3
2294

Старият свят и световната история (II)

Наистина няма „история” на Степта. Има исторически инциденти възникващи в нея, но история – разказ за този свят просто няма. Ние лесно ще съобразим защо е така, ако си дадем сметка от какви „пружини” се задвижват всъщност крупните „деяния” в този свят.

Известно е (защото сериозните изследователи на Степния свят са засвидетелствали това с много факти), че големите движения в този свят, отзвучаващи като „исторически събития” по (най-вече) западните му граници, почти до едно са предопределени не от някакви вътрешнообществени за обитателите му мотиви, а изключително от външни – външни на живеенето им причинители. Така например установено е, че когато в Степта са се изменяли климатичните или природните условия (което, казват, в този регион се е случвало периодично), нейните обитатели са се виждали принудени да излязат от своя хомеостазис със средата – тоест семейното, родово скотовъдство – с което всички почти без изключение се занимават върху нейните безгранични простори и да се променят. Руският изследовател Лев Гумильов, който е направил много скрупульозни изследвания на тази динамика на движенията на степните народи, настоява, че практически всички исторически забележими придвижвания в Степта като правило са били свързани с и са следвали биологични и климатични изменения в нея. Ето какво установява той: поне на три пъти в дългия период на старата история в Степта се е променяло направлението на главните циклонални и антициклонални вихри в атмосферата и от това се е получавало така, че в нейния източен край – непосредствено на север от Китай – пустините (Гоби и прилежащите ѝ) са започвали да разширяват своята площ или съответно да се „прибират” за определен по-дълъг период от време. Когато те са били в привичните си размери, площта, върху която населяващите околността им скотовъдни племена са можели да поддържат хомеостазиса си с природния ландшафт, е била достатъчна и те са го правили мирно и спокойно. Когато обаче при неколкократно случилото се преместване на циклоналните и антициклоналните вихри пустинята катастрофично е започвала да разширява своя обхват, тези хора неочаквано са се виждали загубили земите си. Виждали са се следователно излезли от състоянието на хомеостазис, в което инак живеят привично и постоянно. И ето тогава е започвало онова, което е било забелязано (без, разбира се, да може да бъде проумяно): един процес, оприличим на ефекта на билярдните топки. Тези хора, дотогава живеещи на големи семейства без никакво по-крупно обединение (за да пасеш животните си, това не е и нужно), се събират в по-големи групи (именно „орди”) и тръгват от изток, за да търсят нови земи за паша на добитъка си. Там е работата обаче, че на запад в Степния коридор такива свободни земи никога не е имало и никой от живеещите в него не би могъл да отстъпи доброволно на пришълците от изток. Трябва да започне борба: идващите „бутат” съседите си, принуждават ги от своя страна да се обединят срещу тях или да се предадат, като предпочетат да попълнят техните бойни редици и да ги увлекат още пò на запад. Така внезапно Степта се „зарежда” с войнствен дух, сблъсъците се изместват все пò на запад, „емигрантите” по неволя нарастват като снежна топка или лавина, докато целият „поток” не стигне накрая до „твърдите валове” на големите империи и предизвика върху тях катастрофичните ефекти: нашествията на скити, хуни, татари и т.н.

Каква е следователно „логиката” на историческите движения в този свят? Във всеки случай изобщо не е иманентно историческа. Тя не се ръководи от специфични човешки, общностни („исторически”) мотиви, а се задава отвън, от природата, и е, тъй да се каже, само инцидентно историческа. Динамиката ѝ може да се опише като: хомеостазис-преместване-[нов] хомеостазис, или инерционно движение в пределите на региона, триене, преодоляване на триенето и отново инерция, като първичната, базисната форма на живеенето тук е именно неподвижният хомеостазис, инерцията, в която „историята” може да се яви само като „дефект”.

Но ето защо ние сме свидетели през цялото протежение на „старата” история (от най-дълбока древност и до нашествието на татарите на Чингис хан) на това характерно и смущаващо явление: невъзможността да се отговори ясно на питането какви народи живеят в Степта, откъде те се появяват и каква е съдбата им през вековете. Защо ние изобщо можем да „фокусираме” в Степта „народи” и да ги „наречем”, да ги видим въобще като такива само в периодичните епохи на степното „избухване”, а както преди, така и след това те „изчезват”? Къде са например „хуните” преди хунското нашествие и къде отиват те след края на историческото им нахлуване в Европа? Ние не можем да установим какво става с тези народи – те идват буквално от „нищото”, предизвикват катастрофи, разпадат се, направо „изтичат” в пръстта на Степта.

Защо това е така? Именно защото вътрешната форма на тяхното живеене по принцип не е исторична. Те не са исторически „тела” – „народи”, по определение, по правило. Не са народи, за които може да се разказва в продължение на векове. Те стават народи in statu viatori и с прекъсването на „пътя” си или угасват напълно – разпускайки се на по-малки, биологично определени форми на човешко общежитие (в Степта), или стават елементи от народите на историческите светове, в които попадат. Но и в двата случая изчезват като такива, щом намерят форма на някакъв хомеостазис с природно-политическата среда. Те въобще са една и съща племенна маса от хора (тюрки, азиатци), която при една криза се обединява като орда на „хуните”, при друга – като орда на „печенегите”, „узите”, „куманите”, при трета – като орда на „татарите” („заквасена” в началото си от монголи), но нито преди, нито след съответната криза съществуват във формата на тези народи. Ето защо „хуните” нямат пред-история и не живеят като „хуни” никъде преди похода им на запад, нито пък „скитите” остават някъде след появата на хуните. Всички те нито осъществяват някаква „история”, нито могат да бъдат разказани в последователен, не-прекъснат, континуален исторически разказ. „Историческото” в света на Степта е „дефект”, извън-реден момент, преход към не-историческо живеене, което и е естествената форма на живот тук.

Ето какво следователно бихме могли да кажем в заключение.

Времето на света от дълбоката древност докъм 1492 г., в която европейците извършват решаващ „скок” отвъд пределите на своя исторически свят и започват мондиализацията си, представлява една обширна сцена, на която през целия този повече от двухилядолетен период пребивават и резистират (при всички пертурбации в тях самите) три исторически свята (защо се абстрахираме от Индия и Китай вече обяснихме). Това са европейският, условно казано – персийският, и светът на Великата степ. Тези три исторически свята не могат да бъдат побрани в един голям, световноисторически разказ; не могат да бъдат разположени даже като отделни „глави”, „раздели” от едната “световна” история на Стария свят. И това е така освен защото живеят обособено и само епизодично се сблъскват по границите си, още и защото качеството на техния живот не е „исторично” в еднаква степен. Всъщност ние бихме могли да кажем така: ако светът на Европа има като начин на живот „историята”, то светът на Персия по-скоро „трае” и се изпълва с поредица от „анекдоти”, чиято пределна съдба е да бъдат пръснати в деня на Страшния съд, когато статичната нишка на времето ще бъде прерязана. Степният пък свят тъне в не-история – дълбинната форма на живота му във времето е „не-историята”, от която той излиза само по външни, периодично действащи и прекратяващи се причини.

В общоисторически, глобалноисторически план следователно вековете, „средни” и „ранно модерни“ за европейската (и само за европейската) история, са – бихме могли да кажем – последните векове на „поместната“ история на света, последната епоха от „историята на световете”, която не е все още „световна история”. В този смисъл „Новото” за европейците време се оказва „ново” и за целия свят, защото това е вече време, в което европейското човечество прави своята история всеобща, глобална; „завихря” в тази своя историчност и останалите неисторични дотогава светове; в която ги историзира и ги включва в своята световна история (колкото и парадоксално да изглежда този израз). Защото това действително е европейската световна история. Историята на европейците се глобализира и се превръща в мондиална история: мондиализира – прави един свят, едно човечество, една история и останалите светове, които вплита, въвлича в себе си.

Историята на това въвличане на останалите исторически светове в единния, световноисторически вече свят след края на Средновековието би могла да бъде описана. Историята на мондиализирането на историческото човечество може да бъде проследена. Преходът от „история на светове” към „световна история” може да бъде разказан.

Ние знаем за бавното и постепенно „пояждане” на персийско-ислямския свят от европейците. Той има две основни посоки на действие. От една страна, постепенното, чрез фактории на търговски компании (зад които стоят държавите), проникване, преди всичко на британците в южните предели на този свят (от Индия на „Великия могол”), които въвличат в своята стопанска система местните ислямски първенци, включват ги в орбитата на своята история, мондиализират ги чрез търговията, „измъкват” ги от собствените им метрополии и правят техни метрополии, вече центрове на европейския свят. Правят – фигуративно казано – Лондон метрополия на Индия на махараджите, на Египет, на Турция. От друга страна е колонизирането на Северна Африка от французите, а от трета – тежкият валяк на източноевропейската сухоземна империя на Новото време – Руската, която затваряйки Степния коридор, от който векове наред е страдала, опира в североизточните предели на същия този ислямски свят, опитвайки се да се спусне към проливите. Към тези два лъча на проникване трябва да добавим от началото на XIX в. и особеното „железопътно” всмукване на Турция към централна Европа от страна на Австро-Унгария. Дунавската монархия започва да строи железопътна мрежа в света на тази последна „Персия” и чрез нея, свързана със своята мрежа – фигуративно казано – я „изтегля” към Европа, задушава „персийската” ѝ душа и я въвлича в историческия свят. Така постепенно трите големи европейски сили превръщат последния империален „актьор” от света на перманентната Персия в „Болния човек” на Балканите, както започват да наричат Османската империя в края на XIX в. Този „актьор” (както и по-вътрешноазиатските ислямски владения) след трите лъча на проникване в него престава да съществува по „своята” логика и вътрешна форма и започва да живее по формата на европейския свят.

Но също и светът на Степта, който най-вече империята на Русия – тази „тюрьма народов”, както я наричат – затваря и буквално „заключва” със своите катинари, престава да съществува по своята вътрешна форма. Именно защото Степта е „травма” на Русия през цялото Средновековие (в лицето на татарите), геостратегическото направление на въздигащото се Московско царство (а след това и на Петербургската империя) е към това да „затвори” веднъж завинаги този „коридор”, да спре „бурленето” на различните орди в него. И тя съумява да го направи. Първо, поставя във васална зависимост племенните старейшини на степните скотовъдци, а след това ги включва в капилярите на собствената си стопанска кръвоносна система. „Логиката” на света на Степта също е прекършена. Този свят става вече елемент от по-крупно цяло.

Така всички светове от по-раншната епоха получават една форма на живот – историзират се, стават част от историческото човечество; започват да живеят исторично в последна сметка чрез европейците и със европейците. Мондиализират се чрез и със усилията на европейското човечество и тази тяхна мондиализация лично аз намирам за по-пълно и по-балансирано описание на ситуацията им от твърде „еврофобското” понятие „колонизиране”.

Но най-важното, с което искам да завърша е, че както виждаме процесите на т. нар. „глобализация“ текат от поне четири-пет века и са напълно вписани в „стила“ на европейското живеене на света. Да се направи света „един“ е европейска идея, чийто резултат е (и) общата отговорност за този свят. А настоящата „евразийска“ (политическа) идея за (нов) „многополярен“ свят не е ли в такъв смисъл връщане към времената на „перманентния конфликт“ и цивилизационния егоцентризъм? Нека се замислят над това „антиглобалистките“ декламатори и исторически аналфабети.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияИмпресия
Следваща статияДвижението

3 КОМЕНТАРИ

  1. и още нещо Европа дава на другия свят моделът на модерната дъжава. До тогава световете са познавали само империите и градове – държави. Парламетът, контролът на войската, полицията, масовото образование, здравеопазването, медиите… Освен това Европа налага нов ред в междудържавните отношения – Вестфалските. Днешния глобален свят е една свръх Европа. а що се отнася за кремълските глупости (те довеждат до абсурт всичко до което се докопат) за многополюсен свят такъв никога не е имало. имаше двуполюсен – нещо като нормалност срещу идиотия. Ние приемаме идиотите като наша аномалия. те не са отделен вид. Московията е основен доставчик на анахронизъм от пет века на сам. Мисля че го копаят нейде от Сибир и го пренасят през тръби. Сибирските студове консервират средновековната битност на стептния свят в праисторическа идеология. Юрски парк.

  2. Не съм съгласен с теб watmark. Парламент,контролирана войска,полиция,здравеопазване,медии е имало винаги в историческите (европейски) нации и времена. („Масово образование“ е оксиморон,струва ми се. Но това е друга тема…)

    „Най-ужасната катастрофа която може да постигне един народ,е той да изгуби своята национална душа.“ – Гюстав Льо Бон

    Упадъкът и варваризирането на народа (почти) винаги идват когато той изгуби националната си душа.

    • не разбирам какво казваш. тезата ми е че просвещенските институции които Европа наложи на останалия свят са в основата на европеизиране то на света. това което професора има предвид като муднлизация. във феодалните империи воиската се контролира от аристократите. няма общо образование. то е за аристократите и свещениците. за другите неща да не говорим. нациите са антифеодална, антинмперско явление. макар и да са основата на новия тип войни – тотални и постоянни. в тизи смистл нацията оформя модерната дтржава но е и нейното проклятие. пример българските войни в началото на 20 век за национално обединение, което доведе до няколко национални катастрофи. постмодерния глобален свят нацията е безмислена. В ЕС нацията е пречка за истинската интеграция и оръдие в ръцете на популистите на Кремлин за деконструкция. в този смисъл нацията варваризира демоса. има едно противоречие – нацията е в основата на либерализма в истинския му вид. либерализма признава равните права на всеки идиот от демоса но позволява търговията с роби и колонизирането на света. днешното състоялие на неолиберализма е резултат от френския релативизъм. изобщо трява със закон да се забрани на французите и германците да филисовстват защото резултатът от упржненията им са катстрофални за човечеството. имам предвид неолиберализма и романтизма довели свата до нов тип феодализиране и вождските идеологии на фашизма и комуниизма. но да не обяснява повече. приеми го като странични реакции на либерализма.