0
3624

Страшни глупости, глупави лъжи

Михаил Неделчев

Приключвайки темата за литературния конкурс в Шумен на името на Иван Пейчев, препечатваме текста на Михаил Неделчев от брой 14/2018 на „Литературен вестник“.

Може би, когато човек е глупав, това наистина е завинаги. Глупаво е, например, да заемаш позата на страхотен писател, на пуяк-стихотворец, като твърдиш, че си такъв важен човек, само защото си от „Дядо-Вазовия писателски съюз“, който е недосегаем и сакрален, който единствено истински брани националната самоличност, който е стожер на българщината – ерозирана непрекъснато през последния четвърт век от европейското, от натовското, от либералското и от какво ли не още. Ей, я се вижте на какво приличате! Прочетете си вестника от първата до последната буква; прочетете си публицистиката. Та вие, драги там сътрудници и изживяващи се като техни литературни началници, сте не консервативни антидемократи, предани и железни комунисти. Вие просто не можете да прецените колко зле изглеждате. Вие, милички, живеете не в 1965-а, 1976-а, не дай си Боже – в гадната 1987-а г. Вие сте просто в 1951-а година. Вие най-неочаквано изпълзяхте като сущи сталинисти. Вие сте още под еуфорията за Народния съд и ако трябва да гласувате като „народни обвинители“ (каквито са били ваши предходници) дали някакви си там написали кощунствени стихотворения и някакви си там либералстващи критици да бъдат справедливо наказани, веднага ще гласувата за разстрела им – нито повече, нито по-малко.

Вероятно, съвсем нормалната читателска публика на „Литературен вестник“, няма да повярва на словата ми. Но ако си направи труда да проследи близо 25 (двадесет и петте) разнородни публикации по казуса с наградата на името на Иван Пейчев, получена двукратно и окончателно от поета Петър Чухов, публикации, предизвикани и от двете ми статии в „Литературен вестник“ – „Памет за Иван Пейчев. Сдържано за един литературен скандал“ (бр.42 от 2017 г.) и „Второто действие на драмата около наградата Иван Пейчев“ (бр.6 от 2018 г.), тази публика може и да се съгласи с мен. Надявам се, тя ще бъде изумена: как е възможно да се пишат подобни глупости именно през 2018-а година. Тези текстове бяха поместени лавинообразно, като планирана наказателна акция, във вестника на СБП Словото днес и – кой знае защо – във в. Стандарт, както и в одиозни сайтове. Очевидно те трябваше да убиват – морално, литературно, дори телесно.

Трябва да бъдем търпеливи с тези болни в ума си хора. Все пак живеем заедно, в едно и също време. Затова, сега пиша за писанията, за глупостите и лъжите на само двама от тях.

1. За стихотвореца Драгомир Шопов

През времената на дълбокия соц, с колегата ми проф. Енчо Мутафов (светла му памет!) имахме и една такава шега: пишеш каквото пишеш, правоверно или не, но го легитимираш ето по този начин. Помним всички, гениалният им революционер-насилник и страхотен философ Владимир Илич Ленин бе цитиран под път и над път. Просто той подпечатваше истинността на един или друг текст. Ленин бе говорил на всички и за всичко, той бе общовалиден. И вероятно някъде той бе написал и фразата: „Да, така е!“. Та пиша аз каквото пиша, вземам тази фраза, слагам я на края на моето писание и всичко се урежда. Самият Ленин е казал: „Да, така е!“. Може ли някой да възрази на неговото категорично съгласие с думите ми.
Ето така се забавлявахме…

Добре, но точно това забавление ми прилага и на мен сега този Драгомир Шопов. Не вярвате!? Ето как…
На финала на антрефилето си „Недоразумения и манипулации“(Словото днес, бр.11 от 22.3.2018 г.) стихотворецът отнася към мен директно думи на Иван Пейчев (защото аз съм редактор на том с негови събрани произведения от 1986 г. и на анкета с него за поезията от 1966 г. и значи имам някаква представа колко кощунствено е днешното ми поведение). Цитирам този финален пасаж: „Във внушителния том има интервю на Неделчев с Пейчев, който на въпроса: „Какво обичате и какво не харесвате в поезията? Какво не смятате за поезия?“ отговаря: „Не обичам всичко, което е бездарно, банално, смукано от пръсти. А най-много не обичам съчинителството в поезията. За мен всичко, което се пише, трябва да бъде приживяно… Поезията не търпи глупост. Не търпи и формален подход към темата“. Какво ще кажете, Неделчев? На едно място Пейчев пише за „великата тема омраза“. Какво ще кажете, Неделчев? На друго място Пейчев пише: „Ти си вече никой, ти си никъде“. Какво ще кажете, Неделчев?“ (с. 8).

Не може да бъде чак такава глупост. Оказва се, че Иван Пейчев е говорил точно за мен, мрази ме и и ми казва, че съм никой и никъде, в безвъздушното пространство. Оказва се, че стихотворците от СБП могат да говорят и от името на Иван Пейчев. Всъщност, колко му е, след като глаголят непрекъснато и от името на „дядо Вазов“?! Я стига! Още повече, че антрефилето на Шопов ефектно завършва така: „Впрочем, по-добре е нищо да не казвате. Замълчете! Литературният ни живот има нужда от Вашето мълчание“. Много Ви се иска, Шопов, първо прочетете поне сто-двеста мои страници, пък тогава можем и да поспорим, истински. Не с глупости.

Не мога обаче тук да отмина една упорито повтаряна лъжа: че не съм успял да стана, да „бъда приет“ за член на „Дядо-Вазовия писателски съюз“. Декларирам съвсем категорично: никога не съм кандидатствал да ставам такъв „член“, не съм писал „молба“ в този смисъл – най-малкото, защото като „привърженик на враждебни социални теории“, маркиран така трайно от комунистическата Държавна сигурност, знаех, че винаги бих бил „задраскан“, където и когато трябва. Не бих се унижил! Преди няколко години дългогодишният председател на същия този Съюз Любомир Левчев ми каза: „Имаше двама души, които никога не можеха да станат членове на Съюза. Единият беше ти!“ – „А кой е другият“ – попитах. – „Е, сега няма да ти кажа!“ – отвърна ми загадъчно Левчев.

Всички сме чели мемоарните свидетелства за прочутите скандали с комунистически големци на Иван Пейчев. А някои от нас и са присъствали. Помня как се изпокриваха литературните велможи на „Ангел Кънчев“ 5 при някоя от редките появи на Иван Пейчев със своята свита: все пак не знаеш каква острота може да пусне по твой адрес, че после иди се оправяй. Има и една такава прекрасна история: опитват се да представят някакъв такъв вече комунистически велможа на пийналия Иван Пейчев. Но вместо да си подаде ръката, поетът изува обувката си и я подава за здрависването. Убеден съм, че ако – за беда – би се случила подобна ситуация с наперения стихотворец Драгомир Шопов, ако някому би хрумналата идиотската идея да представи Шопов на Пейчев, би станало същото. Макар че той дори не е и чак такъв „големец“.

2. За литераторката Анжела Димчева

Знаем легендата за закъснялата бабичка, пристигнала, когато Ян Хус вече е на кладата и добавила наръч съчки, за да се разгори този огън по-добре. Не съм Ян Хус, не съм дори и плах еретик. Затова няма да произнеса: „О, свещена простота!“. Но литераторката Анжела Димчева очевидно много иска да играе ролята на такава бабичка, макар да е една шикарна млада дама. Тя пристигна с текста си „Има ли нов Иван Пейчев? Кирливите ризи на Сдружението на българските писатели“ (качен на сайта „Епицентър“ с редактор Валерия Велева на 19 март 2018 г.) и се нареди съвсем на опашката на изобличителите на Чухов-Неделчев. Бабичката слага съчки на кладата на Ян Хус, защото вярва, че с това ще изкупи греховете си. И с Анжела Димчева е така: тя трябва да изкупи греховете си към председателя на СБП Боян Ангелов и към Съюза като цяло, защото е била и всред техните критици. В зависимост от това дали е била на работа в „системата“ на Съюза, или са я отстранили по някаква си тяхна причина. Сега пак са ѝ обещали да я пратят някъде, може би да защитава писателските права. Сега пак ще я приобщават.

В текста си тя подхваща разговора за противостоенето на Съюза и Сдружението. Важен разговор. Но той не може да бъде воден с хора, които настояват на „монополното“ си положение в културата, които непрекъснато присвояват правото да говорят от името на цялата литература, които действително причиняват скандали около всяко присъждане на литературни награди (само скандалите на Боян Ангелов в това отношение вече са към десетина). Анжела Димчева изброява имената на десетки читави писатели в Съюза. Ако си беше направила труда да прочете моите охулвани статии, щеше да види и във „Второто действие на драмата“ подобен списък – малко по-различен. В СБП наистина има и съвсем добри автори, но проблемът с ръководството е малко по-друг. По-друга е ситуацията и с моето „окопаване във властта“, моето „несменяемо“ председателство. Но това е наистина съвсем друг разговор.

Сега: за лъжите и клеветите. Първата, за която би трябвало да дам Анжела Димчева на съд. Цитирам: „Михаил Неделчев, който открито си признава, че е спонсориран вече над две десетилетия от „Отворено общество“ и други подобни задокеански фондации“. Никога и никъде не съм твърдял такива глупости, защото във всичко това няма нищо вярно. Не само ръководството на Сдружението, но и работещите в „Литературен вестник“ не получават нито стотинка, за нищо. Абсолютна идиотщина са твърденията, че Сдружението е „продажна организация“, че там има „казан с благинки“, че имам „спонсори“, че аз, т.е. Михаил Неделчев, съм „кукловодът“ на шуменската сага с наградата на името на Иван Пейчев. Просто колегите от Университета и от шуменската писателска организация са отлични литературоведи, поети и критици и отказаха да се подчинят на безумния натиск на СБП, отказаха да бъдат принизени като „провинциални“ литератори, отказаха да бъдат статисти в една игра на влияние, която винаги се опредметява чрез продажбата на съответните кметове и общини на камара залежали томове с литература, с постигнатото чрез рекет абониране на „местните“ за „свои“ периодични издания, с инициирането на нови и нови награди, които задължително трябва да бъдат разпределяни всред върхушката на „членската маса“. Поздравления и за последователността в отстояваната позиция и от представителите на община Шумен! И на тях ли съм им „кукловод“, кукло?

Вече десетилетия в Съюза на българските писатели се говори само за пари, пак за пари, за имоти, за получавани задкулисно отнякъде наеми, за продадени картини и пр., и пр. алчност и зиналост (пак във втората ми статия приведох и библиография по въпроса на критично настроени писатели – тя може да бъде утроена).
Я се занимавайте с литература, дами и господа!