0
882

Страдание и спасение

Stradanie_i_Spasenie_web-174 copy

Сборникът (сдружение „Европейски пространства 21“) съдържа устни разкази на представители на еврейските общности в Русе, Шумен и Варна. В София той ще бъде представен на 10 февруари в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей при БАН. Публикуваме откъси от  въведението и от две интервюта.

Сборникът „Страдание и спасение. Паметта на еврейските общности в Русе, Шумен и Варна“ (сдружение „Европейски пространства 21“) съдържа устни разкази, подредени в осем глави: Детство, Семейство, Квартал, Празници, Страдания, Всекидневие, Работа, Обетованата земя. Те съответстват на различните антропологически категории и представят чуто или преживяно от първо лице. Разказите са резултат от теренно проучване, проведено през пролетта на 2015 г. То отразява не само състоянието на градските общности на евреите в Русе, Шумен и Варна, но осветлява паметта за тях, описва хора и събития, отнасящи се и за онeзи българските евреи, които днес живеят в Израел. Тридесет наши сънародници – 17 жени и 13 мъже, чрез своите разкази и спомени изграждат впечатляващ териториален обхват на проучването, който включва 27 български населени места и в действителност покрива картата на страната.

Съставител и редактор на сборника е проф. д-р Николай Ненов, директор на Регионалния исторически музей в Русе. Включени са авторски текстове и на гл.ас. Бета Хараланова от РИМ Шумен и Татяна Щерева от РИМ Варна.

Първото представяне на изданието е в София, на 10 февруари, сряда, от 17 часа в Зала 19 на Института за етнология и фолклористика с етнографски музей при БАН. До края на месеца предстоят дискусии в Русе, Шумен и Варна.

ВЪВЕДЕНИЕ

Градовете Русе, Шумен и Варна се намират на линията на Модерността – пътят на първата в България железница, която е проводник на множество европейски премиери в сферата на икономиката и културата. Железният път свързва Европа с Ориента. Той пренася не само стоки и хора, но и нови обществени отношения, утвърждава Свободното време – категория от всекидневието, непозната за домодерните хора. Поради това поне за четвърт век качеството на живота в тази част от българските земи изпреварва останалите.

1Според данните от преброяването на населението на Княжество България от януари 1881 г. четирите най-големи градове у нас са Русе, София, Варна и Шумен – три от тях „намират се надлъж по железницата, която съединява Западна Европа с Цариград; един от тях е най-важното ни пристанище на Дунава, а другия – единствената както трябва и най-голяма наша морска скеля. Че не е проста случайност, гдето градовете, които лежат на сравнително най-добрите наши съобщителни средства, са и най-много населени, не тряба и съмнение. Растеньето на Русе не ще датира по-рано от времето, когато той биде избран за средище на Дунавския вилает, а Варна сега вероятно захваща своето уголемяване.“ (Сарафов, М.К., Населението в градовете Русе, Варна и Шумен, В: Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец (София), 24).

Наблюденията показват, че промените в структурата на населението в трите града, макар и обвързани с резултатите от войната 1877-1878 г., не дават все още кардинални разлики – турците в Русе са 39% от населението, във Варна 33%, а в Шумен – 44%. Евреите в тези градове са съответно – 7.4% в Русе, 2.2% във Варна, 3.2% в Шумен. Както отбелязва Сарафов – „като отиваме от Русе към Варна броят на арменците расте, а броя на евреите пада“ (Сарафов 1882: 43). В това време в София „израелитите“ са 20.8%, което е свидетелство за заселването на евреи по линията на Модерността не от векове, а като отражение на икономическия подем на региона.

Еврейските общности в тези градове се превръщат в агенти на промяната за традицията и утвърждаването на единството на градския социокултурен организъм. В периода на Възраждането градовете у нас не са с преобладаващо присъствие на българи. Поради това, във времето след Освобождението, когато в старите османски центрове се съсредоточават множество нови преселници от вътрешността на страната, всекидневните модели на поведение се усвояват и чрез примери от завареното градско население – евреи и арменци. Еврейските общности у нас имат съществен принос за утвърждаване на европейските модели на градски празници. Високата мобилност, заниманията с търговия – локална и международна, както и с изкуства, правят евреите познати в множество социални профили. Необходимостта от тяхното присъствие в публичната среда и утвърденото им място в живота на градовете от Североизточна България способстват за установяването на такива връзки и отношения, които водят до спасяването им от Холокоста.

Темата за Холокоста на пръв поглед стои далеч от българското мислене – обществеността у нас знае, че благодарение на усилията на мнозина, българските евреи не са споходени от трагедията да попаднат в концентрационни лагери. Въпреки това, тази обща за Европа памет е необходимо да бъде огласявана и споделяна… Масовите притеснения и погроми срещу евреите в Европа през 30-те и 40-те години на ХХ век, приемането на Закон за защита на нацията у нас, изселването на софийските евреи из страната, забраната за работа, както и включването на мъжете в трудови групи – всичко това постепенно нагнетява напрежение, страх от неизвестността и очаквания за беда. Военновременното положение предоставя лишения за всички в страната, но за голяма част от еврейските общности у нас то увеличава страданията…

Проучването не цели единствено подчертаване на темата за спасяването на българските евреи по времето на Втората световна война. Обект на спасяване е паметта за тях, паметта за местните градски общности, които изграждат културното многообразие в близкото минало и съвременността. Еврейските общности у нас, след създаването на държавата Израел, до известна степен „потъват“ в националната българска държава и загубват своята видимост. Ето защо, чрез реализацията на проучването се очертава всекидневният живот през социализма, описван различно и в детайли…

Детство

1.1  Но имаше и убедени момчета, които направо ни мразеха

Като бях ученик – първи, втори, трети клас, нищо не чувствах като евреин. Аз не учех в еврейското училище, учех в български училища още от първи клас, никой нищо не ми казваше. Тогава нямаше деления, деленията започнаха чак 1940-41 г., когато излязоха законите срещу евреите и започнахме да се делим. И имаше, за разлика от много, които сега се мъчат да изкарат, че едва ли не животът в България е бил все еднакъв, имаше една голяма част и от съученици, и по-големи, които явно не обичаха евреите – било по глупавите убеждения, натяквания, че ние, евреите, сме пиели детска кръв, че сме правили не знам какво… което, естествено, не е вярно, но хората живееха с внушения, с предразсъдъци. Но имаше и убедени момчета, които направо ни мразеха – биеха ни, гонеха ни. Аз на 10 години сложих еврейската значка – до 13 години и половина съм носил тази значка и който ме види отдалеч, веднага вижда, че съм еврейче. Заедно със забраните, които дойдоха по-късно – да не можем да минаваме по главната улица, да не можем да влезем на кино, нямахме право да посещаваме кино и театър, нямахме право да ходим в градската градина, нямахме право да ходим из града след шест часа вечерта. Това нещо се отразяваше – съученици и приятели имах много, които не обръщаха внимание, но имаше и момчета, които за удоволствие или от злоба или ще се заядат, или ще искат да те бият. Имаше и такива – аз не мога да ги забравя – легионерите, тези, които бяха привърженици на този, дето сега в София искат да му правят Луков марш – генерал Луков, неговата легионерска организация, те организирано ходеха да тормозят евреите.

– Вие виждали ли сте ги?

Да, разбира се, виждах ги. Ние в Ямбол бяхме обособени в една еврейска махала, където 90% от живеещите там бяха евреи, 10% бяха българи. И минаваха през улицата, и тогава нашите улици опустяваха, криехме се, защото не можеш да излезеш наглава с 15-20 момчета, на които полицията нищо не им правеше.

– Как бяха облечени?

Със свои дрехи бяха, ходеха със сопи, с пръчки. А момчетата, които живееха с нас, българчетата, те ни защитаваха, това не може да се отрече. Те нямаха нищо общо с нас – просто защото ни познаваха, защото играехме на улицата и знаеха, че нищо не правим. Нас 1943-44 г. ни изключиха от училищата, нямахме право да учим. Завършихме там като частни ученици трети прогимназиален клас. Чак като напуснахме училище, усетихме тази работа. Докато бяхме в училище, нямахме проблеми със съучениците си. След 1942 г., когато влязоха ограниченията и като сложихме и звездите, тогава се почувства кой какъв е и защо е…

– Откъде идваха тия звезди – някой ги даваше, купувахте ли ги?

Не, те бяха задължителни по закон, Закона за защита на държавата против евреите. Държавата ги сече и ги раздаде задължително. Всички, навършили 10-годишна възраст, бяха длъжни да носят шестолъчката. Имаше едно малко изключение само за тези, които са били фронтоваци през Първата Световна война и са инвалиди от войната, те носеха жълто копче, за да се каже, че все пак са имали малка заслуга към държавата. Но не значи, че Закона не ги хващаше и тях. До 1944 г. това се чувстваше доста, особено от момчета, на които им правеше удоволствие да преследват еврейчетата, просто за удоволствие. Искам да подчертая – аз съм твърдо убеден и до ден днешен, че една част от българското общество, които са имали и фашистки мироглед и са били под давлението на тез, те бяха убедени против евреите. И това, дето сега някой се опитват да изкарат, че едва ли не целият български народ е обичал евреите – не е вярно. Но че голяма част даже да не ни е обичала, не ни е и мразела – това трябва да се подчертае. Аз съм учил с българчета, имах приятел и арменец, и българи, даже единият стана професор и до преди 7-8 години още се виждахме с него. Други съученици даже и сега, и сега се чуваме, въпреки че не сме се виждали 20-30 години.

– Казахте, че като частни ученици сте завършили?

Да, двама учители евреи издействаха да ни обучават частно. В едни помещения на синагогата имаше класни стаи на бившето старо еврейско училище и там ни събираха и ни обучаваха.

– В Ямбол имахте ли приятели?

Разбира се, много. Особено след Девети септември, като отидохме в гимназията имаше момчета от цялата околия, не само от града, докато в прогимназията съучениците ми бяха само от града. В гимназията бяха деца от цялата Ямболска околия и там се запознах с много момчета. Единият от тях, с които тогава бяхме съученици, още е жив, в София, още не съм го забравил, още ме помни, Добри се казва.

– На какво си играехте?

„Чилик-сопа” знаете ли? Едно дръвче, заострено от двете страни, се казваше „чилик” и една сопа, и като удариш чилика по единия връх, той подскача и със сопата го удряш, и той отива настрани. А другите, противниците (играе се на два отбора), или го хващат, или ти го връщат след това. И ако не успееш да се предпазиш или падне до дупката, където започва, сменяме се – и така. „На топчета”, с топчета сме играли…

Разказвач: Е. Нисим Калдерон, р. 1931 г. в Бургас

Интервюиращ: Цвета Ненова

1.5 Аз го познавах Елиас Канети, аз съм играла с него

Майка ми често обичаше да си спомняме разни стари неща, случки, защото нямаше вече тука роднини, с които да може да споделя. Леля ми беше заминала за Германия с мъжа си, вуйчовците ми се изпожениха и отидоха в София. Майка й също (баба ми) отиде в София. Тя живееше в един тесен кръг – нашия кръг. Дидо вече се беше родил, беше момченцето, с което тя не се разделяше. Голяма любов бяха баба и внук… И заговори се за Елиас Канети, който е русенец и е станал лауреат, из- вестен със своите книги, беше удостоен. И тя един ден ми вика: „Я ми кажи, за кого става въпрос?” Ами – викам – Елиас Канети, който е бил роден в Русе, но много рано е напуснал града, и затова много не се знае. Тя вика: „Не се знае – вика – че аз го познавах Елиас Канети, аз съм играла с него”. На дядо ми къщата беше на тази улица „Калоян” и имаше голям двор. През лятото двете сестри, баба ми и сестра й, изпращаха децата си, които бяха четири-пет, да играят на двора на воля и малко тишина да има в къщите. Защото те живееха в една къща на два етажа, в която единият етаж е на едната сестра, другият етаж на другата сестра. И когато се съберат дечурлигата, вдигат голяма гюрултия и ги пращат там малко, заедно със съответното момиче, което помагаше в къщите, може би и двете даже. А отсреща са живели някакви евреи. Тя беше една хубава къща, където семейство Канети често са ходели на гости в празнични дни. Те се събират, когато отидат на гости, детето – момченцето Канети, е твърде самотно и може би родителите му са разрешили да се включи в тази бясна група на останалите внуци, внуците на Панайот Пенков. И той заедно с тях е играел, и майка ми също е играла с него, били са почти на една и съща възраст. Не мога да си спомня кога точно е роден Канети. Тя беше 1905 година родена.

– Как се казва ?

Кой, майка ми ли? Мария Романова Маринович, по баща. И каза: „То беше едно хубаво дете, много възпитано и елегантно облечено, но като дойдеше при нас и почваха игрите, и тичане и гонене, и се прибираше в малко по-друг вид. Но пък виждаше се, че той е доволен от общуването с децата”. И ми каза после: „Изчезнаха, това семейство изчезна от България”. И чак сега стана ясно, че баща му е починал и те са се изселили в Англия ли, в Лондон ли, някъде са отишли. Та и това, макар и доста късно, разбрах, че този наш именит съгражданин е бил приятел в игрите на майка ми.

Разказвач: П. Димитрова Беджева-Липованска, р. 1930 г. в Русе

Интервюиращ: Цвета Нинова