Начало Филми Личности Столетничката Бинка Желязкова
Личности

Столетничката Бинка Желязкова

Соня Александрова
18.07.2023
5670
Бинка Желязкова

В моето семейство режисьорката Бинка Желязкова (15 юли 1923–31 юли 2011) и съпругът ѝ сценаристът Христо Ганев бяха боготворени. Баща ми е учил във ВГИК заедно с Христо, откъдето започва тяхното дългогодишно приятелство. Когато дебютът на двойката – „Животът си тече тихо“ („Партизани“, 1957), е готов, излиза специално Постановление на ЦК на БКП, което го забранява, защото дава грешна представа за някогашните партизани, изневерили на идеалите си и заели високи партийни постове. Филмът излиза десетилетия по-късно. Винаги съм се питала дали Еторе Скола е познавал „Партизани“, преди да заснеме далеч по-късно „Обичахме се толкова много“. Баща ми е извикан от Париж, където е на работа, за „да оправя глупостите и неразбориите на партията“, както често се изразяваше в къщи.

А тандемът, вместо да влезе в правия път, създава „А бяхме млади“ (1961), пак за Съпротивата, за верността и предателството. Винаги, когато даваха филма по телевизията, се заковавах пред екрана, за да се възхищавам отново и отново на незабравими кадри и епизоди (преплитащите се фенерчета на героите в нощта, горящите ръце факли на Димо, препускащата инвалидна количка на фотографката Цвета). „А бяхме млади“ на първата ни режисьорка стана и първият наш филм, който спечели Златен медал в Москва, както и първата Златна роза на Варна.

„Привързаният балон“, 1967 г.

„Привързаният балон“ (1967, по сценарий на Йордан Радичков) също беше спрян. Желязкова и Ганев не се огънаха пред „партийната повеля“. Тя е ремсистка, той е партизанин. В дългите им безработни години помощ идва от хонорарите от преводите на Шекспир на приятеля Валери Петров. Нали и двамата с Христо Ганев са изключени от БКП за случая Солженицин.

При такава семейна среда не можех да не напиша курсова работа за Бинка Желязкова като студентка. От гостуванията ми в дома ѝ научих много за тази смела и непреклонна жена. Тя имаше повече готови нереализирани сценарии, отколкото направени филми. Дори и включването на „Последната дума“ (1974) в официалния конкурс в Кан не е минало безпроблемно от страна на „Българска кинематография“. Десетилетия по-късно имах честта да представя този филм на международния фестивал „Жените в киното“ във Флоренция. Зрителите научиха за една нова кинематография, а Бинка Желязкова и досега е единствената българка в над 40-годишната история на фестивала.

След като се докосна и до съвремието с Басейнът“ (1977, Сребърен медал в Москва) и „Голямото нощно къпане“ (1980, показан в програмата „Особен поглед“ в Кан), Бинка се посвети и на документалното кино. С присъщата си критичност се докосна до проблемите на жените затворници в „Нани-на“ и „Лице и опако“, пак цензуриран, че слага пръст в раната – женския затвор в Сливен.

„Животът си тече тихо“, 1957 г.

След 1989 г. Бинка Желязкова остана вярна на себе си и не се отрече от БКП/БСП, дори се отдалечи от колеги и приятели, които свърнаха към СДС и участваха в многобройните митинги. Последните години от живота ѝ минаха в загуба на паметта. Тя не успя да се зарадва на късно получената награда на НФЦ за нея и Христо Ганев за „изключителен принос към българското кино и култура“, както и на тази на СБФД „за цялостен принос към българското кино“. Христо Ганев, за да благодари, произнесе такова покъртително слово как Бинка върви към „булеварда на залеза“, което и до днес ми е в ушите и което изправи присъстващите на крака.

За Бинка Желязкова, която сътвори неизличима страница в историята на българското кино, за нейната безкомпромисност и доблест, няма залез и след още сто години.

Соня Александрова
18.07.2023

Свързани статии

Още от автора