0
3924

Строго охранявана територия

Не бих пуснала следващия откъс от романа си „Не ви познавам”,  който скоро се надявам да привърша, ако напрежението в Народния театър не ескалираше от ден на ден, ако примката около него не се затягаше с всяко следващо действие, реплика, жест или пост на всеки от засегнатите. Не бих пуснала този откъс, ако изведнъж не проумях, че засегнати от този конфликт сме всички по един или друг начин. Защото Народният театър е символ на сърцето на българската култура. Неговата аритмия е животозастрашаваща за всички и неговата територия следва да бъде строго охранявана от всички ни. Затова като частица от тази територия, която считам и свой личен дълг да охранявам, публикувам откъс от своя ръкопис. Когато го писах, не съм предполагала, че той може да оживее пред очите ми. Не съм си и представяла, че това, което е във вид на думи върху монитора ми, може да оживее като зловеща виртуална игра в сърцето на българската култура.

Политиката не може да кадрува в културата. Политическите назначения са недопустими. Към това трябва да бъдем непримирими. Отстоявам тези принципи, въпреки че не приемам вулгарните форми на протест. Казват, че целта оправдава средствата, но аз мисля, че би трябвало да ги определя.

Творчеството е деликатна работа. Ражда се в тайнство. Движи се по тънък лед. Управлява се по божествени закони. Храни се с хляб, но храни с дух. Ако го пипнеш с мръсни ръце, то остава чисто, а омърсяваш себе си. Чистофайничеството може да го зарази с убийствени вируси. Всеки може да се сети за безброй примери на изброените парадокси. В дебатите, които през последните месеци се водят около Вапцаров, се откроява парадоксът, че той е терорист, но това не е било пречка да бъде добър поет. Нобеловият комитет е връчил на Шолохов и Солженицин една и съща награда. Блага Димитрова и Радой Ралин са писали комунистически стихове, но впоследствие са еталон за демократично мислене. Кнут Хамсун нарича Хитлер „борец за човечеството и пророк на Евангелието“ и изпраща като подарък на Гьобелс нобеловия си медал, но това не смалява писателския му талант.

Всички сме много различни. Всеки отстоява своите разбирания и има резерви към другия. Но има принципи и каузи, които ни обединяват, защото разбираме, че ако няма такъв център, преставаме да бъдем общество и се превръщаме в инертна маса. Това е нашата най-голяма слабост и тъй като тя е общоизвестна, демоните на хаоса са изкушени да се възползват от нея. А театърът, освен че е висша култура, е и изкуство на партньорството и колегиалността. Всички знаем, че ако на сцената няма дух на партньорство, няма театър. Така е и на сцената на живота.

„…И отново усети в устата си отровния привкус от самоубийството на К. К., който бавно проникваше в кръвта ѝ, от мисълта за псевдоокупираното кръстовище на Орлов мост и самотната протестърка, изпружена сред бомбастичните лозунги, които я ограждаха, от мисълта за поредната подмяна на недоволството на хората, което отново и отново щеше да бъде използвано за нечии дребнави амбиции и ненаситна алчност. Веднъж добрали се до властта, протестърите скоро заприличваха досущ на онези, срещу които са протестирали, усвояваха празнословието им, летливото говорене, безогледните вълчи инстинкти. А това уморяваше. Това най-много уморяваше от живеенето в България, защото напомняше за други предишни времена, от които напразно се опитваме да се отскубнем. Други времена, мислеше Александра, докато нехайно оглеждаше посетителите в кафенето при езерото Ариана и следеше дали няма да се появи някоя сервитьорка, всичко вече напомняше за времената на нейните баба и дядо, на нейните Никола и Райна и нещастните им съдби след преврата през миналия век. Престъпниците не преставаха да ги разстрелват, не преставаха да ги поругават. Изчакваха две поколения и отново се връщаха, сега без репресии и терор, но с ксерокопия от протоколи за изоставяне на дете, каква мазна готовност имаше Коста да ѝ го натика в ръцете, само мисълта, че такъв документ би могъл да съществува, замайваше главата на Александра още повече, да, ядката беше същата, манталитета и психиката на онези четиримата безименни типа, които бяха заплашили нещастния генерален директор бяха същите като манталитета и психиката на онези, които са разстрелвали нарочените за врагове хора, същите като манталитета и психиката на Гарбовски и Коста, които не се посвениха да извършат шантаж с паметта на мъртвата жена, шантаж от най-долен и мръсен порядък, шантаж по-долен и мръсен дори от убийство. Същата оголена арогантност, алчност за власт и безпардонно отношение към другия, както тогава, така и сега. Хората бяха смятани за пионки, които трябваше да обслужват интересите им, да гъделичкат угоднически суетата им, да засищат хищническия им глад за пари и още пари, да ласкаят себелюбието им, чувството им за превъзходство и непогрешимост, което придобиваха заедно с властта и парите, това беше същия онзи арогантен деветосептемврийски манталитет на малообразованите и некадърните, на мързеливите и амбициозните, които ламтяха да се настанят в домовете на онези, които мразеха, да стъпват върху килимите им, да се хранят с приборите им, да облекат балтоните им, да направят жените им свои любовници и след това да разстрелват съпрузите им с чувството, че извършват върховен акт на справедливост в името на уродливия си идеал. Този манталитет мутираше от десетилетия насам, от поколение на поколение, подобно на коронавирусната епидемия поглъщаше коварно своите жертви, усъвършенстваше се в своята приспособимост от година на година, неговите закономерности и стандарти започваха да стават норма на поведение, единица мярка за успех и всички, които не ги приемаха и ги отхвърляха, започваха да бъдат смятани за лузъри и нещастници или просто за обикновени глупци, които не успяваха да се възползват от обстоятелствата, а те предлагаха ветрило от възможности за лично облагодетелстване, защото какво по-голяма ценност в живота можеше да има от личното облагодетелстване? от извлечената материална полза? от придобиването на пари, къщи, имения зад граница? Вече бяха образовани, дори високообразовани, но си оставаха неизменно същите. Към награбеното от бащите им прибавяха свое. Играеха пò на едро от бащите си. Хидрата на алчността беше станала по-ненаситна. Нима парите нямаха магическото свойство да изличават провинциализма? Да облагородяват диалекта, обноските, маниерите? Да подменят дъха на запръжка с аромата на скъпи парфюми? Да преборват неизтебимия им навик да си събуват обувките? И защото литературата и театърът се разпростираха все още на територия, свободна от този манталитет, мислеше си Александра, докато започваше вече да нервничи, защото сервитьорка така и не се появяваше, като че ли кафенето беше на самообслужване, защото литературата и театърът се бяха превърнали в зона, строго охранявана от заразата на този манталитет, литературата и театърът бяха останали едни от малкото места, които даваха целебна утеха, които все още съхраняваха демодирани ценности като милост към другия, родолюбие, доверчивост, самоирония и ежедневно издирване на смисъла на живота. И затова натам започнаха да полазват интересите на Гарбовски и Коста, и Начо Пясъка. А когато пандемията избухна, именно ценности които театърът и литературата бяха успели да приютят и запазят, именно те излязоха на първа линия и спасиха държавата по време на беснеещата световна пораза, която покосяваше наред и лузъри, и нещастници, но също и величия, пренасящи деветосептемврийския манталитет от поколение на поколение. В окото на бурята различията между величията и лузърите изчезнаха, парите не можеха да предпазват от вируса, нито да спасяват белите дробове, ако се окажеха непоправимо увредени. Чувството за новобогаташка неуязвимост отсъпи място на унизителна паника, на неконтролируемо душевно утеснение. Новобогаташите първи си изписаха отвъд океана десетки блистери ремдесивир, първи побързаха да обзаведат спалните си с кислородни апарати, вместо да ги изпращат в болниците, първи се ваксинираха с първа, втора и трета игла. Когато се поуспокоиха, видяха в пандемията приказни шансове за показно-мазната си благотворителност, която трябваше да бъде разказвана от сутрин до вечер от телевизионния екран…”

Тези, които са имали търпението да дочетат до тук, вероятно са останали с впечатлението, че не заемам категорично страна в театралния конфликт. Изразяването на позиция не винаги е тъждествено със заемането на страна. Ще го поясня с несъразмерен, но ясен пример – между фашизма и комунизма също не може да се взема страна. Еднакво лошо е, когато политиката влезе в театъра и когато театърът влезе в политиката. Също така не е добре, когато творците от сцената са аполитични и аморфни. Затова казах, че творчеството е деликатна работа и трябва да бъде строго охранявана територия от всички ни.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияДемагогията на ГЕРБ
Следваща статияФашизъм и демокрация