0
879

Стопкадър

tdimova

Мой близък приятел режисьор ми разказа следното: той репетирал своята пиеса, в края на юни стигнали до закрито представление, започнало лятото, в началото на септември трябвало да имат възстановителни репетиции, в началото на октомври да излязат с премиера. Нещо обичайно за летния  ритъм на театрите. Той приключил с трупата, сбогували се, щели да се видят отново на 1 септември.

Петнайсет минути преди катастрофата той разговарял със своите двама актьори. Били въодушевени, възторжени, радостни. Единият бил заедно със своята приятелка – 20 годишно момиче, бременно в четвъртия месец. Тримата се качили в колата. Тръгнали за някъде. Колата се преобърнала няколко пъти. Момичето – убито на място. Двете момчета – с множество травми, без опасност за живота. Кръвните проби – с високи промили.

За кой ли път, за кой ли път, за кой ли път чуваме тази история! Като че ли с колкото по-близки хора се случва, толкова повече не можем да я повярваме.

Как всичко става за няколко секунди. Как и тримата не са имали никакво предчувствие, никаква мисъл, че подобно нещо може да се случи и с тях. Как са  празнували, как са очаквали лятото,  колко са били щастливи от репетициите, от предстоящата премиера през есента. Как са се качили в колата, след като са били пили. Как са тръгнали през нощта, най вероятно към морето. Как той не е могъл да вземе завоя,  изпуснал е кормилото, колата се е преобърнала, за няколко секунди животът и на тримата се е взривил.

Такава ли е била съдбата на това момиче – да умре на 20 години? Ако не се беше качила в тази кола, смъртта щеше ли да я подмине? Тя щеше ли да роди детето си, щеше ли да живее до старини? И ако би стигнала  до „дълбоки старини”, тя би ли имала сетивото да разпознае онзи момент преди 50 години, когато се е била разминала на косъм със смъртта, защото просто е била отказала да се качи в колата на пияния си приятел?

А нейният пиян приятел щеше ли да катастрофира без нея?

Кой е онзи орнамент на съдбата, винаги един и същ, който  усещаме отвъд всички подобни случки?

Какъв е Божият промисъл, можем ли изобщо да проникнем в него?

В Титаник загинаха хиляди хора, там се преплете огромно кълбо от съдби, всяка от които уникална и трагична. Титаник остана в историята, но остана като катастрофа. А колко по-различна, дълбока и промислена стана неговата история, когато Камерън направи от катастрофата лична съдба.

Ето този ъгъл, този поглед, който претворява действителността в нещо промислено и Божие, ме напряга до крайност.

Не само в Свещеното писание пише, но и животът го доказва, че всичко, което се случва, е промисъл на Твореца, някои го наричат съдба, други предопределение. Но в никакъв случай Божият промисъл не нарушава принципа на нашата свободна воля, която също е житейска аксиома, а не само богословска доктрина.

Може би именно в пресечната точка на Божията воля с нашата свобода се случва всичко – и чудесата, и трагедиите, защото ако животът беше само едното или само другото, то той би бил лишен от равновесие, смисъл и чар.

Нашите сетива отдавна са станали някак си новинарски, не преживяваме съдби, а консумираме новини, всичко бързо се изтрива от душите ни, а бързото и плитко живеене по парадоксален начин ни изморява много повече, затова имаме огромна нужда от разтоварване, забавления, от които ритъмът още повече се пренатяга и още по-плътно хлътваме в омагьосания кръг.

Житейската максима на древните е била Memento mori, а максимата на модерния човек е Non memento mori, затова мечтата на всички е да бъдат звезди, каквито и да е, но звезди, да се виждат през очите на другите, за да не се погледнат със собствените си очи.

Моят приятел режисьор ми разказваше тази история бавно, думите трудно се отронваха от устата му, като че ли преместваше камъни, изреченията му бяха накъсани, с паузи, с мълчания.

И слава Богу, че той разказваше по този начин. Като че ли искаше да върне времето назад, като че ли не искаше да изрече това, което казваше. Слава Богу, че не се притесняваше, че ще ме натовари със своя товар.

Слава Богу, че това все още можем – да споделяме с болка, да говорим трудно, едвам, да мълчим заедно и да мислим за едно непознато, мъртво двайсетгодишно момиче. Неговото неродено дете никога няма да се роди. Техният убиец никога повече няма да бъде същото момче, което е бил преди фаталното изпускане на кормилото, преди преобръщането на колата, преди онези няколко секунди, които взривиха живота им. Слава Богу това все още не сме изгубили – да гледаме и чувстваме със същинските си сетива, с очите и сълзите на сърцето си, без да се преплитаме докрай в обясненията, заключенията, думите.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияБорис и Славка Деневи: дилемата на реставратора
Следваща статияВечният двигател „Белене“