0
1835

Стратегията на пъзела

Дневник на коронавирусната година (6)

Вече близо месец и половина пребиваваме в изолация, в напрежението между страховете и въжделенията си. Пандемизирани сме, сиреч доста изнервени, включително заради това, че животът, а и „живото” като цяло не се побират в рационализацията на предварително готовите планове. Кой от нас, с ръка на сърцето, би могъл убедено да заяви: „Ще правя след 13-и май това или онова…”, а пък на 6-и юни ще съм еди къде си“? Никой.

Единствено възможната стратегия сякаш е тази, която препатилите италианци кръстиха „стратегията на пъзела”. Накратко, тя се изразява в следното: към цялото (на неизвестността) се добавя парченце възможност, изчаква се, вижда се дали замисленото не води до неблагоприятна промяна. Отварят се например книжарниците (с взети предпазни мерки) и се изчаква какво ще се случи. Ако всичко с читателите е наред, положението се запазва. Постепенно се отварят едни след други магазините (които в България така и не бяха затворени). В началото на юни в Италия пробно ще бъдат отворени барове и кафенета, но само отвън, с необходимата дистанция. И така – стъпка по стъпка. Напред-назад, докато пъзелът на предишния наш живот постепенно не започне да се подрежда. С готовност – не дай Боже – при втора вълна (есента или по-късно) парчета от пъзела да започнат да се отмахват, докато не се стигне до изначалната точка. Няма как да е другояче. Човекът е целеполагащо същество, именно той придава целостта на този „свят“, който би се разпръснал в хаоса на невъобразим пъзел без него.

Може би най-добре го обяснява Мартин Хайдегер: един камък не е „свят“. Растенията и животните също не са „свят“; само принадлежат към скрития порив на средата, от която са обусловени. Жената на село обаче е „свят“, защото е част от проекта на самото битие („Произход на художествената творба”).

* * *

Със сигурност думата на тези седмица е „дезинфектант“. Заради глупостите, които Доналд Тръмп изговори от ливадата пред Белия дом, направо призовавайки да се пие белина за прочистване от вируса или пък да си самоинжектираме дезинфектанти.

Не е никак смешно (нито „саркастично“), като се имат предвид стотиците американци, последвали съвета на президента на Съединените американски щати – този авторитет на свободния свят.

Така Тръмп има шанс да остане в историята като първия „глобален дезинфекционист“, последван от „частичните опити“ на испанците, които просто изляха тонове белина върху плажни ивици, преди да осъзнаят какви щети са били нанесени на природата.

И тук неволно се сещам за „първия дезинфекционист“ в историята, зафиксиран от Омир. Става дума, разбира се, за „многоопитния Одисей“, странствал дълго, откакто порутил свещената Троя, пострадал заради лакомията на немного умните си спътници, нападнали гойните крави на Хелиос Хиперионов, и държан по тази причина дълго в „изолация“, далеч от дома.

Мъдрият Одисей е наистина първият „дезинфекционист“ в историята, за което свидетелства 22-ра песен на „Одисея“. В нея, след като проверява верността на Пенелопа и избива безпощадно женихите, настанили се в дома му, лично той се заема с „дезинфекцията“, подпомаган от старата Евриклея. Ето как се случва това:

Викна мъжът Евриклея, усърдната дойка, и рече:
„Старо, сега донеси очистителна сяра и огън,
с тях да опушим палата, викни след това Пенелопа…
Рече тъй, а Евриклея, усърдната дойка послуша.
Скоро изнесе тя сяра и огън стъкми. Одисей пък
цялата зала основно опуши, дома си и двора.

(превод Георги Батаклиев)

Ала забележете: тази първа дезинфекция със сяра и огън е насочена „навън“, към „врага“, а не „навътре“ и към самия себе си.

Времената се менят, а глупостта изглежда се разраства, накърнявайки оптимистичната версия за прогреса.

* * *

„Санитарният кордон“: Маркес и Пруст.

„Към напредък вървят тези земи: те имат своята коронована богиня”. С това мото започва романът на Габриел Гарсия Маркес „Любов по време на холера”. Книгата излиза през 1985 г., три години след като колумбийският писател става Нобелов лауреат за литература. Карантината предоставя време за четене, ако имате време, разгърнете този роман.

Смайващо е как самият Маркес настоява в интервюта, че обичал епидемиите, защото в тях имало много време, за да разцъфтят различни чувства. Обяснението за парадоксалната му обич към заразата е всъщност друго – това е книга за поразяващата любов, а не за смъртоносната епидемия.

Действието се развива в края на XIX в. или в началото на ХХ в., а на холерата е отредена ролята на ускорител в повествованието, който нахлува в живота и в любовта. И по още по-неочакван начин вмества въображаемия свят на Маркес в реалния живот на писателя Пруст, за което малцина от читателите на книгата си дават сметка. Наистина смайващо.

И така, красавицата Фермина Даса вместо да стане жена на телеграфиста Флорентино Ариса избира доктор Урбино, преуспяващ лекар и местен първенец, известен с това, че е учил медицина в Париж. Тук идва най-интересното. Младият доктор Урбино поема кабинета на баща си, изправяйки се пред задаващата се вълна на епидемията, чиито нива на смъртност са наистина високи – единайсет месеца подред. Гробището на града е препълнено, след две-три седмици започват да погребват починалите в обща яма.

Оказва се, че дори бащата на доктора се разболява и се оттегля под карантина, където да бори вируса на болестта. Синът не унива: той разполага с методика и нужното образование. Оказва се, че е бил ученик на знаменития парижки доктор Адриан Пруст – реална историческа фигура и баща на бъдещия голям писател Марсел Пруст. Пруст-баща е автор на знаменития термин „санитарен кордон“ – окончателна карантинна мярка, налагана на цели градове и най-често в пристанищата.

Оттук насетне читателят неволно започва да прави паралели и с „Чумата“ на Камю. Но там злото е невидимо и това е войната. Докато зад епидемията при Маркес се крие любовта, изпепеляващата страст. В даден момент „санитарният кордон“, изнамерен от доктор Адриан Пруст, се превръща в преграда за страстта, кипяща по време на холера.

И тук, излизайки от повествованието на Маркес, съм склонен да се върна към биографията на самия Марсел Пруст. Дали именно Пруст-баща не е внушил на астматичния си син тези тъй строги хигиенни правила, които за дълго го усамотяват в тапицираната с корк стая, където с речници в леглото той пише, поправя и съгласува времената на „изгубеното време“?

Селест Албаре, гувернантката на писателя, споделя как той винаги си слагал ръкавици преди всяка визита. Никога не се ръкувал с гостите си и разполагал със специално изработена за него машинка, в която поставял получените писма, за да бъдат те надлежно дезинфекцирани с формалин. Всички тези „предохранителни жестове“, които започват да се превръщат и в наша участ.

Не превръща ли това Марсел Пруст в предтеча на „изолацията“? В емблематична фигура на направлението „Останете си вкъщи“?

Вярно е, че Пруст е извличал някакво частично удовлетворение от самоизолацията си. Имал е нужда от мълчание и самота, за да гради фразите си. Бил е убеден, че „събитието предопределя проекта“. Ала винаги е имало миг, в който е знаел кога да наруши доброволната изолация.

Посещавал съм неговото последно убежище на бул. „Осман“ 102 в Париж, прочутата „коркова стая“, днес банков трезор, и добре си спомням дискретната вита стълба, отвеждаща към резервния изход. По него (може би с маска) Пруст от време на време се е измъквал нощем от уединението си, вливайки се в живота на салоните на френската столица.

Животът винаги предполага резервен изход.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияТерапевтичното въздействие на псалмите
Следваща статияАутопсия на един брак