0
4823

Стейси Кент в Пловдив

Разговор с джаз певицата за пътуванията ѝ по света, за срещата с Казуо Ишигуро, за силата на думите и бъдещите ѝ албуми

Тази вечер (28 декември 2019) Стейси Кент ще излезе в Градския дом на културата „Борис Христов“, заедно с оркестъра на Опера Пловдив и музикантите, които я придружават в световно ѝ турне. Тя ще изпълни специална програма, която включва и песни от последния ѝ албум I Know I Dream. Концертът ѝ се осъществява със съдействието на Plovdiv Jazz Fest

Предстои да ви видим на сцената в Пловдив. Познавате ли български джазмузиканти, имали ли сте срещи с тях или това ще е наистина една първа среща с България?

Да, това е първата ми среща с България и не познавам никого от джаз музикантите тук. Вълнувам се много, защото очаквам да открия много неща.

Пътувала съм по целия свят, а както знаете, хората казват, че светът е малък, но аз пък смятам, че е много голям. Била съм в повече от 55 страни, а има още толкова много, които не съм посетила, и понеже съм много отворена към света, знам, че винаги има нещо ново, например в архитектурата (обичам я и обръщам внимание на това, което ме заобикаля), а и хората, но и нещата, които слагат на масата, ами дърветата… Интересно ми е как си подреждат градините… Гледам като дете, с широко отворени очи и очаквам да видя нещо, което не съм виждала досега.

Ще изпълните композиции от последния ви албум I Know I Dream: Orchestral Sessions от 2017 г. – първия, в който работите със симфоничен оркестър. Разкажете ни повече за него, как се роди, какво ви инспирира да го направите? С кои музиканти ще ви видим в Пловдив?

Всъщност знаех, че ще го направя. Аз по принцип работя много добре с оркестър, което според мен се дължи на това, че израснах, слушайки музика… и преди всичко изпълнители като Жобим или Жилберто, които са също като мен обладани от музиката и работят добре с оркестър. Затова си знаех, че ще осъществя това един ден, и само трябваше да чакам търпеливо. Исках да подбера най-подходящите песни, да бъда в подходящо състояние на духа… Но тогава от моята звукозаписна компания „Сони“ се обърнаха към мен и бяха любезно настойчиви, защото били сигурни, че рано или късно такъв запис ще има, и искали да са първите и да го направят с мен. Почувствах се поласкана и си казах, че това е подходящият момент. Аз отдавна вече бях работила върху репертоара и все пак посветих много време на подбора, какво и с кого да изпълня. Така че подготовката отне много дълго време, но бях много горда от това как го направихме.

Ще дойда със същите музиканти, с които записах албума, те са петима, сред тях и ние със съпруга ми – Джим Томлинсън, който свири на саксофон и е композитор на някои от песните, онези, които са по текст на Казуо Ишигуро. Джереми Браун – бас, Джоуша Морисън на барабаните… Ние заедно правим много турнета, така че сме като едно сплотено семейство.

Ще ви върна доста назад във времето. Завършили сте сравнително литературознание. Какво ви даде това образование? Какво ви даде и дава литературата в работата ви като музикант?

Обичам тази тема и често разсъждавам върху нея, защото мисля, че всичко, което съм правила в детството си, ме е довело дотук. Ето например, аз обичам думите, и то не само значението им, а и звученето им, аз ги чувам, защото те звучат по много особен начин и понякога харесвам някоя песен, защото думите ѝ звучат по особен начин и ги усещам как докосват дланта на ръката ми, стават скъпоценност, която държа на дланта си. Така че за човек като мен, който обича и думите, и граматиката, и играта с езика, е някак съвсем естествено да стане от литератор певец. Като читател вие четете историята на някой друг човек, а като певец възпроизвеждате историята на някого другиго. А когато четете такава история на глас, вие влизате в нея и ставате част от тази история. Не е необходимо да бъде непременно вашата история, но се отъждествявате с метафорите. А историите са за човешки същества, за живота на хората и затова ми се струва, че съм много силно свързана с всичко, с което съм израсла.

Свързва ви творческо и човешко приятелство с Казуо Ишигуро. Вие сте започнали с литература и сте продължили с музика. Той пък е започнал като текстописец и музикант, и е продължил с писане. Как работите заедно? Как ви влияят неговите книги, а вие влияете ли на неговото писане – ако е споделял?

Да, така е и това е основната част в цялата история. Защото преди всичко причината, поради която срещнах Казуо Ишигуро, е участието му в радиопредаване на Би Би Си, за което канят знаменити личности да разказват за работата си и за живота си, но към това има и своеобразна игра. Питат ги, ако се озоват на пустинен остров, кои най-предпочитани седем диска с музика биха взели със себе си. Аз слушах едно такова предаване, в което Ишигуро избра един от моите дискове. Това се случи много отдавна, през 2000 г. Направо не повярвах на ушите си, и то не защото се изненадах от избора на мой диск – и преди това за „пустинния остров“ са избирали мои изпълнения, но това да бъде направено от писател, когото съм чела и харесвам, а и да го чуя по радиото… Никога не се бяхме срещали, не се познавахме лично и нямах представа, че харесва моите песни. Но понеже бях голям почитател на неговото творчество, го чувствах някак близък. Ние често изпитваме тази близост с писателите, които четем, защото споделяме една и съща визия за света, а аз харесвах неговия поглед към света. Така че, щом чух това по радиото, бях изумена и се свързах с него чрез Би Би Си, като му написах, че съм негова почитателка и той ми е повлиял силно, но не съм предполагала, че и той харесва моята музика. След това писмо станахме приятели. А ви разказвам цялата тази история, защото беше повече от ясно, че между мен и Ишигуро е съществувала някаква връзка, не е било просто случайност. Ние просто се разбирахме добре, а когато се срещнахме, станахме приятели, без да имаме каквото и да е намерение да пишем музика заедно. Просто си бяхме приятели. И тогава един ден, шест години откакто се познавахме и след безброй обяди и вечери заедно, съвсем изневиделица Казуо Ишигуро заговори за възможността да напише текст към музиката за моя песен – беше по време на един обяд, или може би вечеря. И си казахме „ама разбира се, трябва да го направим“, а той стана много сериозен, целеустремен, взе да казва как ще създадем цяла вселена заедно и как той ме виждал като пътешественик по света, и че ще създадем свой речник, думите на който ще идват от моята уста, като главен герой… А Ишигуро е силен в общуването, той много добре разбира и познавае хората… И ето как всичко започна от едно хрумване. Две седмици по-късно той написа текста и ни го изпрати – „Айфелова кула“ и „Закуска в сутрешния влак“ … И понеже не можехме да седнем на пианото и да работим заедно – той работеше, ние работехме и пътувахме – всичко правехме от разстояние. Така че започнахме с неговия текст, а аз го четях на глас на Джим – ти и аз трябва да отидем заедно до Айфеловата кула, – а Джим казваше, че колкото пъти чува текста, чува и музиката, която се поражда от него. И беше в състояние да я композира. Всъщност ние така работим заедно и днес – той пише песен за мен и продължаваме да сме във връзка. За мен е много вдъхновяващо. Срещаме се от време на време, когато можем, ето за последен път се видяхме преди три седмици на вечеря и говорихме за нова песен… как да я напише, как да я изпея…

Имате доста почитатели в България, признавам, че аз съм един от тях – слушам албумите ви не само у дома, а и често, когато се разхождам. Какво ви казва вашата публика след концерти, какво ги привлича във вашето музициране? Най-ценното от срещите с нея?

Хората, които искат да говорят с мен след концерт? По природа съм човек, който обича да общува. Още като бях в колежа, работех и то беше да чета на глас на слепи студенти. И до днес обичам да чета на глас. Обичам и да разказвам истории, идват ми някак естествено… Така че при срещите ми с хора се чувствам истинска късметлийка и щастлива от това как те ме правят да съм част от света… Обичам да съм част от света. И ужасно се радвам, че като не съм била никога в България и не се познаваме с нейните хора, не знаем как живеем във всекидневието си, а то вероятно е съвсем различно, но като се опознаем, вече ще сме съпреживяли част от човечеството… Защото аз съм открила досега, че ние сме едни и същи, е, не съвсем, но имаме еднакви надежди, еднакви мечти, страхове, опасения, радости… ами просто обичам хората, обичам човешкото и се вълнувам да срещна хора, с които нямам нищо общо, но дори само поради факта, че сме човешки същества, всичко ни е общо. И тази връзка, дори да е привидно много повърхностна, тъй като се срещаме съвсем за кратко, е всъщност много дълбока и вълнуваща. И точно там е разковничето, а аз няма да проявявам излишна скромност или свенливост и ще кажа, че именно това привлича хората към моята музика – общуването с тях, споделянето, защото те обичат да се чувстват част от цялата вселена, която е в мен. И при все че правя турнета почти непрестанно от двайсет години, никога не преставам да се вълнувам и въодушевявам от срещите си с хората. А по пътя си човек събира и много истории… Като например тази от Ню Йорк отпреди две вечери, когато имах концерт там и при мен дойде една млада жена, на около двайсет години, не я познавах, нито тя мен, но бях я виждала  друг път… Та тя дойде с вуйчо си, много по-възрастен мъж, и каза, че е най-добрият вуйчо на света, защото и двамата много обичали моята музика и идвали на концертите ми… Ето това е –  като видя тази млада жена с възрастния човек, си казвам: А това е най-добрият вуйчо на света…! Обичам и като видя как хората в публиката се вълнуват до сълзи от моята музика, радвам се на искриците в очите им, значи споделят с мен, това ги кара да идват, получава се взаимност… Не е само аз да пея пред тях, а те да ми го въздават обратно, това е то, споделянето… Вижда се колко е заразително това, което успяваме да направим заедно.

Какво се случва с джаз музиката днес?

Джазът е музика, която продължава да расте. Защото той е много млад, не е като класическата музика… Много се ядосвам, когато едни хора ей така, с ръце на кръста, умуват ли, умуват, дали това е чист джаз или не е… пуристи някакви. Е, това някак е неизбежно, защото няма как да се знае кога един или друг музикант ще премине към джаза. И това може да стане, след като е израсъл в развитието си с класическа музика. Затова не може да се предвиди какви различни влияния ще се влеят в джаза. Аз лично съм много щастлива за себе си, че откакто влязох в джаза през 90-те години на миналия век, когато той беше много „по-чист“, така да се каже, но и до днес – в него се вля музиката на Пинк Флойд и на Уили Нелсън, а ние вече не сме така придирчиви какво е джаз и какво не е. Просто приемаме по-спокойно това, което е част от музикалния живот. Вече можем да допуснем  и поп песни като тези на Нора Джоунс, редом с джаз стандартите и това е прекрасно. Но трябваше да мине дълго и трудно време… Затова сега съм щастлива, че джазът е отворен към нови влияния – емигрира – за да се обогатява чрез обмен, което е и много здравословно за него…

Най-хубавият концерт, който сте имали?

Кой ли е най-хубавият концерт, който съм имала…? Моите концерти са толкова много и всеки от тях ми е бил важен по различни причини, като някои са създали цяла история. Например когато пях в Париж, в зала „Олимпия“,  или в театъра „Чан Кай Ши“ в Тайпе, бях за пръв път в Тайван и толкова далеч от дома, пях пред три хиляди души, защото плочите ми бяха стигнали в Тайпе дълго преди мен, и ръкоплясканията започнаха още като се появих… Може да не е била най-забележителната вечер, но беше една от любимите ми… А тогава човек трябва да е и много концентриран, фокусиран в едно… Спомням си и веднъж, когато бях в една много малка зала в градче недалеч от Колчестър, в Обединеното кралство, където обаче се почувствах точно на мястото си и в най-подходящия момент, защото пях без никакво усилие, с такава лекота, все едно гласът ми се носеше на криле… Ето, нищо особено като място, а може би се получи любимият ми концерт.

Какво очаквате да ви се случи в музикален, но и в чисто човешки план?

Ами пак същото – нямам никакви очаквания да се случи нещо особено. Научих се на това много, много отдавна, когато бях млада, и съм доволна от това… Не можем да правим планове, нито да предвиждаме нещата. Може би защото моят живот се оказа така непредвидим и ме направи човек с „отворена“ философия. Защото не беше като да се родя на едно място, където да израсна, да си намеря работа, да се омъжа за някое местно момче и да си живея все там… Напуснах семейния дом, щом завърших колежа, и не знаех къде отивам, просто се гмурнах в света, където срещнах Джим, при това съвсем случайно, запознаха ни други хора, погледнах го и той ме погледна, и стана нещо като „Да, това си ти…“ Влюбихме се от пръв поглед и сме заедно вече двайсет и осем години, а се оженихме преди двайсет и седем. Така се изгради философията ми, че не бива да правиш планове, защото не знаеш кого ще срещнеш и как ще се промени животът ти. В музиката си също съм напълно отворена за идеи и срещи… както стана с Ишигуро и нашето съвсем непринудено сътрудничество. Ето какъв дълъг отговор ви дадох, а всъщност не отговорих на въпроса ви, но така си е и това ми харесва – просто не знам какво да ви отговоря.

Какво предстои?

Какво ми предстои ли? Две години работих върху един албум, който ми отне толкова време, енергия, интензивна работа, че не искам да правя големи планове. В момента записвам три различни албума, искам да направя и един само с песните, които моите почитатели искат да чуят отново, защото никога не съм ги записвала, но ще правим и още нещо с Ишигуро, а има и един друг албум, за който още не искам да говоря… Така че засега работим, правим турнета и някои планове, грижа се за гласа си… Ами такива работи. Ще видим какво ще става в бъдеще…

Превод Мариана Мелнишка

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статия„Народното“
Следваща статияdocumenta: идеи за терапия