновековие” и „Ново време“) трудно може да се проследи. И през “древните”, и през “средните”, и през „ранномодерните“ векове на нашата история на юг-югоизток от света на Европа живее и постоянства светът на “другата” империя, на “антиимперията” на Европа, която е сякаш все една и съща, независимо дали с нея ни заплашват персите, сарацините или османските турци. Тя няма история, а е сякаш само фатално, вечно обезпокоително присъствие, и ако се вглеждаме в изпълващото вековете ѝ безбройно количество “анекдоти”, няма да успеем да извлечем друго освен “анекдоти”. “Историята” на Персия – и в ахеменидските, и в сасанидските, и в арабските, и в османските ѝ времена – лежи пред взора на европейския ѝ историограф като купчина пъстри стъкълца или перли, които няма да ни покажат нищо цялостно и надхвърлящо ги, ако бъдат наредени една след друга по реда на “нанизването” им – те са многоцветното изпълнение на постоянното.

Накрай: през цялото време – от зората на Омирова Гърция и Персия на Кир до откриването на Америка и разпростирането на османска Турция, по дългите гранични валове на тези два свята на изток тъмнее неизбродният в дълбочината си хоризонт на степния „коридор“, свързващ далечна, китайска Азия с причерноморска и придунавска Европа. Това е светът на Великата степ – на Степта, започваща на север от Великата китайска стена (построена тъкмо за защита от нейните орди) и като по един наистина “коридор”, преминаваща и завършваща в Причерноморието и Прикавказието.

Този исторически свят – трябва да си дадем сметка – също постоянства в локализирането и поведението си както през вековете на нашата “Античност”, така и през тези на нашето “Средновековие”, та чак докъм началото на ХVІІ век и смяната на тези векове – така саморазбираща се за нас – ни най-малко не засяга формите на живот и динамиката му през всичките тези 2000 години история. Той е трети – самостоятелен, обособен в себе си свят, със своя напълно специфична, характерна логика на живеене. Свят – поне погледнат откъм Европа и откъм Персия – на катастрофично налитащите двете “империи” изненадващи нашествия на народи-орди; свят на периодично прииждащ поток, който се блъсва в стените им и частично ги пропуква, навлиза в окрайнините им, докато се върне назад в себе си и пак тъй неочаквано пресъхне, прибере се в руслото си. Свят на периодично появяващи се и невям как отново изчезващи, нечувани от никого дотогава пълчища.

Древните гърци и римляни познават този свят, започващ от скалистите безлюдни брегове на Северното Черноморие, като свят на “Кимерийските сенки”, където обитава неопределеният “хюбристичен” и вдъхващ митически ужас народ на “скитите”. За Херодот това е “Скития” – тъмната Скития, където никога не е ясно по какви причини се завързват събитията, ставащи известни единствено по своите катастрофични периодични “изригвания” върху североизточните предели на Балканския полуостров. За персийския поет Фирдоуси пък това е “Туран” – антисветът, противопоставен на платата на царствения “Иран” в поемата му “Шах-наме”. Това е светът, който Средните векове на Европа възприемат от Античността със същия трепет и ужас и векове наред го наричат “света на хуните” – по името на катастрофично връхлетялата от този свят орда през IV-V в. В края на Средновековието този същият свят става известен както на европейците, така и на мюсюлманите, а даже и на индусите, като света на татарите – страшната орда от скакалци-убийци на Чингис хан и Тамерлан. Да, още преди да се опитаме да разгадаем логиката на историческите движения на този свят, ние трябва да отбележим, че той при един съвсем пръв поглед прави впечатление на периодичен по своята динамика – пробуждащ се и заспиващ, сякаш изчезващ в себе си, за да се появи немотивирано отново. Свят на необясними “избухвания” и необясними “угасвания” – демобилизирания.

(Следва)

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статия„Хилок Карнавал“: Този джаз не сте го слушали!
Следваща статияКлепалка

1 коментар

  1. не трябва да забравяме че градовете са се появили в междуречието и че първите писани закони за живеене в града са писани там. сиреч обичайното (биологичното) право вече не е могло да действа в шумерския град. писаното слово, библиотеките, чиновничеството като управление са шумерски. Цивилизацията (градския живот) го дължим на шумерите. а от техните наследници дължим библията (стария завет). евреите са станали еднобожници и еднокнижници след робството във Вавилон. и двата клона на религиите също дължим на шумерите – и езичеството (не знам защо така се казва сед като е писно – Енума елиш) И аврамическите религии. Христянството е варяция на Зоросатризма и последвалия го митризъм. не трябва да забравяме това. разбира се гръко римския свят, ако че е наследил шумерската религия, се развива по начин както професорът го описва. защото се е развил на празна територия където не е могло да има централна власт. Гъстотата на населението в ориента дълго време е била по висока от тази в оксидента. до Империума след I век. Изобщо културата мигрира от междуречиети към оксидента. почти до XVI век. Философията на гърцте започва от анатолияйките западни брегове. орфизма в Питагоровия му вид заема мистцизма от междуречието. По дяволите исихазма е източен мистицизъм. порядките във Византийския императорски двор след V век започва да става източен ситеч персийски… и т.н.