0
2118

Страсти по Марина Цветаева

„Всички поети се делят на поети с развитие и поети без развитие. На поети с история и поети без история. Първите могат да се покажат графически във вид на стрела, запратена в безкрайността, вторите – във вид на кръг.”

Тези редове Марина Цветаева пише през лятото на 1933 г. по повод на Борис Пастернак. За нея Пастернак (както впрочем и Ахматова) са „чисти лирици”, а лириката е безпределност, кръговост; там няма история, защото няма развитие и съответно липсва преходност; тя е обреченост на неизчерпаемост. Има обаче и поети с история (Гьоте, Пушкин, Блок), които естествено не се отричат от себе си (както и хората с история, както и самата история). „Те просто не извръщат глава към себе си, те нямат време – само напред!”.

А към коя категория поети причислява себе си Цветаева? Към „чистите лирици”, разбира се, с цялата условност на този омагьосан кръг. Нали чувствата нямат развитие и нямат логика, а те като пламтяща факла (и то по рождение) са вместени в гърдите ни. Чувствата са детството на човека и на планетата, те са повод за всичко.

Цветаева го обобщава така, още веднъж:

Мисълта е стрела.
Чувството е кръг.

Кръгът, в който се е затворил Пастернак, или който той е обхванал, е обаче огромен –  това е природата – напълно съпоставима, дори съперничеща с историята.

И още един важен образ, съотносим към Цветаева: поетът без история е стълпник. „Каквото и да става около неговия стълп, каквото и да създават (или разрушават) талазите на историята – пише тя – той чува само своето, знае само своето. (Каквото и да бушува наоколо – сънува само своите сънища… и ни тегли в омагьосания кръг на съня)… Ние също се превръщаме в стълпници” („Поети с история и поети без история”, превод София Бранц).

Препрочетох тези редове неотдавна и признавам, че те не ми дават покой. Тъй като на 31 август 1941 г. Марина Цветаева, една от най-големите поетеси на ХХ в., написала „в жилите ми не тече кръв, а душа”, слага край на живота си.

Става дума за лична трагедия, която, разбира се, не променя хода на Историята. Ала в същото време тази трагедия е срез, чрез който проникваме в „талазите” на „събитийната необходимост” от друга гледна точка: оттам, откъдето две световни войни и два тоталитарни режима, и най-вече кървавите изстъпления на болшевизма изглеждат потресаващо безсмислени и безпощадни, съотнесени с нейния съсипан живот, както и с живота на което и да е друго човешко същество.

След октомври 1917 г., както отбелязва и Цветан Тодоров, Цветаева среща съдбата си. Никой поет, колкото и да е гениален, не може да изплува от кървавия кошмар на историята. Дори да се извисява над него с таланта си или в бляновете си.

Цветаева го предусеща, може би поради това тъй отчаяно се стреми да скъса с историята, да е отвъд нея.

Кой разгневи те, о, Господи! – Как позволяваш
толкова хора да гинат с простреляна гръд?
Влакът премина, изсвири – и скръбен, влудяващ
стон се понесе на прашните релси – отвъд

(1916 г., превод Надя Попова)

* * *

Отсам обаче предстои последният акт на трагедията.

От началото на 1941 г. Марина Цветаева живее в Голицино, на около петдесетина километра от Москва. Наела е стая в порутена къща, недалеч от Творческия дом на писателите. Няма право да пребивава в Москва, нито има някакви доходи. Живее от подаянията на стесняващ се кръг от приятели и познати, основно ѝ помага Борис Пастернак. Търси работа от председателя на Съюза на съветските писатели Александър Фадеев. Той ѝ отказва. Два пъти в седмицата, по мръкнало, пътува с влака до Москва, за да отиде на „Лубянка” и в „Бутирки”, където се вият безкрайни опашки от хора, чакащи, за да предадат пакети с храна и дрехи за арестуваните си близки. Никой не поглежда другиго в лицето, сякаш за да не го изпепели чуждата мъка.

Както някога тя бе писала, макар и по друг повод:

Мъгла и дъжд. Под нощните фенери
лицето ви – загадъчно и тясно,
по дикенсовски бледо и неясно,
накарало душата да трепери.
– Лицето ви под нощните фенери
.

(превод Надя Попова)

Лицето ѝ, както и нейният живот, вече е дамгосано от режима.

През 1939 г. Цветаева се завръща в СССР, заедно със сина си Георгий (наричан в семейството Мур). Прави го не по собствено желание, макар да свързва трудно двата края в емиграцията, особено когато свършва стипендията ѝ, дадена от чехословашкото правителство. Прави го, защото през 1937 г. там се завръщат първо любимата ѝ дъщеря Ариадна (Аля), а после и съпругът ѝ – Сергей Ефрон. Още един импулс към талазите на историята – любовната вълна, която я кара да следва мъжа на своя живот навсякъде, независимо от всички подводни рифове на увлеченията. Двамата сключват брак съвсем млади – през 1912 г., раждат им се две дъщери – Ариадна и Ирина (последната – в кобната 1917 г.). Веднага след болшевишкия преврат Сергей отива да се сражава на страната на бялата армия в Южна Русия. Марина остава сама, сред хаоса, ужаса и насилието, в което партията на Ленин се опитва да гради своята съветска власт. Тя вижда как децата ѝ чезнат, храни ги с картофени обелки и някаква неясна мазна течност, която ѝ сипват с черпак в обществената кухня. Стига се дотам, че решава да повери двете си деца на един от тези нови детски домове, в които съветската власт ще възпитава бъдещите поколения – на приюта в Кунцево – само да са нахранени. Скоро разбира, че там също царят глад и студ, в добавка с насилие. Малката Ирина умира. Марина пише трескав разказ за този социален експеримент, обгорил душата ѝ. Това оставя силен отпечатък върху нея; тя вече не е същата, решава на всяка цена да напусне Съветска Русия. Пише много стихове, в това число и стихосбирката „Лебедов стан”, в която прославя „белите”. „Червените” никога няма да ѝ го простят.

Те не приемат дори опита ѝ за ненамеса в тази човешка трагедия:

Бил е бял, а сега – червен:
като с пурпур кръвта го покрила.
Бил е червен – бял сега. Вцепенен.
Смъртта го е обезцветила
.

(превод Иван Теофилов)

През 1922 г. успява да напусне Съветска Русия. По това време Сергей Ефрон се е записал като студент в Карловия университет, но така и не може да намери работа. Цял живот Марина Цветаева от скромните си литературни доходи ще изхранва семейството си, като при това готви, пере и чисти, пише в пролуките на домакинската работа, когато свърне. Тежко ѝ е, но смята, че така е редно. Люби без мярка и докрай люби. През 1925 г., след раждането на сина им Георгий (Мур), четиричленното семейство заминава за Париж. Сергей Ефрон и там не може да си намери работа. През 1931 г. с него се случва някаква промяна – започва да посещава посолството на СССР, да участва в просъветски комитети. Марина, която е извън политиката, безусловно му вярва. Много от емигрантските издания обаче ѝ обръщат гръб, затварят врати за нея. Тя продължава да пише много, прописва проза, но все по-трудно намира къде да печата. Поведението на мъжа ѝ е втори удар по репутацията ѝ, след стиховете ѝ, посветени на Маяковски и Пастернак. Все повече се говори, че Сергей Ефрон е завербуван от ОГПУ, че той е основен съветски агент. През 1937 г. се разразява скандал с убийството на Игнаций Рейс в Швейцария, бивш шпионин, скъсал със СССР. Френската полиция започва да издирва Ефрон, който е в неизвестност. Разпитват Марина Цветаева. Тя не е на себе си. По време на разпитите, вместо да отговаря на въпросите, цитира Корней на френски и Пушкин на руски. Освобождават я, а в съдебното дело е записано, че тя явно не е с всичкия си. Цветаева трудно живее в емиграция, но там все пак излизат книгите ѝ, води преписка с Райнер Мария Рилке. Вярно, поетиката на стиховете ѝ не съвпада с тогавашния „мейнстрийм”, но въпреки това я превеждат, тя е име в емиграцията, където обаче няма достатъчно читатели. Евентуалните ѝ читатели са в СССР, където тя си дава сметка, че не би могла да живее.

В името на семейното единство, през 1939 г., приема да се завърне в Съветска Русия. Очевидно съзнава какво я чака. В едно от стихотворенията си заявява:

Отказвам се – да бия
крак с бесния безброй.
Отказвам се – да вия
в стъгдите с вълчи вой.

За мъката на показ,
отнела звук и цвят, –
аз отговарям с отказ
на теб, безумен свят.

(15 март-11 май 1939 г., превод Надя Попова)

Още на 27 август, малко след завръщането ѝ, е арестувана дъщеря ѝ Ариадна, а на 10 октомври – Сергей Ефрон. Сестра ѝ Анастасия отдавна е в ГУЛАГ. Става ясно, че властите подготвят мащабен шпионски процес, в който ще бъдат включени бащата и дъщерята Ефрон. Цветаева разбира, че това е краят. Тя престава да пише стихове след завръщането си в СССР, опитва се да прави малки преводи от Гарсия Лорка, от които нищо не излиза. Посвещава се на висенето на опашките пред затворите – два пъти седмично. Пише писмо до Сталин и два пъти изпраща писма до Берия. Ефрон е подложен на мъчения, искат да признае, че е френски шпионин. Въпреки крехкото си здраве, той устоява и не подписва никакви показания (малко след смъртта на Марина е разстрелян).

Сега Цветаева е два пъти виновна – като бивша емигрантка и като жена и майка на врагове на народа. Живее, където свари, не знае как ще оцелеят със сина си. За нея всичко вече се свежда до съдбата на Мур. Той е едва петнайсетгодишен, но изглежда доста по-голям за годините си. Ходи с костюм, вратовръзката му е вързана на особено модерен възел. Чувства се парижанин, но иска да се впише в живота, който го заобикаля. Майка му – не. Често я питат: „Марина, не тъгувахте ли в емиграция по Русия?” Тя отговаря: „Родината ми е там, където имам писалище, прозорец и дърво пред прозореца”. Така е било някога, в нейния роден дом, в една друга Русия.

Сега тя няма де глава да подслони, няма си свое „ъгълче”. Пише в един от бележниците си: „Пуснаха ме, нека сега ми посочат някое място. Даже дворното куче си има колибка. По-добре да не ме бяха пускали…”. И добавя: „Не мога да изтръгна от себе си чувството си за право. Баща ми е създател на Музея за изящни изкуства в Москва. В Румянцевския музей има три наши библиотеки – на дядо ми, на майка ми и на баща ми. Дарили сме Москва. И аз имам право на Москва в качеството си на руски поет, чиито книги са в най-добрите библиотеки на страната. Книгите са нужни, не и поетът… Ех, вие, не претендирам да наречете спирка на метрото на мое име…”

След началото на войната – през юли 1941 г. – за кратко се установява в Москва. Тогава оттам всички бягат. Говорят само за „евакуация”. На никого не му е до нея. „Аз нямам приятели, а без тях – гибел” – записва тя в една тетрадка. Положението ѝ става все по-тежко.

Заедно със сина си се сдобиват с евакуационен лист, който трябва да ги отведе „някъде”. Преди това тя успява да се види с Иля Еренбург, завърнал се неотдавна от Франция. Еренбург е увенчан с отличия от режима и е витрина на съветската власт зад граница. След срещата е съкрушена. Разказва за нея на сина си Мур, който пък преразказва разговора на братовчед си Дмитрий Сеземан, впоследствие писател, установил се във Франция.

Сеземан свидетелства следното: „Марина горчиво упреква Еренбург: „Вие ми обяснявахте, че тук е моята родина, че тук са читателите ми, а сега мъжът ми и дъщеря ми са в затвора, аз и синът ми сме без пукната пара, никой не ме печата, а и да разговарят с мен не искат. Как да живея така?”. А какво ѝ отговаря Еренбург: с най-ироничния си, дори саркастичен тон, без каквато и да е морална оценка, Еренбург заявява: „Марина, Марина, има висши държавни интереси, които от нас са скрити, ала в сравнение с които нашата лична съдба е нищо…”. Готви се да продължи проповедта си, когато Марина го прекъсва с думите: „Вие сте негодник!”, тръгва си и трясва зад себе си вратата”.

Разказват, че вечерта преди евакуацията, докато стягат у познати багажа си, с нея идва да се прости Пастернак. Марина се мъчи да затвори някакъв стар, разпадащ се куфар. Пастернак се опитва да ѝ помогне, отива в кухнята, откъдето се връща с въженце, с което здраво овързва куфара. Цветаева недоверчиво пита: „Сигурен ли сте, че това въженце ще издържи?”. На което той весело ѝ отвръща: „Толкова здраво е, че човек може да се обеси на него”. После си прехапва устата. И до края на дните си съжалява, че дяволът го е дръпнал за езика, за да изрече това. Думите му се оказват пророчески.

На 8 август Марина и синът ѝ се качват на параход от московската речна гара, по пътя го сменят на река Кама и се озовават в Татария. Евакуират ги в градче, наречено Елабуга. На парахода Цветаева разбира, че Съюзът на писателите се евакуира недалеч – в Чистопол, който е по-голям град. Може би има шанс там тя да намери работа, а Мур да завърши гимназия в по-свястно училище.

В Елабуга Цветаева живее от 18 до 31 август, това са последните дни от живота ѝ.

Градчето е малко, затънтено, но все пак има библиотека и училище. Там работа за Цветаева не се намира.

Тогава тя моли да бъде назначена на работа като миячка на съдове в писателската столова в Чистопол. Отказват ѝ.

Явно Марина Цветаева не е достойна дори да чисти огризките на съветската литература. Тя не е на себе си, разприте със сина ѝ Мур се увеличават, той я обвинява, че му съсипва живота.

А тя е принудена да се моли и да иска заради него.

Тя, която някога писа в „Психея”:

Не съм от самозванско потекло.
Не съм слугиня – хляб не ми е нужен
.

(превод Надя Попова).

Сега е в нужда, заради сина си.

И развръзката наближава.

Има три версии за смъртта на Марина Цветаева. Първата е на сестра ѝ – Анастасия Цветаева, която тогава е на лагер, но по-късно събира свидетелства, макар от втора и трета ръка. Според сестра ѝ Марина се самоубива, за да облекчи участта на сина си, за да спаси поне него. В „Спомените” си Анастасия пише, че така приятелите ѝ по-скоро щели да помогнат на Мур.

Втората версия е на биографката Мария Белкина, познавала лично Цветаева, подкрепена с различни свидетелства и бележки от тетрадките на самата Марина. Според нея Цветаева отдавна е вървяла към смъртта. С което е съгласен и Цветан Тодоров, позовавайки се на кореспонденцията ѝ с Рилке: „В този свят поетът неизбежно търпи крах по всички други пътища за осъществяване”. Аргументът е, че това се долавя още в първите стихове на Марина, която пише в „Молитва”:

Жадувам чудо – чуй ме, Боже! –
сега, веднага, в този ден!
Дай да умра, докато още
животът книга е за мен.

 (1909 г., превод Ася Григорова)

Белкина се позовава и на свои лични срещи с Цветаева, която не била никак добре. „Още в Москва – пише тя – Марина изгуби волята си, не можеше да вземе никакво решение, беше неуправляема. Външно много се промени и когато я видях в едно скривалище по време на бомбардировките, направо не я познах – сгърбена, състарена, очите ѝ блуждаеха, цигарата се тресеше в ръката ѝ”.

Навярно е било така.

Има обаче и трета версия, която обрасна с доказателства през последните години. За нея, по обясними причини, не е могло да се говори в СССР.

Тя тръгва от свидетелството на Кирил Хенкин, близък на Сергей Ефрон, също завербуван от НКВД. Неговите спомени излизат във Франкфурт през 1980 г.

В тях Хенкин разказва как неговият непосредствен началник Михаил Малярски от Четвърто управление на НКВД с известно съжаление признава пред него, че Марина Цветаева се обесва след „натиск”, заради престараването на местните „органи”. Провинциалният „опер” или чекист в Елабуга вижда как в това затънтено място пристига жена, дошла от Париж. При това говори френски и немски. Дори да не е шпионка, значи трябва да „сътрудничи”. Той я вика в „съвета” (за което Мур споменава в свое писмо), иска да я вербува за доносник. Изобщо не знае коя е, нито го интересува. А може и поръчението да му е спуснато отгоре, във връзка с делото на Сергей Ефрон.

Известно е, че на 27 или 28 август Цветаева паническа заминава за Чистопол. Може би, за да търси помощ. Да търси закрила от известни писатели – от Александър Фадеев или Николай Асеев. Тях обаче или ги няма, или не ѝ обръщат внимание. Според други слухове Фадеев даже ѝ прочел лекция – да се сътрудничи на органите е патриотично. След войната, по време на пиянските си запои, той винаги и категорично е отричал това. Може и така да е.

Ала тази версия, с оглед на чекистката слава, раздувана и до днес от Владимир Путин, изглежда логична.

Пред Марина се отваря бездната – как да спаси сина си и да се спаси от „органите”, без да причини вреда никому.

Изглежда, че поддава последното камъче, на което се е крепяло собственото ѝ достойнство.

Тя взима въженцето, с което Пастернак е завързал куфара ѝ, отправяйки се към пруста. Стрелата на историята, запратена от безкрайността, я поразява.

Гробът ѝ днес е неизвестен.

Синът ѝ Мур не отива на погребението.

Местните жени си спомнят само мястото, където в началото на войната са били неизвестните гробове.

Години по-късно сестра ѝ Анастасия слага там каменен кръст.

Църквата не опява самоубийците, но през 1990 г. руският патриарх Алексий II, след молбата на група вярващи, сред които и Анастасия Цветаева, дава благословение да се извърши опело на петдесетата годишнина от смъртта на Марина Цветаева в храма „Възнесение Господне” в Москва.

Включително и поради обстоятелствата, изложени в прошението, тласнали я към тази стъпка.

Мислеха си – човек!
Да умре го накараха.
Умря. Не за ден и век.

Мъртъв навеки – праведник!

(1921 г., превод Валентина Радинска).

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияУбийството на една революция
Следваща статияSplit Happens!