0
1785

Стефан

Знаменателно е, разбира се, че установяването на дяконския чин още в най-ранната Църква става в името на нещо, което далеч надхвърля икономическата (в етимологичния и автентичен смисъл на понятието) целесъобразност. Имам предвид това, че апостолите стигат до решението да бъдат избрани и ръкоположени седем дякона, водени не само и единствено от идеята да бъде справедливо уредено и организирано раздаването на помощи между членовете на общността, но и от една друга, по-висока и в крайна сметка знаменателна за църковния живот цел.

Защото, като натоварват архидякон Стефан и останалите шестима дякони с грижата за ойкономията, за домоуправството, апостолите дават едно така съществено от гледна точка на самата идея за църковност указание. А именно, че единството на едната и съборна Църква и животът в нея биха били невъзможни без подвига на служението, без неизбежно изискващото себеотрицание поставяне на самия себе си в услуга на ближните. Защото това е служба, която включва и това да прислужваш, буквално да си слуга (каквото е първоначалното и основно значение на гръцката дума). А така тази служба представлява и проява на смирение и отрицание на горделивостта.

Нека пак си спомним, че точно появилото се при раздаването на дажбите в християнската община недоволство става причина за взетото от апостолите решение да бъде установен дяконският чин. Недоволство, възникнало от чувството, че си пренебрегнат, че си несправедливо поставен след и под останалите. Да, става дума за възмущение от усетена несправедливост, но в крайна сметка и за чувство, породено от наранена гордост, а с това и от съзнанието, че не те зачитат. И значи, от уязвено самолюбие.

На свой ред въпросните чувства стават причина за отчуждаване и разединение, за раздор и разделение. Ето защо посочването на Стефан и на другите шестима като дякони е огромен по-своята значимост жест, който трябва да покаже на всички, че без себеотрицание и готовност да се служи безвъзмездно на другите самото единство на Църквата е поставено под въпрос. Дори нещо повече, апостолското решение иде да покаже, че без подвига на дяконството лесно можем да забравим самата основа на Новия завет, ще рече новата и последна заповед, дадена ни от Божия Син – да обичаме другите като самите себе си. А същото, както е ясно, означава и да се грижим за ближния и да му служим. Тогава, когато любовта го изисква.

И няма ли нещо също така знаменателно в това, че точно архидяконът става и първият мъченик на християнството? Първият след самия Агнец Божий, след принеслия се в жертва за спасението на човечеството. Защо се спират точно на Стефан призовалите го в синедриона, за да го обвинят в богохулство и обида към закона Моисеев? Да, Стефан бил силен в словото и в защитата на своята вяра, обдарен бил и с дара да върши чудеса, но дали нещо друго не е го е поставило в центъра на гнева и яростта?

Дали, питам се, омразата срещу него не се е породила от това, че той започвал да се превръща в икона именно с очевидната за всички своя смиреност, изразяваща се в постоянната му отдаденост на другите като техен слуга? Това го правело така опасен в очите на неговите убийци, мисля си. Това, че той, човекът на покоряващото слово, той, чудотворецът, бил заедно с това и онзи, когото всички виждали да прислужва на ближните със светъл взор и с озарено лице!

Ето този неразбираем, идиотски отказ от преследването на признание и почит, та дори просто на зачитане, тоя отказ ги смазвал най-много. Защото вече добре съзнавали, че точно там, в този същия отказ, е голямата и непобедима сила…

Като умирал под техните камъни, свети Стефан паднал на колене и викнал с висок глас: „Господи, не зачитай им този грях!“ (Деян. 7:60)
Какъв ли ужас са почувствали в този миг?

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияПравославие feat. текстология?
Следваща статияДумите, които водят до действия