0
1216

Стихове от Студената планина

tientai

Ханшан (Студената планина) е прозвището на поет и отшелник от династия Тан (VII-X в.), чието истинско име е неизвестно. Той пръв започва да пише на разговорен език, пренебрегван от класиците, през 60-те години на ХХ век става любим поет на бийтпоколението. Прочете послеслова на Антоанета Николова към изданието на „Изток Запад” и стиховете.

Виж и разбери съкровеното

 

Антоанета Николова

 

picture_1165Ханшан (Студената планина) е прозвището на поет и отшелник от династия Тан (7-10 в.), чието истинско име е неизвестно. В традиционен Китай не му е отредено място сред най-тачените поети, но поезията му и начинът му на живот намират силен отзвук сред философията на битниците от 60-те години на миналия век, както и сред съвременните китайски поетични течения. Автори като Гари Снайдер и Джак Керуак са силно впечатлени от неговия гротескен образ, очертаващ се от легендите и рисунките, които го изобразяват, и най-вече от нахвърляните му по скали и дървеса стихове.

Данните за живота и творчеството му са оскъдни. Има различни версии за самоличността и биографията му. Както посочва един от неговите изследователи и преводачи на английски език, Ред Пайн, „Независимо от продължаващия интерес към стиховете му, идентичността на Студената планина остава загадка”[1]. Съществуват две основни традиции в жизнеописанието му. Едната го разкрива в духа на даоизма и чан будизма. Тя подчертава неговата ексцентричност и връзката му с двама други ексцентрични монаси и поети – Шъдъ и Фънкан. Другата извлича сведения от собствените му стихове и го представя като потомък на заможен род, който, следвайки конфуцианската традиция, създава семейство и се домогва до чиновническа служба, а по-късно, разочарован, се оттегля от суетата на светския живот. В стиховете на Ханшан несъмнено се откриват автобиографични моменти, потвърждаващи и двете тенденции. Той е ту просветлен даоист и чан будист, реещ се със смях в безпределното, ту е мрачен и угрижен будистки адепт, придържащ се стриктно към догмите на учението (наричано тук Закона). И в двата случая обаче загадката около самоличността му напълно съответства на даостките принципи, според които, за да се слее с Дао, човек трябва да забрави ограниченията на повърхностната себеидентификация.

Една от причините за липсата на достатъчно признание за стиховете му в традиционен Китай е свързана с неподчинението им на установените формални норми. Това неподчинение обаче е в унисон с чан будисткото и даоистко световъзприятие, което ги пропива изцяло и ги прави особено ценни за днешния търсещ читател.

В съответствие с двете тенденции в жизнеописанието му, и в стиховете на Ханшан могат да се открият две основни линии, отразяващи духовните му търсения и постижения. В едната будистките мотиви са изразени категорично, пряко и експлицитно, с немалка доза показност и дидактичност, които едва ли могат да се определят като поетично достойнство. В повечето стихове обаче даоисткото и чан будисткото светоусещане е предадено по адекватния за него истинно поетичен начин. Основна характеристика на това светоусещане е не-дуалното виждане, което може да се изрази само поетично. Виждането за не-дуалността е присъщо на много китайски поети, но Ханшан успява да го представи с фина метафоричност, превръщаща стиха в своеобразен ребус, чието постигане ни доближава до състоянието на пробуда, което го е породило.

Разгадаването на този ребус не винаги е лесно. В едно от стихотворенията си обаче поетът сам ни дава кода: Ян Сиу, виден древен литератор, разгадава скрито послание, като първо разпознава два знака, а после се досеща, че обединени те дават съвсем ново значение. Така проумява истинския смисъл. Това е възможно за китайската писменост, където сложните йероглифи са съставени от два и повече прости йероглифа. Всеки сложен йероглиф има своето значение, но в изписването му можем да разграничим съставните му части, всяка от които на едно по-дълбоко ниво също може да бъде разчетена и да допринесе за натрупването на нови нива в изграждането на смисъла. Така йероглифното изписване носи многопластово послание и може да се разгръща в дълбочина. В конкретния пример, който дава Ханшан, първите значения, които биват разгадани, са доста обикновени – 少 („малка”) и 女 („девойка”). Тяхното съчетание обаче дава нова дума с богато значение в китайската мисъл – 妙 („чудесен”, „чуден”, „тайнствен”). Това е йероглифът, с който се обозначават тайните в първа глава на основното произведение на даоистите „Даодъдзин”:

Още по-съкровеното на съкровеното

е вратата към множеството тайни

Именно това е и смисълът, с който според самия Ханшан може да се означи простотата на стиховете му, и той е уверен, че ще се намерят хора, които зад видимостта на знаците ще видят и разпознаят чудесно-съкровеното. Това ребусно четене е  основният и не винаги разгадаем код към поезията му.

В него можем да откроим два взаимосвързани момента: първо, разгадаването на съставните части на ребуса и намирането на връзката между тях и второ, възприемането им като едно неразличимо цяло, което именно е и не-дуалното виждане, виждането на просветлението. Неслучайно йероглифът „чудесно”, избран от Ханшан, за да даде ключ към поезията му, се състои от две части, които се възприемат като една: будисткото и даоисткото виждане се стреми да преодолее двуполюсността на обичайното мислене и да постигне не-дуалното единство.

Така случващото се във външната реалност съвпада с вътрешното медитативно състояние. Конкретните преживявания и външната събитийност са и описание на чан будисткото просветление, за което всяко обикновено нещо, всяка проста дейност е „вест от битието”. Простота на конкретните образи е толкова ясна и изчистена, че става прозрачна и се превръща в израз на пробуденото съзнание. Така пътуването към планината е не просто външно действие, а вътрешно пътешествие, сакрално пътуване – не просто към върховете на планината, а към дълбините на собствената съкровена същност. Тази идея е подчертана особено ясно поради факта, че Студена планина е както името на мястото, където пребивава поетът, така и неговото прозвище.

Пътят обаче, разбран и в буквален, и в преносен смисъл, не е лесен. На редица места Ханшан задава въпроса как може да се достигне до това място, изрично подчертава, че то е „потайно, диво[2]” и дотам не стигат никакви помощни средства – „дотука ни коне нито каруци стигат”. В унисон с будистките разбирания всеки трябва да извърви пътя сам, разчитайки на собствените си сили. Няма дори пътеки или следи на проправеното от другите. Основното, което е необходимо, за да се достигне там, е пребиваването в определено състояние на съзнанието или според използваната тук терминология – на сърцето[3]:

а ако твоето сърце бе същото

ти щеше вече да си тук

В този стих можем да открием и присъщата на махаянския будизъм идея, че изначално притежаваме природата на Буда и ако успеем да я разкрием, нямаме нужда от никакъв път към нея – вече сме „тук”.

По пътя за Ханшан

не идва никой

а ако тръгне

значи че е Буда

Така външното пътешествие всъщност е и вътрешно медитативно вглъбяване, а пътят към целта и пребиваването там съвпадат. Затова Ханшан нарича състоянието на покой и волност, което постига, свой „дом”.

Има стихове, в които пребиваването на това място е описано напълно като състояние на просветленост:

Домът ми истински е в тази Планина…

отпускам се и хилядите светове потичат в мене…

всичко и навсякъде е съвършено

В това състояние, което можем да определим като космическо съзнание, усещането за време и пространство е надмогнато в надхвърлящото всички противоположности не-дуално единство:

защо ми е сега да питам

къде е изток де е запад

Често, за да опише състоянието на безметежност и покой, Ханшан използва словосъчетанието „бели облаци”. „Белият облак” и в даоизма, и в чан будизма изразява свободна непривързаност към ограниченията на света. Според даоизма тези, които са постигнали Дао, могат да се носят по облаците, а за будизма облакът в своята без-форменост изразява както пустотността и безсъщностността на света на множествеността, така и Пустотата на истинската реалност:

Хората търсят пътя на облака

пътят на облака не може да се открие…

пътят на облака е в пустотата

Съзнанието на този, който е постигнал Пустотата в будистки смисъл, може да бъде сравнено с облак:

съзнанието ми – самотен облак – 

остава непривързано към нищо

Ханшан призовава хората да дойдат при него на белите облаци, за да могат да разберат специфичните даоистки практики:

ела при мен на облаците бели

да те науча песента за Гъбата вълшебна

Също като белите облаци, този който е постигнал медитативното просветление, се превръща „в човек без форма”. Трудно е да се определи неговия облик:

но озърни се

как изглеждам

Наред с белия облак в стиховете на Ханшан често се появява и образът на луната. В будизма луната, особено пълната луна, има специфично метафорично значение, „тя представлява напълно пробудената осъзнатост, Буда-ума”[4]. В стиховете на Ханшан луната винаги е пълна и се сравнява със светилник и фенер. Често до нея се появява и означение за пустота, прозрачност, озареност и яснота – характеристики на пробуденото съзнание:

Самотно лунно колело над планината                

огряна до прозрачност празнота;

Точно така, както е сравнил сърцето си с облак, Ханшан го сравнява и с луна, „използвайки конкретни образи, за да изрази абстрактната будистка природа… чанското състояние на духа”[5], като отново подчертава, че това състояние няма облик и не се поддава на описание с думи.

Чрез образа на луната специално е обговорена чан будистката тема за истинската реалност и отражението й:

самотната луна се отразява в извора студен

но няма я във извора луната

тя е на небето

Прави впечатление, че и луната, и облакът са „самотни”. Терминът изразява медитативна усамотеност, а освен това според някои изследователи е „признание за това, че няма нищо друго, освен просветлението”, че „има само Буда-ум и нищо второ, нищо друго”.

Тази недуалност е основен мотив в разсъжденията на Ханшан за живота и смъртта. От гледна точка на даоизма това е мотивът за „равенството на нещата”:

и животът и смъртта са радост;

красив е и животът и смъртта;

за взаимната относителност и превръщаемост на противоположностите, включително противоположността смърт-живот:

Кръговратът на живота и смъртта

с вода и лед аз бих сравнил

замръзне ли водата – става лед

ледът стопи ли се – създава се вода

От гледна точка на будизма този мотив е свързан с циклична повторяемост:

умреш ли – значи пак ще се родиш

родиш ли се – обречен си на смърт

За будизма тази повторяемост е уморителна и носи страдание. Така мотивът за смъртта и живота се свързва с мотива за страданието в сансарния свят:

Страданията в колелото на сансара са ужасни

отиваш връщаш се – политнала прашинка

и обикаляща безспирно мравка

Според концепцията на будизма страданието е една от характеристиките на сансарния свят, наред с неговата безсъщностност и непостоянство. Ето защо повтарящ се мотив в редица стихове на Ханшан е разсъждението за бренността на красотата и нетрайността на младостта:

и там където гледах красотата

днес има само шепа пепел

Тази нетрайност се отнася не само към човешкия живот, тя е присъща на всеки процес и явление в света на множествеността:

а днес на мястото където прах се вдига

във миналото се е ширело море

В много от стиховете това усещане носи чисто човешка тъга:

догаряща свещица е човекът

а времето поток е отминаващ

днес взрях се във самотната си сянка

очите изведнъж се насълзиха

В същото време според даостките и собствено китайските принципи като цяло нетрайността на нещата носи и чувството на оптимизъм и сливане с ритмите на природата, защото

безбройните неща се сменят подновяват…

окапват цветовете после пак цъфтят;

Година на тъга отлита идва друга

пристига пролетта и съживява всичко

Отишлото си дава път за ново идване, краят се превръща в начало, а това, чийто срок е изтекъл, подхранва кълновете на новото:

далече там зад градските стени

превърнали са старите гробове в нива

Освен тези даоистки по произход оптимизъм и радост от сливане с потока на естествеността, в стиховете на Ханшан има и съвсем ортодоксални будистки разсъждения, изразени по пряк и дидактичен начин.

Преобладават обаче стиховете, в които надделява даоисткото и чан будистко усещане за естествеността и безметежния покой и радост на този, който е успял да застане на неподвижната ос в центъра на световния кръговрат, откъдето спокойно може да съзерцава безбройните промени, без те да го засегнат:

духът се рее волно съзерцавам…

постеля ми е меката трева

а синьото небе ми е завивка

щастливо камък слагам за възглавка

а пък нека

Небето и Земята се променят

Именно в това състояние може да се постигне „нещността” или „най-същностното на Небесната природа” истинската не-дуална реалност, която е едно без второ, „едно-единствено без друго”, която е навсякъде и никъде конкретно, която е и най-съкровеното, и най-всеобхватното:

навътре се смалява до квадратен цун

навън до всичките места се разширява[6]

Тази надхвърляща ограниченията на разсъдъчния ум истинска реалност е неуловима[7], тя не може да бъде позната по традиционните пътища на сетивните възприятия и логическите разсъждения. За да я видим в специфичния интуитивен смисъл, трябва да й се доверим и да я приемем:

ако не му се довериш не го приемеш,

ти ще го срещаш без да го познаеш

Стиховете на Ханшан представляват именно такова приемане на такъвостта (татхата) на нещата, на досег с реалността такава, каквато е, независимо от начина, по който ни я представят сетивата и разсъдъчният ни ум. Те предполагат пределна изчистеност на съзнанието, така че всяко нещо да се открои също в своята пределна изчистеност:

в съзнанието като няма нищо

естествено се откроява всичко

Така в състоянието на пробудата всичко е свежо, ново и пределно реално, изпълнено с нова конкретност, различна от конкретността на повърхностния прочит, който замъглява нещата. Както с тънък хумор посочва поетът в едно от стихотворенията си, истината, за която се говори тук, трябва да се разбира такава, каквато е, тя няма обратна страна, няма пластове и нива, през които да се лута разсъдъчното ни мислене. Тя е буквална и конкретна, но с прозрачната и ясна конкретност на надмогналото противоположностите не-дуално виждане[8].

Стиховете на Ханшан изискват от нас специфична нагласа. Но те и ни водят към тази нагласа. Можем да ги прочетем профанно буквално, да ги прочетем, давайки си сметка за богатството на смислите, представящи един различен духовен път, а можем да ги прочетем и с буквалността на просветлението. Каквито и да са прочитите, те взаимно се обогатяват и отекват помежду си. Именно този вътрешен отклик, този непрестанен вътрешен преход от конкретната картина към измеренията на съкровеното е и най-прекият път, по който казаното от този живял преди векове отшелник да отекне в нас като прозрение.

 


[1] Red Pine, Translator’s preface to The Collected Songs of Cold Mountain, Copper Canyon Press, 2000

[2] Естествено, неокултурено в даоистки смисъл.

[3] В китайската философска мисъл „сърцето” (心) е многозначен термин, отнасящ се към цялостната психична и ментална дейност на човека.

[4] Gragner, Ivan, http://www.poetry-chaikhana.com/Poets/H/HanshanColdM

[5] Циен Сюелиен, Годишник на Китайския народен университет на град Пекин, 1998, брой 3

[6] Тук би могло да се направи паралел с текст от упанишадите, които също са резултат от преживяване на недуалната реалност: „ето моя Атман в сърцето, по-малък от зърно ориз, от ечемичено зърно, от синапено зърно, от просено зърно, от сърцевината на просено зърно; ето моят Атман в сърцето, по-голям от земята, по-голям от въздушното пространство, по-голям от небето, по-голям от всички тези светове. ето моя Атман в сърцето; това е Брахман…” (Чхандогя упанишад, ІІІ, 14.3-4)

[7] Сравни с Даодъдзин: „Гледам го и не го виждам, наричам го невидимо. Слушам го, а не го чувам, затова го наричам беззвучно. Ловя го, но не го хващам, затова го наричам неуловимо” (Даодъдзин, 14).

[8] Така Цинюан (640–740), един от видните чански учители, казва: „Когато още не бях започнал да изучавам чан, планините бяха планини, а реките — реки; когато започнах да изучавам чан, планините престанаха да бъдат планини, а реките — реки; когато постигнах чан, планините отново станаха планини, а реките — реки”.

 

Ханшан, Стихове от Студената планина, София, 2013, изд. „Изток-Запад”, превод от старокитайски Антоанета Николова, София Катърова, Марко Клисурски

 

Стихове от Ханшан

 

 

За пътя към Студена планина ме питат

пътеки към Студена планина обаче няма

ледът и лете там не се топи

а през мъглата слънцето е бледо

а аз самият как достигнах тук ли

сърцата ни различни са – това е

а ако твоето сърце бе същото

ти щеше вече да си тук

 

Студена планина решиш ли да изкачваш

то знай пътеката в Студена планина без край е

по дефилето каменни грамади

потоци със трева обрасли гъсто

и без да има дъжд мъхът е хлъзгав

а и без вятър боровете пеят

но кой захвърлил земните тревоги

ще седне с мен всред облаците бели

 

Тъй много тайнствени места из Планината

дошлите тук изпълват се със трепет

блестят водите в лунна светлина

просвирва вятър остър из тревите

по диви сливи – цветове от сняг

дървета сухи – с облачни корони

и оживява всичко под дъжда

не се ли проясни не ще преминеш

 

Откакто съм в Студена планина

не минаха ли хиляди години

съдбата ми до изворите на гората ме доведе

духът се рее волно съзерцавам

до тези върхове не стигат хора

но облаците постоянно се събират

постеля ми е меката трева

а синьото небе ми е завивка

щастливо камък слагам за възглавка

пък нека Небето и Земята се променят

 

Безцелно посетих един монах

в мъгли бе планината – хиляди етажи

наставникът завръщането ми посочи

отгоре светеше фенерът на луната

 

Това е мястото където ще остана

дълбоко тайнствено и трудно обяснимо:

без вятър тук лианите се клатят

и без мъгла е сумрачно в бамбука

кой кара бистрата вода да пее

кой облаците тъй внезапно трупа

седя си сам в колибата по пладне

едва тогава слънцето усещам

 

На равната скала съм седнал

от ручеи потоци лъха леден хлад

на всеобхватна тишина се наслаждавам

изгубен сред скалите и мъглата

безгрижно място за почивка

слънцето клони надолу

и сенките на дървесата се разтягат

вглъбявам се до дълбините на сърцето

от тинята пониква лотос.

Скали високи – тях избрах за дом

на птици пътища далеч от хорските пътеки

какво ще се намери в моя двор

обвили тайнствени грамади бели облаци

от колко ли години все съм тук

видях безбройни пъти пролетта как сменя зимата

а вие с жертвени съдини у дома

от празни имена каква е ползата

 

Жертвени съдини – в оригиналния текст камбани и жертвени триножници – в древен Китай по време на жертвоприношения звучала музика от камбаните, а в жертвените триножници се приготвяло жертвено месо – те стават символ на царството; след време по камбаните и триножниците се появяват текстове – възхвала на успехите и добродетелите на притежателите им, а по-късно остават само имената им – те се превръщат в реликва за рода. Изразът „камбани и жертвени триножници“ става нарицателно за богатство и знатност.

 

Пришпорва коня покрай запустялата стена

и трогва се пътуващият отдалече

стената е висока стара с ниски отвори

големи малки насипи над старите гробове

самотна сламка полюлява свойта сянка

и бавна тежка музика се чува от надгробните дървета

тук стенат костите на простосмъртните

във книгите с безсмъртните ги няма имената им

 

В нефритовата стая – перлени завеси

зад тях – една красавица неземна

по-дивна от безсмъртните вълшебници

с лице като цвета на праскова

но в източния дом надигнат ли се пролетни мъгли

във западния вече духва есенният вятър

така се сменя всичко – тридесет години

и ще е като джибрите на захарна тръстика

 

Джибрите на захарна тръстика – в будистките книги изстисканата захарна тръстика е метафора за остарялото тяло на живите същества.

 

Красавицата с вежди-пеперуди

с полюшващи се перлени висулки

играе с папагали сред цветята

на лютня под луната свири

протяжните й песни с месеци звучат

безброй очи ефирните й танци гледат

едва ли дълго туй ще продължава

не преживява лотосът студа