0
347

Страх от посредствеността

vk1
Снимки Стефан Джамбазов и архив на спектаклите

Какво е жив театър, защо романът дава повече свобода от пиесата, как човек бяга от себе си… С режисьорката Веселка Кунчева разговаря Зелма Алмалех.

„Не вярвам в разделението на театъра на видове. Куклите са театър, колкото и драмата, и движенческият театър, и балетът, и пантомимата. Театралното изкуство е синтетика от всички видове изкуства, защото можеш да изразиш една театрална идея чрез картина, музика, осветление, актьорска сцена или просто кукла.” Категорична е режисьорката Веселка Кунчева.

И продължава: „Ние сме щастливци, защото границите в изкуството са размити. Единственото, което трябва да имаш, е желанието да кажеш нещо и да умееш да боравиш със средствата на театъра. Всеки път казвам абсолютно  различно нещо. Едно от нещата, които са много важни за мен и за Мариета (Големехова, сценограф – б.р.), е да не се повтаряме. Ако започнем да се повтаряме, мисля, че ще се откажем да работим в театъра”.

Разговаряме с Веселка Кунчева в новото великолепно пространство на „Перото” в НДК, а тя току-що е излязла от репетиция на предстоящия си авторски спектакъл „Бягства” в театър „Крикор Азарян”, чиято премиера е планирана за края на декември, втора в новото театрално пространство в НДК след „Чайка” на Явор Гърдев.

За начина си на работа Веселка споделя: „Ние хващаме една тема и определяме средствата, с които ще работим. Нашите спектакли не са взаимно свързани. Те са свързани, доколкото ги правим аз и Мариета. Оттам нататък гледаме да търсим нови средства, да се изразяваме по различен начин. Това е изключително важно за нас”. Веселка признава много емоционално, че най-голямото й желание и да прави жив театър.

Не искам да влизам в калъп

„Не искам да кажа: ние се интересуваме само от духовността, защото това ме вълнува в този проект, но в следващия проект може да ме вълнува, например, времето, което изяжда живота ни, както в „Момо”. Искам да съм свободна, да си избирам различни теми. Може би единственото, което обединява всичките ни спектакли, е, че търсим нови изразни средства. Не искаме да влизаме в общоприетите виждания за театъра, искаме да се развиваме, да намираме още нещо, което не сме открили досега. Ние сме експериментатори.”

vk2
„Страх”

Според нея всеки спектакъл е като малко дете, за което се грижиш – да се роди, да проходи, да го следваш, то да си има своя път. Иска да е живо и да му помага. Ние си припомняме великолепните й спектакли „Аз, Сизиф”, „Страх” (с награда Икар 2015), „Момо”, „Вграждане” (Икар 2013) и още, и още. Тя е учила оперно пеене, куклена режисура и кино. За посоката, по която е избрала да върви като режисьор, споделя:

Вярвам, че театърът трябва да е жив

„Друга тема, която винаги ме е вълнувала и я закачам почти навсякъде, без да искам, е темата за посредствеността. Посредствеността не само навън, но и вътре в нас. Никой от нас не може да твърди, че в себе си няма посредственост. От тази битка с посредствеността не мога да избягам в спектаклите.” После допълва, че това не я притеснява. С усмивка казва: „Все едно да ме притеснява, че има зло. Зло трябва да има, за да има добро, черно трябва да има, за да има бяло. Не ме притеснява. Това е една битка, която ми е дадена. Все едно Дон Кихот да го притесняват вятърните мелници. Не, това му е работата – да се бори с мелниците. Тоест може би дори посредствеността е нужна, за да съществувам аз, въпреки…”. Естествено идва и въпросът ни от какво се страхува.

„Страх ме е най-много от посредствеността. Един ден да осъзная, че съм посредствено същество, което е дошло и си отива, без да даде нищо на света. Друго, от което много ме е страх, е лудостта, защото ние боравим с емоции, за мен театърът е изключително емоционално изкуство. Изкуството трябва да е първо емоция и след това мисъл. Много често се случва да стигнеш до ръба и когато погледнеш оттам, от тази бездна, е доста страшно. Това е един от най-големите ми страхове – да не полудеем.“ Силно признание, след което за кратко замълчаваме. Тема за размисъл.

Като едно пораснало и помъдряло момиче, тя не смята, че може да промени нещо в реалния живот, но е убедена, че може да направи нещо в театъра – „там е моята сила. Затова всичките си усилия хвърлям в спектаклите, които създаваме. Сега правим спектакъл за бягството на човека от себе си; за начините, по които самоосакатяваме себе си, за да заприличаме на други или да бъдем това, което не сме, или да се харесаме на някого. За невъзможността да не се приемем такива, каквито сме. Проследявам процеса как постепенно, без да осъзнаваме, в един момент до такава степен се самоосакатяваме, че се оказва, че не можем дори да ходим. Превръщаме се – в момента търсим образа – в бройлер, готов за консумация. Нещо, което е летяло, което е имало възможността да лети, да бъде себе си, доброволно се превръща в бройлерче, което грачи… Говоря за смелостта да застанеш срещу себе си и да кажеш „аз съм това, което съм“. Всичко останало е бягство”.

Спектакълът „Бягства“ по текст и режисура на Веселка Кунчева се осъществява от досегашния екип: музика – Христо Намлиев (награди Икар и Аскеер за 2015 г.), сценограф – Мариета Големехова. Участват Милица Гладнишка и Полина Христова. Няма да има кукли, този път ще бъде цирк, казва Веселка. Премиерните дати са 19 и 20 декември в театър „Крикор Азарян” в НДК.

vk4
Мариета Големехова

„Има някаква магия в срещата ни с Мариета. Славчо Маленов, моят преподавател по куклена режисура, ме насочи към Мариета Големехова. Тя беше специализант, той ми каза: „Иди, виж я”. И ми я описа как изглежда и къде мога да я намеря в НАТФИЗ. Аз отивам и виждам как тя отказва на един режисьор и му обяснява колко е заета. И си викам – сега ще ми откаже, но след като й разказах за какво става въпрос, тя прие. Оттогава не сме се разделяли. Мисля, че ни свързва това, че израснахме заедно като творци. Прощъпалникът си беше с „Малкият Цахес” в Пловдив и оттогава не сме се разделяли („Малкият Цахес, наречен Цинобър”, Икар 2003 – б.р). Тя работи отделно, но аз без нея не работя. Вярвам в мечтата ни за театър. Заедно вярваме, че фантазията няма край и че всичко може да се случи. Аз вярвам в магиите в театъра и тя вярва в тях, както и в това, че театърът е живо изкуство. Най-любимо и за двете ни е, когато на сцената се роди нещо, което нито аз, нито тя сме предполагали. Това е най-красивото случване. Подаваш на актьорите материали, средства, тема, идея. Говорите и когато хората се запалят, започват да създават отвъд теб. Това е най-красивото нещо в театъра, защото те надскачат, правят нещо, което е отвъд въображението ти. Ние сме влюбени в театъра, сърцата ни са там.“ Веселка говори с особен възторг за съвместната работа с Мариета.

Предстои й

ново театрално приключение с кукли

„В „Последното изкушение”, което би трябвало да започнем през януари 2016 г. в Народния театър, би трябвало да има много кукли, защото метафорите, с които борави Никос Казандзакис, и мощните образи в романа му няма как да ги пресъздадем без помощта на кукления театър. Предвижда се да има огромни кукли. Драматизацията ще я правим с Ина Божидарова… В моя процес текстът е последното нещо, не стъпвам върху него. Много по-късно го вкарвам в театъра. Работя по теми и сцени и чак след като ги уточня, започвам лека полека да раждам текста. Ще стъпя изцяло върху текста на Казандзакис, но няма да започна с четенето му. Всеки от актьорите трябва да е прочел романа. Започваме да работим върху образите, ситуациите, случките, без да робуваме на самото слово.”

Веселка Кунчева е известна с това, че не работи на маса. При нея процесът обратен. Най-накрая актьорите сядат и тя посочва нужните акценти. Няма как да не я попитаме защо предпочита романи, които изискват доста по-сложен процес на подготовка и работа.

vk3
„Момо”

„При „Момо” ситуацията беше такава. За мен е много по-интересно така, отколкото да ми се даде пиеса, която аз трябва да поставя. Защото пиесата вече е сценичен продукт. Докато романът ми дава свобода. Мога например да реша една сцена само с тичане, което да изрази две глави от книгата. Имам нужда от свобода, затова предпочитам да работя с роман, а не с готова пиеса. Предизвикателството е много по-голямо.”

Според режисьорката оценяването на изкуство е доста субективно понятие. Би се почувствала неоценена, ако публиката не усети спектакъла и не реагира. „Нашата работа е да даваме душа на публиката. Ако усетя, че заедно с целия екип не сме успели да направим това, тогава ще се почувствам много зле. Но когато виждам, че публиката поема това, което ние й казваме, не виждам защо да изпитвам неудовлетвореност и недооцененост.”

Щастлива е, че НДК отваря пространството си за „Момо”, чието последно изиграване в Младежкия театър, където е създаден, е в края на октомври. В Двореца ще се играят и „Вграждане”, „Аз, Сизиф”, „Страх”, както е обещал директорът му Мирослав Боршош.

Връщаме се към началото, когато Веселка започва първо да учи оперно пеене в НБУ. Тя казва през смях, че това е стара история, към която не се връща, защото я ограничава. Станало й тясно и избягала в театъра. Но с огромна любов говори за киното и признава, че режисьорът Георги Дюлгеров е най-любимият й учител. „Киното е толкова прекрасно изкуство. Имам стара мечта – да направя един – аз го наричам – „Уличен мюзикъл”; филм, в който цялата музика да се ражда от нещата, които се случват в живота. Например от стартер на кола, капки дъжд, крясък на жена, стъпки по тротоара, дете, което плаче. Музиката да се ражда лека полека от самия филм, от живота, който се случва на героите. Само че, за да се случи това, трябва да отделя най-малко половин година, за да напиша сценария, да кандидатствам, не виждам кога ще стане. Сега театърът ми пречи.“ Казва отново с усмивка Веселка Кунчева. После оставяме мечтите, за да поговорим за света около нас.

vk5
„Аз, Сизиф”

„Не знам дали да кажа, че съм разочарована от света, в който живея, защото самата аз съм част от него и го създавам наравно с другите. Но реалността, в която живеем, не ми харесва. Не става въпрос само за България. Всичко отива към прекалено консумиране, към опустошаване на мисловната дейност за сметка на тази консумация. Всички искат да имат, да трупат, да пестят време. Ценностите, в които аз вярвам, не са ценностите на този свят. Даже се чувствам малко ретро, но в края на краищата

би ми харесал един друг свят

А може би винаги е било така. Може би никога духовното не е било приоритет за света. Много е сериозно да искаш да промениш света. Не вярвам, че мога, но вярвам, че мога да дам нещо на хората, които гледат спектаклите. Да им дам успокоение или малко душичка, или малко радост, или малко смях. Мога да им дам това, което е вътре в мен. И им го давам всичкото. Не се пестя”, казва Веселка Кунчева.

Интервюто е публикувано в сайта Въпреки.