0
2668

Странната трилогия на Генчо Стоев

На 13 май, понеделник, от 19.00 часа в Книжен център „Гринуич” ще бъде представянето на първото цялостно издание на трилогията на Генчо Стоев „Цената на златото”, „Завръщане” и „Досиетатата” (Изд. „Рива”) със специално написан за него предговор от Светлозар Игов, озаглавен „Странната трилогия на Генчо Стоев”. Думи за книгата ще произнесе Марин Георгиев, чиито прочити на книги и писатели аз все повече ценя, защото те притежават както търпението на берача на гъби, така и светкавичната хватка на вълкодава. А Руси Чанев ще ни върне със свидетелския глас на самия Генчо Стоев към началото на това голямо приключение – създаването на едни от най-стойностните и хубави книги в нашата литература; и към цената, която писателят винаги плаща.

По този повод днес ви предлагам интервю и с другия син на Генчо Стоев, по-големия, художника Динко Стоев.

Динко Стоев: Баща ми не беше Yes man

Динко Стоев е син на писателя Генчо Стоев. Завършва живопис при проф. Иван Кирков през 1985 г. Преподавател в НУИИ „Илия Петров”. Автор на редица изложби, сред които по-важните са във Франкфурт през 1998, в „Шипка 6” през 2003 и 2007 г., в „Райко Алексиев” през 2013 и 2017 г. и в „Стубел” през 2017 г. През 1994 г. изкарва специализация в гр. Бат, Великобритания. През 2018 г. получава наградата „Захари Зограф” на СБХ. 

Какво е да си син на голям писател?

Още от ранното си детство осъзнах, че баща ми е силен и открояващ се човек. За мен той беше винаги прав и винаги интересен.

Той беше говорителят на истината.

По-късно в училище и в махалата аз бях вече синът на Генчо Стоев – писателя, написал нещо хубаво.

Не знаех какво беше то, но хората знаеха. Това прибави още една тежест върху крехкото ми невръстно „аз”. Превъзходството на баща ми беше видно отвсякъде. Трябваше да запълня тази празнина и то единствено с някакви мои постижения.

Сега, когато нарисувах картини, получили висока оценка от колегите, съм спокоен.

Вечер, когато си лягам, понякога хващам негова книга и се просълзявам, и виждам и истина, и истинско майсторство.

Коя от книгите на баща ти лично на теб ти харесва най-много?

Съвършена ми се вижда „Цената на златото”, но трилогията „Цената на златото”, „Завръщане” и „Досиетата” за мен придобива особено значение, достигайки с последната част до близки до нас времена. 

Пазиш ли спомен за времето на онова легендарно писане на „Цената на златото” – тогава ти си бил, да речем, петгодишен? Разкажи повече за атмосферата вкъщи тогава. 

Пазя, разбира се. Аз не знаех какво точно става, но разбрах, че баща ми не ходи на работа, а си стои вкъщи. Помня дебелата врата на стаята, в която работеше. За да се изолира от шума на къщата и от двете му буйни момчета, той удебели тази врата с талашит и стиропор и тя стана дебела една педя. Приличаше на врата на бункер. При отваряне и затваряне издаваше особен звук. Облицова и стената към другите части на апартамента с талашит.

Влизаше вътре сутрин с бурканче кисело мляко, върху което изсипваше планина от захар. Излизаше много рядко оттам, най-често да ни се скара, когато играехме в коридора. Случваше се да слиза долу зад блока, за да спре тупането на килими точно под прозореца му. Нашите съседи знаеха за работата му и тупаха само в събота или неделя. Това бяха пришълци от други блокове, които не си бяха направили лост за тупане на килими.

Ние с брат ми имахме едно особено удоволствие, което чакахме с нетърпение – баща ни да излезе от стаята си към 17 часа. Тогава го нападахме и му изяждахме обяда. Неизвестно защо претопленото ядене беше толкова вкусно.

След тези времена с оскъдна светлина и напрежение, дойде и слънцето, прозорците се отвориха, от транзистора пееше Далида.

Книгите „Цената на златото” и „Лош ден” бяха посрещнати добре.

Вкъщи започнаха да идват интересни хора.

Как стана тъй, че и двамата с брат ти станахте художници? Това оттласкване от писателския занаят на баща ви ли беше, или все пак доближаване до неговата нереализирана амбиция в тази област? 

Аз имам ясно съзнание как станах художник, след като бях окуражен да рисувам, най-вече с бои. Дълбокото и силно желание да намеря смисъл в живота си беше до голяма степен удовлетворено. Преди това аз страстно събирах насекоми. Всичките ми бръмбари бяха в бурканчета с нафталин, а отвън надписани на латински. После пък имах около 30 саксии с кактуси. Когато имах желание за нещо, упорито се стремях към него. А баща ми наистина рисуваше много добре и смятам, че тази кинематографичност, която има в „Цената на златото” и „Завръщане”, е плод и на художническата му дарба.

Брат ми Калин много рано написа няколко разказа, които бяха подписани с „Младият писател Калин Стоев”. Тези разкази бяха приети с одобрение и симпатия, но не бяха последвани от други.

Не бих приел литературата като основно мое занимание, съревнованието с баща ми е предварително загубено. Но бих написал книга.

Кой има повече заслуга за формирането ти като личност – майка ти или баща ти? 

Не знам генетично какво съм получил от всеки от двамата. Привързаността към баща ми беше много силна. Той доминираше у дома, едновременно с това гневът му не винаги беше справедлив. Това поведение аз съм наследил в известна степен – без да следвам съзнателно или не някакъв модел. Пренебрежението му към материалното се отрази на всички нас, но най-много на него. Аз самият имам усещането, че когато рисувам, не свързвам тази дейност с пари, искам единствено да бъда удовлетворен и да впечатля хората.

А за майка ми – бих искал да имам нейната издържливост.

Баща ти получи ли според теб признание, адекватно на влога му в националната култура – било приживе, било след смъртта му?

Баща ми не беше Yes man. Оттам и многобройните му конфликти с хората, облечени във власт, които често пъти той не само не избягваше, а дори сам предизвикваше. За закъснялото му появяване в литературата и причините за него се знае. Когато „Цената на златото” заедно с „Лош ден” се появяват, той получава повече от добро посрещане. Мисля, че почти всички негови произведения, те не са много, са добре приети. Силно полемична бе „Циклопът”. Ясно си спомням кой какво беше писал за него. Но когато бях войник през 1977/79 г., имаше доста момчета, които бяха впечатлени от тази книга.

Приживе той получи от всичко по много – от принудително забвение и ръкопляскания до опити да бъде омаловажен. След смъртта му много малко се говори за него. Дали „Цената на златото”, „Завръщане” и „Досиетата” не поставят неудобни въпроси? Поставят ги.

А дали и той самият не си навреди доста с трудния си характер?

Ако синът ти прояви заложби и пожелае да стане писател, как ще се отнесеш към желанието му, имайки предвид съдбата на дядо му? 

Имам дъщеря – Дина, която е магистър, специалност живопис. Картините ѝ бяха много силни и направиха впечатление на колегите. Чувствам се удовлетворен. Но няма да забравя как преди 10 години тупна по масата и каза, че ще стане художник.

Ако синът ми има желание, не бих пречил. А как да съвмести достойнство и просперитет, това не зная.

Какво цениш най-много в родовата памет на семейството ти? 

Неопетнената чест и достойнство.

Разкажи три спомена, свързани с баща ти – детски, юношески и като зрял човек, ако това не те затруднява. 

Хубави спомени от детството ми са вечерите, в които баща ни ни разказваше приказки – на брат ми и на мен. За Африка, за джунглите, за животните, за туземците.

От по-сетнешните години си спомням нещо смешно. То се случи в августовската смяна на Станцията на писателите във Варна. Тази смяна винаги се препълваше, защото по средата на смяната идваше Тодор Живков. Малко преди 18 часа, когато той щеше да се появи, дойде Чавдар Добрев и ми каза: ще ти дам един букет с цветя, като се появи др. Живков, ти му го поднеси и кажи: „Другарю Живков, моля вземете тези цветя от децата на Генчо Стоев“. Аз изтичах веднага при баща ми. Той много се смя..

И накрая, един спомен от годината на смъртта му, 2002. Бяхме в „Пирогов”, баща ми беше със счупена тазобедрена става. Операцията щеше да бъде направена от доц. Йотов, изключителен специалист и човек, но преди това трябваше да се направи снимка. Бутах по коридорите леглото с баща ми, стигнахме до рентгеновия кабинет, вкарах леглото вътре. Един човек стоеше с гръб и каза: болния на масата. Аз казах, че не мога да го сложа сам. Той каза, че това не е негова работа. Излязох, повиках един санитар и му дадох 10 лева. Заедно успяхме да вдигнем баща ми на масата. След снимката трябваше да върна баща ми на леглото, излязох да потърся някой. Намерих друг санитар, дадох му 10 лева и той дойде. Преместихме баща ми отново на леглото. И така, бутам аз леглото с моя баща по коридорите, псувам и проклинам всичко. Главата на баща ми виси и се тресе от неравностите по издълбания от хиляди стъпки коридор.

Питам го: Татко, тоя народ заслужава ли да живее? Главата се тресе и поклаща и той казва: Заслужава…заслужава…

С какво мислиш, че Генчо Стоев може да бъде интересен на новите поколения, които не са чели досега нищо от него? 

Тъй като съм учител в Художествената гимназия от доста време, мисля, че имам ясна представа за по-младите. Бивайки завършени прагматици и виждайки културния упадък, те нямат много голям интерес към проблемите на този народ, към неговата история.

Разбира се, има и изключения. Винаги има изключения. И те ни дават кураж.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияУниверсален и различен: глас за танц
Следваща статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“