0
1784

Строшената тишина

„Тайните на Киетуд“

Киното на Латинска Америка крие често неподозирани психо(аналитични) дълбини. Уж семейна драма, уж политически контекст, а колкото повече навлиза в сюжетното пространство на „Тайните на Киетуд“, зрителят все по-ясно си дава сметка, че не всекидневието на персонажите е метафора за обществено-политическата травма, а сякаш историческата биография на нацията символизира душевната криза на едно семейство. Филмът на аржентинския режисьор Пабло Траперо е чудесен пример за многото пластове (със или без магически реализъм, както е в случая), които вмества един ибероамерикански наратив.

По повод инсулта на баща си, след дългогодишно отсъствие от страната, Еухения се връща в семейното имение La Quietud край Буенос Айрес, където я очакват майка ѝ Есмералда и сестра ѝ Миа. Трите жени се сблъскват с емоционалните травми, причинени от мрачните тайни на миналото им, погребани след края на военната диктатура. На пръв поглед историята е съсредоточена в средите на висшата финансова класа и чрез преплитането на минало и настояще две поколения се включват несъзнателно в съграждането на историята на една страна, белязана от дългогодишни политически преломи. Всеки член на това семейство пази тайна, свързана с превратностите на съдбата, със социално-политическите промени, невъзможни за управление, с различни непозволени ходове, които човек е склонен да предприеме, за да живее „по-добре“ – сключените сделки, разрушителните мълчания, непочтените удари, които нараняват, без да го осъзнаваме, забранената любов и еротичните фантазии… При по-задълбочено вглеждане семейният и общественият контекст изчезват и остават Еухения и Миа в двусмислено сексуално съучастничество и безмерна тъга, която всяка от сестрите „отглежда“ по различна причина, и „Тайните на Киетуд“ се превръща в интимен филм за любовта и отсъствието ѝ.

„Тайните на Киетуд“

След Сребърния лъв за режисура от фестивала във Венеция през 2015 г. за криминалната драма по действителен случай „Кланът“, Пабло Траперо прави рязък завой в жанровия си интерес. И въпреки че в новия му филм отново става дума за престъпленията от времето на военната диктатура и за последиците от тях, историята на Еухения и Миа напомня повече на душевните „перверзии“ от киното на Алмодовар, докато разказът за престъпната дейност на клана Пучо е вдъхновен от Скорсезе и неговите „добри момчета“. От друга страна, ключово за възприятието на „Тайните на Киетуд“ си остава двусмисленото заглавие (в оригинал само La quietud) – ироничното име на величественото имение на тази аржентинска фамилия в превод от испански означава „тишина“, но също „мир“, „покой“ или „липса на движение“. Като тихия баща Аугусто, прикован към леглото; като бездейната майка Есмералда, изпълнена с десетилетия тлееща омраза; като покорната Миа и избягалата Еухения, които така и не са открили мястото си вътре и извън твърде бавно променящата се аржентинска реалност, преследваща неотстъпчиво единствено изкушението на забравата; като потулените в мълчание тайни за предателство, насилие и смърт…

В края на 1983 г. в Аржентина е създадена Национална комисия за изчезване на хора (CONADEP), но скоро след това под натиска на военните е приет Ley de Punto Final или закон, предоставящ амнистия за всички престъпления, извършени преди 10 декември 1983 г. И едва през юни 2005 г. Върховният съд отменя всички закони за амнистия и разследването може да започне отново… От обществена гледна точка това е базата, на която стъпва сюжетът в „Тайните на Киетуд“. След това Пабло Траперо надгражда контрастите – от лъхащата на застояло атмосфера във великолепното фамилно имение до деликатната игра на семейните взаимоотношения. И отваря широко вратата към психоанализата, прилагайки различни подходи към сетивата и желанията, пречупени през политическите и поведенческите промени в обществото. Истинската тишина отсъства от филма, освен в редките моменти на носталгия, през останалото време спокойният пейзаж рязко контрастира на ударите, които съдбата нанася на персонажите и техните „шумни“ реакции. Да избереш или не. Да вземеш или да не вземеш решение. Да вярваш в семейството или да обявиш на всеослушание, че мразиш останалите му членове… Към това се прибавя свободата да повдигнеш завесата пред една забранена любов, чак до доста дръзкия финал, който подчертава отказа на режисьора да вземе страна в моралните избори на своите героини.

„Тайните на Киетуд“

Една от грандамите на аржентинското кино – Грасиела Берхес, е превъзходно зловеща в ролята на мама Есмералда, а в центъра на фабулата Мартина Гусман и Беренис Бежо си партнират отлично, напълно отдадени на ролите си, изцяло предопределени от свободата на движението, мисълта и сексуалността. Любопитният щрих на чувственост и еротика превръща желанието, доминацията, сляпото увлечение, любовта, фетишизма, ревността и преструвката, дори безпокойството във финален акт на освобождение на телата… или пък не. Съвсем в духа на трагичното двусмислие в „Киетуд“.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияПостапокалиптична визия за невъзможната любов
Следваща статияКато ехо от кладенец