Ханшан (Студената планина) е прозвището на поет и отшелник от династия Тан (VII-X в.), чието истинско име е неизвестно. Той пръв започва да пише на разговорен език, пренебрегван от класиците, през 60-те години на ХХ век става любим поет на бийтпоколението. Прочете послеслова на Антоанета Николова към изданието на „Изток Запад” и стиховете.

Виж и разбери съкровеното

 

Антоанета Николова

 

Ханшан (Студената планина) е прозвището на поет и отшелник от династия Тан (7-10 в.), чието истинско име е неизвестно. В традиционен Китай не му е отредено място сред най-тачените поети, но поезията му и начинът му на живот намират силен отзвук сред философията на битниците от 60-те години на миналия век, както и сред съвременните китайски поетични течения. Автори като Гари Снайдер и Джак Керуак са силно впечатлени от неговия гротескен образ, очертаващ се от легендите и рисунките, които го изобразяват, и най-вече от нахвърляните му по скали и дървеса стихове.

Данните за живота и творчеството му са оскъдни. Има различни версии за самоличността и биографията му. Както посочва един от неговите изследователи и преводачи на английски език, Ред Пайн, „Независимо от продължаващия интерес към стиховете му, идентичността на Студената планина остава загадка”[1]. Съществуват две основни традиции в жизнеописанието му. Едната го разкрива в духа на даоизма и чан будизма. Тя подчертава неговата ексцентричност и връзката му с двама други ексцентрични монаси и поети – Шъдъ и Фънкан. Другата извлича сведения от собствените му стихове и го представя като потомък на заможен род, който, следвайки конфуцианската традиция, създава семейство и се домогва до чиновническа служба, а по-късно, разочарован, се оттегля от суетата на светския живот. В стиховете на Ханшан несъмнено се откриват автобиографични моменти, потвърждаващи и двете тенденции. Той е ту просветлен даоист и чан будист, реещ се със смях в безпределното, ту е мрачен и угрижен будистки адепт, придържащ се стриктно към догмите на учението (наричано тук Закона). И в двата случая обаче загадката около самоличността му напълно съответства на даостките принципи, според които, за да се слее с Дао, човек трябва да забрави ограниченията на повърхностната себеидентификация.

Една от причините за липсата на достатъчно признание за стиховете му в традиционен Китай е свързана с неподчинението им на установените формални норми. Това неподчинение обаче е в унисон с чан будисткото и даоистко световъзприятие, което ги пропива изцяло и ги прави особено ценни за днешния търсещ читател.

В съответствие с двете тенденции в жизнеописанието му, и в стиховете на Ханшан могат да се открият две основни линии, отразяващи духовните му търсения и постижения. В едната будистките мотиви са изразени категорично, пряко и експлицитно, с немалка доза показност и дидактичност, които едва ли могат да се определят като поетично достойнство. В повечето стихове обаче даоисткото и чан будисткото светоусещане е предадено по адекватния за него истинно поетичен начин. Основна характеристика на това светоусещане е не-дуалното виждане, което може да се изрази само поетично. Виждането за не-дуалността е присъщо на много китайски поети, но Ханшан успява да го представи с фина метафоричност, превръщаща стиха в своеобразен ребус, чието постигане ни доближава до състоянието на пробуда, което го е породило.

Разгадаването на този ребус не винаги е лесно. В едно от стихотворенията си обаче поетът сам ни дава кода: Ян Сиу, виден древен литератор, разгадава скрито послание, като първо разпознава два знака, а после се досеща, че обединени те дават съвсем ново значение. Така проумява истинския смисъл. Това е възможно за китайската писменост, където сложните йероглифи са съставени от два и повече прости йероглифа. Всеки сложен йероглиф има своето значение, но в изписването му можем да разграничим съставните му части, всяка от които на едно по-дълбоко ниво също може да бъде разчетена и да допринесе за натрупването на нови нива в изграждането на смисъла. Така йероглифното изписване носи многопластово послание и може да се разгръща в дълбочина. В конкретния пример, който дава Ханшан, първите значения, които биват разгадани, са доста обикновени – 少 („малка”) и 女 („девойка”). Тяхното съчетание обаче дава нова дума с богато значение в китайската мисъл – 妙 („чудесен”, „чуден”, „тайнствен”). Това е йероглифът, с който се обозначават тайните в първа глава на основното произведение на даоистите „Даодъдзин”:

Още по-съкровеното на съкровеното

е вратата към множеството тайни

Именно това е и смисълът, с който според самия Ханшан може да се означи простотата на стиховете му, и той е уверен, че ще се намерят хора, които зад видимостта на знаците ще видят и разпознаят чудесно-съкровеното. Това ребусно четене е  основният и не винаги разгадаем код към поезията му.

В него можем да откроим два взаимосвързани момента: първо, разгадаването на съставните части на ребуса и намирането на връзката между тях и второ, възприемането им като едно неразличимо цяло, което именно е и не-дуалното виждане, виждането на просветлението. Неслучайно йероглифът „чудесно”, избран от Ханшан, за да даде ключ към поезията му, се състои от две части, които се възприемат като една: будисткото и даоисткото виждане се стреми да преодолее двуполюсността на обичайното мислене и да постигне не-дуалното единство.

Така случващото се във външната реалност съвпада с вътрешното медитативно състояние. Конкретните преживявания и външната събитийност са и описание на чан будисткото просветление, за което всяко обикновено нещо, всяка проста дейност е „вест от битието”. Простота на конкретните образи е толкова ясна и изчистена, че става прозрачна и се превръща в израз на пробуденото съзнание. Така пътуването към планината е не просто външно действие, а вътрешно пътешествие, сакрално пътуване – не просто към върховете на планината, а към дълбините на собствената съкровена същност. Тази идея е подчертана особено ясно поради факта, че Студена планина е както името на мястото, където пребивава поетът, така и неговото прозвище.

Пътят обаче, разбран и в буквален, и в преносен смисъл, не е лесен. На редица места Ханшан задава въпроса как може да се достигне до това място, изрично подчертава, че то е „потайно, диво[2]” и дотам не стигат никакви помощни средства – „дотука ни коне нито каруци стигат”. В унисон с будистките разбирания всеки трябва да извърви пътя сам, разчитайки на собствените си сили. Няма дори пътеки или следи на проправеното от другите. Основното, което е необходимо, за да се достигне там, е пребиваването в определено състояние на съзнанието или според използваната тук терминология – на сърцето[3]:

а ако твоето сърце бе същото

ти щеше вече да си тук

В този стих можем да открием и присъщата на махаянския будизъм идея, че изначално притежаваме природата на Буда и ако успеем да я разкрием, нямаме нужда от никакъв път към нея – вече сме „тук”.

По пътя за Ханшан

не идва никой

а ако тръгне

значи че е Буда

Така външното пътешествие всъщност е и вътрешно медитативно вглъбяване, а пътят към целта и пребиваването там съвпадат. Затова Ханшан нарича състоянието на покой и волност, което постига, свой „дом”.

Има стихове, в които пребиваването на това място е описано напълно като състояние на просветленост:

Домът ми истински е в тази Планина…

отпускам се и хилядите светове потичат в мене…

всичко и навсякъде е съвършено

В това състояние, което можем да определим като космическо съзнание, усещането за време и пространство е надмогнато в надхвърлящото всички противоположности не-дуално единство:

защо ми е сега да питам

къде е изток де е запад

Често, за да опише състоянието на безметежност и покой, Ханшан използва словосъчетанието „бели облаци”. „Белият облак” и в даоизма, и в чан будизма изразява свободна непривързаност към ограниченията на света. Според даоизма тези, които са постигнали Дао, могат да се носят по облаците, а за будизма облакът в своята без-форменост изразява както пустотността и безсъщностността на света на множествеността, така и Пустотата на истинската реалност:

Хората търсят пътя на облака

пътят на облака не може да се открие…

пътят на облака е в пустотата

Съзнанието на този, който е постигнал Пустотата в будистки смисъл, може да бъде сравнено с облак:

съзнанието ми – самотен облак – 

остава непривързано към нищо

Ханшан призовава хората да дойдат при него на белите облаци, за да могат да разберат специфичните даоистки практики:

ела при мен на облаците бели

да те науча песента за Гъбата вълшебна

Също като белите облаци, този който е постигнал медитативното просветление, се превръща „в човек без форма”. Трудно е да се определи неговия облик:

но озърни се

как изглеждам

Наред с белия облак в стиховете на Ханшан често се появява и образът на луната. В будизма луната, особено пълната луна, има специфично метафорично значение, „тя представлява напълно пробудената осъзнатост, Буда-ума”[4]. В стиховете на Ханшан луната винаги е пълна и се сравнява със светилник и фенер. Често до нея се появява и означение за пустота, прозрачност, озареност и яснота – характеристики на пробуденото съзнание:

Самотно лунно колело над планината                

огряна до прозрачност празнота;

Точно така, както е сравнил сърцето си с облак, Ханшан го сравнява и с луна, „използвайки конкретни образи, за да изрази абстрактната будистка природа… чанското състояние на духа”[5], като отново подчертава, че това състояние няма облик и не се поддава на описание с думи.

Чрез образа на луната специално е обговорена чан будистката тема за истинската реалност и отражението й:

самотната луна се отразява в извора студен

но няма я във извора луната

тя е на небето

Прави впечатление, че и луната, и облакът са „самотни”. Терминът изразява медитативна усамотеност, а освен това според някои изследователи е „признание за това, че няма нищо друго, освен просветлението”, че „има само Буда-ум и нищо второ, нищо друго”.

Тази недуалност е основен мотив в разсъжденията на Ханшан за живота и смъртта. От гледна точка на даоизма това е мотивът за „равенството на нещата”:

и животът и смъртта са радост;

красив е и животът и смъртта;

за взаимната относителност и превръщаемост на противоположностите, включително противоположността смърт-живот:

Кръговратът на живота и смъртта

с вода и лед аз бих сравнил

замръзне ли водата – става лед

ледът стопи ли се – създава се вода

От гледна точка на будизма този мотив е свързан с циклична повторяемост:

умреш ли – значи пак ще се родиш

родиш ли се – обречен си на смърт

За будизма тази повторяемост е уморителна и носи страдание. Така мотивът за смъртта и живота се свързва с мотива за страданието в сансарния свят:

Страданията в колелото на сансара са ужасни

отиваш връщаш се – политнала прашинка

и обикаляща безспирно мравка

Според концепцията на будизма страданието е една от характеристиките на сансарния свят, наред с неговата безсъщностност и непостоянство. Ето защо повтарящ се мотив в редица стихове на Ханшан е разсъждението за бренността на красотата и нетрайността на младостта:

и там където гледах красотата

днес има само шепа пепел

Тази нетрайност се отнася не само към човешкия живот, тя е присъща на всеки процес и явление в света на множествеността:

а днес на мястото където прах се вдига

във миналото се е ширело море

В много от стиховете това усещане носи чисто човешка тъга:

догаряща свещица е човекът

а времето поток е отминаващ

днес взрях се във самотната си сянка

очите изведнъж се насълзиха

В същото време според даостките и собствено китайските принципи като цяло нетрайността на нещата носи и чувството на оптимизъм и сливане с ритмите на природата, защото

безбройните неща се сменят подновяват…

окапват цветовете после пак цъфтят;

Година на тъга отлита идва друга

пристига пролетта и съживява всичко

Отишлото си дава път за ново идване, краят се превръща в начало, а това, чийто срок е изтекъл, подхранва кълновете на новото:

далече там зад градските стени

превърнали са старите гробове в нива

Освен тези даоистки по произход оптимизъм и радост от сливане с потока на естествеността, в стиховете на Ханшан има и съвсем ортодоксални будистки разсъждения, изразени по пряк и дидактичен начин.

Преобладават обаче стиховете, в които надделява даоисткото и чан будистко усещане за естествеността и безметежния покой и радост на този, който е успял да застане на неподвижната ос в центъра на световния кръговрат, откъдето спокойно може да съзерцава безбройните промени, без те да го засегнат:

духът се рее волно съзерцавам…

постеля ми е меката трева

а синьото небе ми е завивка

щастливо камък слагам за възглавка

а пък нека

Небето и Земята се променят

Именно в това състояние може да се постигне „нещността” или „най-същностното на Небесната природа” истинската не-дуална реалност, която е едно без второ, „едно-единствено без друго”, която е навсякъде и никъде конкретно, която е и най-съкровеното, и най-всеобхватното:

навътре се смалява до квадратен цун

навън до всичките места се разширява[6]

Тази надхвърляща ограниченията на разсъдъчния ум истинска реалност е неуловима[7], тя не може да бъде позната по традиционните пътища на сетивните възприятия и логическите разсъждения. За да я видим в специфичния интуитивен смисъл, трябва да й се доверим и да я приемем:

ако не му се довериш не го приемеш,

ти ще го срещаш без да го познаеш

Стиховете на Ханшан представляват именно такова приемане на такъвостта (татхата) на нещата, на досег с реалността такава, каквато е, независимо от начина, по който ни я представят сетивата и разсъдъчният ни ум. Те предполагат пределна изчистеност на съзнанието, така че всяко нещо да се открои също в своята пределна изчистеност:

в съзнанието като няма нищо

естествено се откроява всичко

Така в състоянието на пробудата всичко е свежо, ново и пределно реално, изпълнено с нова конкретност, различна от конкретността на повърхностния прочит, който замъглява нещата. Както с тънък хумор посочва поетът в едно от стихотворенията си, истината, за която се говори тук, трябва да се разбира такава, каквато е, тя няма обратна страна, няма пластове и нива, през които да се лута разсъдъчното ни мислене. Тя е буквална и конкретна, но с прозрачната и ясна конкретност на надмогналото противоположностите не-дуално виждане[8].

Стиховете на Ханшан изискват от нас специфична нагласа. Но те и ни водят към тази нагласа. Можем да ги прочетем профанно буквално, да ги прочетем, давайки си сметка за богатството на смислите, представящи един различен духовен път, а можем да ги прочетем и с буквалността на просветлението. Каквито и да са прочитите, те взаимно се обогатяват и отекват помежду си. Именно този вътрешен отклик, този непрестанен вътрешен преход от конкретната картина към измеренията на съкровеното е и най-прекият път, по който казаното от този живял преди векове отшелник да отекне в нас като прозрение.