0
904

Стилът е като дишането

Вихрони Попнеделев с дъщеря си Ева

С художника Вихрони Попнеделев за изложбата в „Арт алея“ и за центъра в Долно Камарци разговаря Мариана Цветкова.

Всяка година за коледно-новогодишните празници или преди рождения си ден Вихрони Попнеделев открива своя самостоятелна изложба, която се очаква с голямо нетърпение. И този път не изневери на традицията, но новата експозиция в софийската галерия „Арт алея“ е малко по-необичайна. В нея той събира освен свои творби и произведения на своето семейство – на съпругата си Аделина Попнеделева, популярна със своите инсталации, пърформанси и видеоарт, на двете си дъщери – Мила и Ева. Мила е художничка, илюстраторка и авторка на детски книги, Ева по професия е архитект, живяла е във Великобритания. Третото поколение е представено от 11- годишния внук Боби. Фамилията показва с керамика, акварели, илюстрации и произведения от плъст.
Вихрони Попнеделев работи във всички академични дисциплини на живописта – пейзаж, портрет, голо тяло и натюрморт, но също така негова стихия е и приложното изкуство – керамика и текстил. Той е роден в Пловдив, завършил е Художествената академия при проф. Панайот Панайотов (1979), където впоследствие започва преподава и става професор. През 2008 г. построява Арт център в село Долно Камарци. 

Вече стана традиция за коледните празници да представяте живопис и керамика. И този път в „Арт алея“ показвате ярко оцветени петли и яйца от керамика.  

На пръв поглед това е по-безобидна изложба. Нямам претенции като онези, които вдигат скандали и се хранят с голи пърформанси. Все пак на зрителите им трябва и глътка въздух. Голяма част от хората, които обичат и биха обичали изобразителното изкуство, са наплашени и не смеят да влязат в галериите от т. нар. „модерни“ и „съвременни“ картини и изкуство. На тях им става лошо от тях. А имат нужда от усещане за любов, от чувство за съпричастност, за празничност, за приятелство. Винаги си мисля, че като влезеш в галерията, то не е, за да получиш доза лошо отношение към живота. 
При мен в „Арт център Вихрони“ в село Долно Камарци идват много деца. Тази есен от София дойдоха 700 деца. Показвам им как могат да правят глинени съдове без грънчарско колело. Демонстрирам им как се точи от парче глина, за да се направи гърненце. Те ръкопляскат бурно, защото се възхищават.

В празничната изложба също така показвате и глинени джуджета.  

Тези пластика е много малка част от това, с което се занимавам. На пръв поглед са смешни и безобидни джуджета, но всичките са съвсем различни. Защото не са изкарани на калъп, а всяко си има характер. До голяма степен това са местните от Долно Камарци.

 

И виждам, че през нощта те са се оцветили. Някои имат бели шапки, а не бяха оцветени.

Е, как се получава този номер? В първия момент реших, че за хората ще е по-приятно те да си ги оцветят. Много се надявах публиката да е деен участник, но не мога да разбера защо хората са притеснени от това. Джуджетата са идеални да ги рисуваш, да ги оцветяваш, както си поискаш.

А защо избрахте да правите керамични петли и яйца, които станаха нещо като ваша запазена марка?

Яйцето е затворена форма, която дава идеална възможност да правиш свободна цветна композиция. Майсторът на последните яйца е дъщеря ми Ева, защото тя има свободно отношение към цвета. Може да е вродено, генът се оказа много силен. Ето и внукът Бобчо се е справил добре. Така че яйцето дава страхотна възможност да правиш различни цветови хармонии, без да се съобразяваш с формата. Формата е ясна. Яйцето е най-съвършената форма.
Петелът може да бъде всякакъв – шарен и не дотам, и по-скромен, но той винаги дава възможност да „се провикне“ тази цветност. В Долно Камарци най-хубавите звуци, които могат да се чуят, са кукуригането на петлите. На петела можеш и на най-шантаво място да му сложиш всякакви цветове и те му отиват. И на всичкото отгоре той е горд, изправен и леко наклонен настрани.

Усещам нещо автобиографично.

А, да така е.

Тази изложба е малко по-особена, защото събира вашето семейството.

Това е стара идея. Като започнах да правя Арт центъра, винаги съм си мислел, че ще имам съучастници в това начинание. Доскоро не забелязвах в семейството привързаност към Арт центъра. Те го мислеха само като лятно забавление. И най-вече мое забавление, защото всички твърдят, че аз като работя, се забавлявам. И жена ми обича да работя много, защото съм се забавлявал. И тези мои забавления най-сетне започнах да ги споделям с малката ми дъщеря Ева, която напусна Англия, прибра си се тук, разбра, че в Камарци е много по-интересно.

Ева, вие какво правите в Камарци?

Ева: Помагам на татко. Когато идват деца, им показвам техниката плъст. Разказвам им как се боядисва вълната, какви неща могат да се правят от нея. Правим си топчета и след това всяко дете ги сглобява според своето въображение. Правят Мики Мауси, снежни човеци, всякакви неща.
Уча се и се забавлявам, защото досега може би не съм чувствала такава свобода да се изразявам в креативна насока. А в живописта имаш по-голяма свобода отколкото в  архитектурата, с която аз се занимавам. В изложбата показвам  яйца – татко е направил керамиката, а аз – цветовете. Също вълнени бижута и няколко акварела. В Камарци има много хубав ритъм на живот, с моя джак ръсел излизаме на разходка, бера букети, след това ги рисувам. Приятно се получава всекидневието там.

Има и акварели от доцАделина Попнеделева, вашата съпруга.  

Вихрони Попнеделев: Ади се занимава и със съвременно изкуство, а развитието на цвета е задължително, за да можеш да се занимаваш със съвременно изкуство. Винаги съм твърдял, че ти трябва база. Не може да си тъп, спънат и с чужди ръце и да правиш съвременно изкуство. Трябва да имаш интелект и идеи, които да защитиш. И ако имаш техниките, може да го защитиш с всяка една техника.  
По-голямата ми дъщеря Мила, която е илюстратор и се занимава с цветни акварели, тук реши да покаже само илюстрации. Бобчо е най-малкият представител, той е на 11 години и все още мисли, че рисуването е някаква работа. Показваме няколко негови акварела. Винаги съм искал от него повече. Защото мисля, че трябва да има стремеж към все по-добро и по-добро. А не както на някои деца, каквото и да направят, им казват: „Прекрасно, божествено“. И накрая като завърши Академията, се вижда, че нищо не може да прави. Толкова прекрасно и накрая куха история. Аз съм доволен от неговото участие в изложбата.
Още нещо за Арт центъра искам да кажа – Ева и нейният съпруг много ми помагат, смятаме да го разширим. Ще направим огромна изложбена зала и помещение за много хора. Надявам се и другата част от фамилията да се присъедини и да стане мощно място за занимание с изкуство. Иначе имаме много гости. Идват от София много колеги, от чужбина. Китайците като дойдат, искат да изкупят всичко, толкова им харесва.

Лесно ли се разделяте с произведенията си?

Няма начин да не се разделя, защото прекалено много ми идват. Искам да направя това и онова, което съм си намислил, а денят е малък. Лятото денят беше къде-къде по-дълъг. Аз работя само на естествена светлина и затова работя бясно, докато е светло. И се разделям с нещата си дори с удоволствие, ако отидат на хубаво място. Това лято бях изключително впечатлен. Дойде един човек, който си купи картина и като я взе, от него текнаха сълзи на щастие и на удовлетвореност. За пръв път виждам такава реакция. Много силна емоция. Направо се гръмнах.

Какво ви зарежда?

Много ме зарежда природата. Разбира се и хората, и те са към природата. Това е една хармония. В Камарци ме зараждат разликата в цветовете, шаренията, изобилието и след това като се прибера в София, използвам това зареждане, за да продължа с други картини, които отдавна са ми в главата.

Спомням си вашата изложба в галерия „Средец“ преди време. Тогава показахте огромни, ярки, цветни пана от плъст.

Такива неща купуват французи, италианци. Българинът като чуе за вълнени неща, първата му реакция е, че ще ги изядат молците, и не купува. А стават много хубави, много силни неща. Най-интересното е, че ги занесох в Китай. Там много ни харесват и покрай влиянието на Марин Върбанов. Аз съм ръководител на катедра „Текстил“ в Художествената академия и общо взето всички техники са ми ясни и ги използвам. В Китай реагираха много по-добре от тук.

Да очакваме ли нова изложба с произведения от плъст?

Зависи какво ще ми дойде на ума в последния момент, защото аз се водя от интуицията. Сменям нещата, за да не ми омръзва. Не съм от тези художници, които като му хванат цаката, използват четири цвята. И всички картини са едни и същи.

Вие как рисувате – по настроение ли?

Човек трябва да си отглежда душичката. Както слуша хубава музика. Как действа хубавата музика? Също както и цветът. Намираш необходимите цветове и онази хармония, за да стане хубава музика. Дали то е абстракция – джаз, дали строга фигуративна композиция, в която имаш идея, няма значение. Отдавна ми се върти една идея, ще я направя, като намеря подходящо платно. Ще направя коминочистач. Вие обаче кой знае какво ще мислите за този коминочистач. Изобщо няма да бъде това, което си представяте. Ей такива разни неща си мисля, от които някой път гледам като теле. И ми правят място в метрото.

Променяте стила с годините, не се страхувате.

Стил? Стилът е като дишането. Всеки си диша по свой начин. Аз си рисувам по моя си начин, без да се старая да угаждам на някого. Много често ми се сърдят, че са свикнали да гледат мои голи тела, а изведнъж рисувам къщички. Или пък са свикнали да рисувам къщички, а аз – абстрактна картина. Ще правя каквото си искам.

Какво искате да нарисувате?

Имам поне десет картини в главата и все искам да нарисувам най-добрата. Искам утре да се събудя и да седна да рисувам. А какво ще стане… Намислил съм си някои неща, имам планове. Има някои художници, които започват да рисуват автопортрет. След това от този автопортрет решават, че ще направят страхотен нощен пейзаж. Само слагат други бои. След това изведнъж решават, че от същата картина ще направят жътва. И до вечерта всичко това е преминало през пет варианта. И накрая пишат: „Сънища“. Или пък „Асоциации 3“. Каква е разликата с „Асоциация 2“? Това са такива фалшименти и истории, от които се вбесявам.