0
1106

Сто години по-късно

TNikolov

Замисляли ли сте се колко от онова, което ни се случва днес, носи отпечатъка от матрицата на една година: 1914? Без глобалния крах, резултат от Голямата война (наричана още Европейска или Първа световна), Европа нямаше да е такава, каквато е днес. Тя нямаше да отвори вратите си за две тоталитарни диктатури, един Холокост и вълна от масови убийства на хора, последвани от две големи икономически кризи (1929 и 2008), които на два пъти сериозно удариха средната класа. Ала най-вече идеологиите на „класата” и „расата”, както ги нарича Ален Безансон, сиреч на комунизма и на нацизма, са тези, които трайно разсеяха мита за вечно благополучната и щастлива Европа, доколкото покриха лицето й с незарастващи рани. Тоталната война неизбежно води до тотална държава, а оттам и до тотална несвобода.

Още преди сто години Европа се раздели с голямата си илюзия за безоблачността на прогреса и уюта на „свършека на историята”, доколкото беше принудена да напусне прекрасната градина на своя „Бел Епок”, на своя „златен век”, за да стане основно действащо лице в историческата трагедия. Годината 1914 е всъщност апогеят на една Европа, която по онова време е световна свръхсила, тъй като включва в себе си почти всички Велики сили (Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария, Русия), както и цял ред перспективни, новоизгряващи държави, сред които и България. Старият континент по онова време контролира близо 70 % от потенциала на планетата, населявана от 1, 8 млрд. души.

Само Ленин тогава (и такива като Волен Сидеров днес) смятат, че Голямата война е била рожба на икономическия империализъм. Повечето изследователи съзират в първия глобален конфликт в света сложно съчетание от разнородни фактори: индустриално разрастване на средствата за унищожение, претъпкало до отказ военните арсенали; силно изостряне на националистическите чувства сред мало и голямо; остро дипломатическо съперничество между Великобритания и Германия (за моретата) или между Австро-Унгария и Русия (за Балканите). Резултат от последното е атентатът в Сараево, където случайното отклонение на автомобила на ерцхерцога Франц-Фердинанд го излага на куршума на сръбския националист Гаврило Принцип. В една своя новела Стефан Цвайг описва „събитието” по следния начин: парижки келнер отегчено прелиства вестникарска страница с новината за атентата с думите „ония на Балканите пак се избиват”. Месец по-късно в Европа се извършва тотална мобилизация. А жертвите са колосални – около 20 млн. души. За България, която се включва във войната година по-късно при население около 5 млн. души, равносметката е не по-малко плачевна – 120 000 убити и 180 000 ранени (30-40 % от целия състав на армията). Скръб, която още повече се утежнява от факта, че сме избрали „губещата страна” – т. нар. Централни сили (Германия, Австро-Унгария), вместо Антантата (Великобритания, Франция, Русия), на която залагат всичките ни съседи (Сърбия, Гърция, Румъния).

Така за България, отвъд огромните жертви, матрицата 1914 е и символ на това, че е винаги на страната на губещите, откъдето и последвалото национално разединение. Оттогава, че и до ден днешен. Залогът може приблизително да бъде сведен до следното: вдясно се залага на Германия, а вляво на Русия, разделение, което е сериозна предпоставка за сетнешна гражданска война.

Интересното е, че сто години по-късно, след като е изтекла толкова много вода в Перловската река, залогът е идентичен, макар и с леки корекции. Отново дясното залага на Германия (вече нова и християндемократическа в лицето на канцлера Меркел), докато интересната корекция по-скоро се отнася до лявото, където освен на традиционната връзка с Русия, Сергей Станишев (като лидер на БСП и ПЕС) основно разчита на подкрепата на немските социалисти (Мартин Шулц). Повторение, което по прословутата формула на Карл Маркс за историята, препраща към леките жанрове.

Така или иначе, историческата равносметка е ясна: изстрелът в Сараево е началото на материалното, морално и финансово рухване на Европа.

Каква е картината век по-късно? Седем милиарда души живеят в перспективата на една все по-универсализираща се история. Новата финансова глобализация и информационни технологии ни най-малко не засилват политическа стабилност: войните (в Сирия, Афганистан, Африка), както и революциите („пролетни” или „цветни”) не изчезват, а мутират. След края на идеологиите имаме вече не войни за идеи, а войни на религии или национализми – с онази болезненост на чувството за нацията, която още Мусолини е предпочитал да свежда не до „кръвта”, а до „личното усещане”.  Европейските избори през май 2014 г. ще са лакмусът, доколко изострянето на национализма може да накърни общия европейски проект. Макар и тук разликите с 1914 г. да са доста големи: преди 100 години целта на европейските нации не е била да охраняват границите си от „пришълци”, а да търсят тяхното разширение, присъединявайки прадедите на същите тези „пришълци”.

Така че се очертават немалки различия между 1914 г. и 2014 г., поне в няколко посоки.

Първото е, че в този период населението на земята е нараснало близо четири пъти, независимо от Втората световна война, диктатурите, революциите и природните катаклизми.

Второто обстоятелство е, че сега светът лежи в „една плоскост”. Както никога, той е „униформизиран”: едни и същи принципи на пазарната икономика, на финансовите транзакции и услуги, неминуемо довеждащи до либерализация на търговията и отпадането на границите (независимо от страховете от неконтролируеми емиграционни или бежански потоци).

Трето, както и през 1914 г., може би най-големите рискове са геополитически. Европа отдавна  е изгубила световната си роля от края на XIX в., в която сега започва да се намества Азия. Ако сведем всичко до статистичесикте данни, те са безпощадни: по изчисленията на френския икономист Никола Баверез днес Европа представлява само 7 процента от населението на света, което дава 20 % от световното производство, но извършва почти 50% от социалните трансфери. Обединена Европа е застаряваща общност с един все по-скъпо струващ социален модел.

И тук на преден план излизат два важни въпроса.

Първият е: колко дълго Европа ще може да поема цената на този скъпоструващ социален модел чрез компенсиране на застаряващото си население с въвеждането на иновации и по-добро интегриране на новоприетите страни-членки?

А вторият не по-малко важен въпрос е: ще се удържи ли моделът на световната политика, чийто баланс на интереси, е все пак европейски проект, рожба на „концерта на нациите”? Гражданската война в Сирия показва колко колеблива е Азия при овладяването на прастари конфликти, с каквито изобилства границата между Изтока и Запада.

Що се отнася до България, имаме всички основания, сто години по-късно, да се запитаме следното: не сме ли една от „болните нации” на Европа? Отчайваща демография, устойчива бедност и задълбочаваща се криза на политическия модел – кое от тези три неща може да ни вдъхне увереност в бъдещето? Сегашната политическа ситуация по някакъв начин ни връща към крушението преди век, към вече описаната матрица 1914: социално разединение, в което популизмът и разни все нови и нови „спасители” набират сила в степента, в която се усилва чувството за декласиране на отделния индивид. Иска ни се, разбира се, да не е така, иска ни се по-бързо да заживеем в реална демокрация след като дойде края на бутафорията „Орешарски”, а страната да се сдобие с жизнеспособни политически проекти (и вляво, и вдясно). Европейските избори ще покажат дали България е в състояние да стъпи на по-здрава почва, а не само да възпроизвежда фалшивите конфигурации на псевдо-лявото, псевдо-дясното и псевдо-либералното, затъвайки на практика в чист популизъм. Проблемът е както винаги в избора – дилема, която философът Реймон Арон определя по следния начин: „знаем, че човекът е разумен, въпросът е дали и хората са такива?”.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023)
Предишна статияЦигуларят в грамофона
Следваща статияУспоредни животописи