1
812

Странникът и населникът

KYanakiev

Изглежда на обширната територия на историята постоянно живеят два основни човешки типа: този на уседналия човек, на заселника, населника, и този на странника.

И докато на-сел-никът, за-сел-еният (независимо дали фактически пребивава в „мястото си” или пътува) посреща повтарящите се един след друг сезони, все новите и нови „кръгове” от четирите годишни времена и пребивава във времето, странникът върви срещу него. Той е устремен през годините си и макар чисто физически неговият живот също да представлява „намотаване” на година след година около ствола на съществото му, същността на неговия живот все пак е пътят, с който той върви през тези години – постъпът през тях, а не стъпките му в тях.

В най-голяма дълбочина, следователно, странничеството е воля да не оставиш нещата от живота „да те намерят”, да ти „се случат”, а да тръгнеш през тях, срещу тях – да ги до-стигнеш, по-стигнеш. Странничеството тоест е антитеза на уседналостта, при която в най-последна сметка „нещата от живота” разтягат, екстензират съществуването ти в „био-графия”, продължават те, из-дължават те до цялост, за да те приключат. Защото при уседналостта времето те „поема” от твоето начало и те „разтяга”, издължава те, изпълва те до твоя „край”.

При странничеството – макар времето също да те „мие” и „от-мива” – ти тръгваш в едно насрещно движение през него, „воюваш” с неговото прииждане срещу ти. Ето защо странникът с особена острота е мотивиран да се срещне с нещата сам. Той ги гони, за да ги намери, т. е. извършва едно трансцендиращо движение. Странникът е устремен към това сам да пие чашата на живота си, отказвайки тя да „излива” себе си в него. Странстването му е перманентно въстание срещу съд-бата (съденото), то е воля за друга „съдба”.

Странникът „гони” нещо по жизнения друм, по който е тръгнал. Да, нещата, разбира се, идват насреща и на странника и най-вече „насреща му” идват неговите дни, неговите години, до момента, докато не се изчерпят и следващите след тях не го изключат от своя поток. В този смисъл странникът е включен в потока на времето, и на него времето му се „случва”, „дава” му се, „дарява” му се. Но в дните, които „идват” от тъмния си хоризонт, изгряват от тъмното си лоно и го събуждат в себе си, странникът върви, върви през тях.

Което значи, че той не просто живее във времето, а върви срещу него, към нещо, което не му се дава, а му е положено, за да го „догони” и „постигне”. И именно това „гонене” през дните, идващи и „даващи” му себе си, това стремене-към, а не просто получаване-на (събития, срещи, връзки, прозрения и т. н.) е осъществяване на историята му. Странникът е същинският историчен човек.

Неговият хоризонт в даващите му се дни и години е трансцендентен на тези дни и години, отвъд онова е, което те му донасят, с което го за-срещат. Защото именно затова странникът не остава в мястото си, където дните да му носят нещата си, да го срещат с тях, а тръгва и върви напред през даваното от дните, през срещите – защото дири трансцендентното. Самото излизане от мястото, самото вървене през местата, оставянето им назад (странникът почти винаги изоставя постигнатото) и настъпването през тях е дълбок, много дълбок израз на една устременост към „отвъд”. Странникът също иска да постигне нещо – но не „след” това нещо и „след” следващото нещо, което му се случва, а във всичките неща – което не е нито определено „нещо”, нито даже „всички неща” (в някаква лакома обхванатост от преизобилното им количество; истинският странник никак не прилича на лакомия консуматор на живота), но е онова, на което те са израз, символ, „икона”. Той търси „първообраза”, на който всички те са „образи”.

Странникът странства, гони, търси, изоставя – за да изчерпи нещо таинствено. Не за да изчерпи възможностите на света, не за да получи всичко, което може да му даде живота, а за да свърши (и отмахне) онова, което стои между временния живот и неговия (трансцендентен) смисъл.

Странникът всъщност воюва с нещата. Странникът е воин. Той среща и изпитва нещата, защото е тръгнал да ги преодолее – да преодолее изобщо нещата в света като такива. Да постигне онова, което е подир тях, което е оттатък тях. Ето защо „населникът” постоянно се с-живява с нещата, привързва ги към себе си, оставя ги тук, „опитомява ги”, одомашнява ги, твори мир; докато странникът с някаква особена емфаза ги пре-живява отвързва ги от себе си след като ги е преживял, изобщо изпитва ги, за да ги преживее, за да може да отиде отвъд тях, за да се намери след тях.

Защото, пак казвам, дири онова подир тях; онова, което благодарение на тях се открива отвъд тях. В етоса на странника, макар той да изпитва много неща „от живота”, да среща много, много „свят”, въобще не се включва като същностно именно това изпитване и срещане, а по-скоро – устремеността към завършване; завършване, което желае да изпревари „свършването” на „отредения” живот.

Устремеността към завършване в Смисъл, в Постигнатост, срещу с-вършването на застигащото.

Затова странникът пътува, затова се среща, познава, изпитва, изчерпва, за да постигне „завършека” на всичко това, последния смисъл (а „смисълът” по същността си е „последен”, той е „есхатологическа” реалност по дефиниция).

Две дълбоки противоположности следователно са зашифровани в странничеството и уседналостта. Защото в отдаването на „света”, в „уреждането” в света има някаква отчаяност в „смисъла” – отчаяността на Каин след убийството на брат му Авел, която го прави и първият „строител на градове”. Тя е противопоставена на тръгващите за смисъл, на излизащите, на живеещите „под шатри” синове на Авраам. Тези два типа са символизирани в авраамичния народ – евреите и халдейския народ, народът на „Градът”, „Кулата” – народът, от който авраамитите излизат. Народът на историческите люде на Завета и не-историческите люде на земните божества, „езичниците” (езиците, етносите).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияРелигия и психотерапия
Следваща статияДругите лозари

1 коментар

  1. Прекрасен текст! Ще се осмеля да добавя: странникът е винаги на път, който не е разгръщане на изхождаща от него възможност, а догонване, наваксване на въз-можността, в която го е захвърлила една надхвърляща го събитийна взаимовръзка, учленила себе си в срещаните от него неща. Екстатичността му не се случва във вакуум, а е същевременно поемане на собственото разположение в хоризонта на подобна взаимовръзка, управляващ възможностите за виждане. Това е и готовност светът да не е материализация на неговите очаквания, спо-деляне с другото на една никому неподвластна ситуация, решително поемане на отредената откъм нея у-част. Стоенето в откритостта на битието е възможно само като оставяне да бъдеш ограничен. Ето защо, макар да не заема място в плана на непосредствено даденото, да не е никога просто наличен, странникът е истински вкорененият – макар и за миг – в едно положение на нещата, а историчността е тъждествена на съдбата в смисъла на гореописаната „спонтанна рецептивност“. Напротив, населяващият е обратната страна на космополитния номад, защото той, бидейки наличен, т.е. даден сам по себе си, взаимно изключващ се с обкръжаващите го неща, не си съпринадлежи с тях във взаимовръзката на някакъв свят. Макар и уседнал, той не е ситуиран в определено пространство, не го обитава, а е само базиран върху някакъв терен с оглед на подсигуряването, продължаването на собственото си наличие.