0
673

Стръмнини

azaharievЗа него нямаше съмнение, че човекът ще дойде пак. През полуотворената врата се процеждаше светлина, която тази сутрин стоеше по-тежко от друг път. Така поне му изглеждаше. Лъчът беше заседнал в процепа като меч, който е разсякъл дървото и е отделил вратницата от рамката. И е останал там, между двете. Не виждаше в лъча да плават прашинки, светлината беше гъста, плътна, единна. Не беше сноп, а стълб.

Чуваше се как водата от извора клокочи леко под тънката ледена кора.  

Човекът щеше да дойде пак. Появи се за пръв път преди два дни, малко след като той се беше върнал от града. Седеше отвън и гледаше как две птички си играят, чуруликайки весело в храста до извора. Беше малко преди залез и планините от западната страна на езерото горяха по билото си. На изток небето потъваше бавно и ставаше модро. Непознатият се появи така тихо в двора, че отначало той не можа да разбере откъде и как се е изникнал. Каза името си и това на селото, от което идваше. За него Наум знаеше, че се намира от другата страна на Галичица. Планинско село, самотно, единствено от онази страна, качено високо, чак в подножието на скалите. Хората от това село се появяваха много рядко в града. Бяха люде на планината. И другите ги гледаха с недоверие, защото им бяха чужди, какъвто беше и говорът им. Но не само. Когато станеше дума за тях, хората от града и полето казваха на Наум, че трябва да ги избягва. Те имали свой бог, един, но той не бил добър. Бил страшен бог, всемогъщ, но не бил на небето, а под земята, дълбоко под планината. Името му звучало като Валх, Валах или Волох. Или Волх. Нещо такова било. Бил бог на огъня, на подземния огън и на камъка. Така се говореше долу, в града и околностите му.

Наум беше чувал тези приказки и преди. На запад, недалеч от Девол, имаше места, по които живееха хора, говорещи същия език. Беше се срещал с тях и знаеше, че те странят от славяните. Наистина, беше ги чувал сякаш да споменават и онова име. Тогава, когато говореха за своя народ, за себе си. Така му се беше сторило. Не беше сигурен, но може би заради това име славяните наричаха тези хора власи.

Странна земя и загадъчна. Много различна от Мизия и людете бяха много различни тук. Хората на княза и неговият народ разбираха единобожието. За тях не беше трудно да приемат, че Творецът е един. Троичността, да, с нея беше много трудно, но тя е непроницаема тайна, така че нищо чудно, че им е трудно. Народът долу, на север, в равното, беше като че ли по-склонен да повярва.

А тук, сред планините имаше не малко християни, завариха не малко християни, но той почувства още в самото начало, че тяхната вяра е объркана и смесена. И започна да говори.                

Преди два дни по залез човекът застана в двора, мълчейки, и монахът му посочи да седне до него на малката пейка. Онзи седна и също обърна поглед към двете птичета, които цвъркаха и свирукаха по-силно отпреди, защото вече се здрачаваше. Скоро щяха да се скрият в клоните на някое от дърветата наоколо и да се смълчат. После двамата започнаха да разговарят. Не беше много лесно, защото другият почти не умееше да съставя изречения на славянски. Знаеше думи, но ги изричаше без връзка. Оказа се, че той разбира най-добре, когато му се говори на латински. Поради това явно, че родният език на този човек напомняше латинския. Беше сходен с него, само че някои думи звучаха много изкривено. До толкова, че Наум трябваше да полага не малко усилия, за да разпознае. След някое време започнаха да се разбират по-добре и после говориха дълго, почти до съмване.                         

Сега, в тази студена утрин, слънцето грееше през тънък, сивкав облак и светлината беше пепелява. Дискът на светилото можеше да се види през облака и ликът му се струваше на монаха блед и студен. Но очертанията на нещата и цветовете бяха някак меки и топли, а в строгия зимен дъх имаше очакване и усещане за обещание. Наближаваше денят на Рождество.     

И сега човекът наистина дойде отново. Побутна леко вратата и прекрачи прага. Спря се,  Наум го покани с ръка да пристъпи. Огънят в ъгъла прошумя тихо и ободрително.

– Здравей, отче.

– Здравей, братко.

– Отче, ако е истина, което казваш, то Бог не би оставил човека да съгреши. Нали е добър, нали е благ, както казваш. Той, значи, не би допуснал да стане така, щото човекът да се погуби. Но е станало така. Тогава, излиза, че дяволът е успял да попречи на Бог, да обърка плана му за човека. Излиза, че дяволът, отче, също е могъщ, а също че и той властва над човека. А може би властта му над човека не е по-малка от тази на Бог?

Наум слушаше внимателно странното звучене на този език, на този друг латински. Отнякъде се чу кучешки лай, после пак стана тихо.

– Братко,  Бог не властва с меч и огън. Той не управлява с принуда. Неговата любов към човека е безкрайна. Как мислиш, би ли лишил любящият Отец човека от неговата свобода, от най-човешкото у него. От онова, което го прави човек, и значи подобен на самия Творец?

Те и този път говориха дълго. От време на време Наум ставаше, за да хвърли някое дърво в огъня. В малката килия беше топло. Пламъците в огнището осветяваха лицата на двамата събеседници и те можеха да виждат добре в очите на другия.

Има още много да се свърши. Това си каза Наум на следващия ден, докато се разхождаше край езерото. Гостът му си беше тръгнал от обителта едва призори, та сега духовникът беше уморен, но се чувстваше добре и на душата му беше светло. Беше съзрял в погледа на своя събеседник раждането на надеждата и онова неописуемо сияние, което изгрява с поникването на вярата.

Когато напускаха Моравия и бягаха задъхани през блатата в онази безлунна нощ, вече знаеха, че другите са били продадени в робство. Бяха разбрали, че ще ги карат на пазара във Венеция. Тогава, в онази нощ, се беше зарекъл, че вече никога няма да проговори на латински. След всичките диспути, след напразните опити да се защитят и след жестокостта в сърцето му си беше намерила място неприязънта към латинците и техния език. Той знаеше, че това е грях, и се покая пред Бога наистина, но все пак си каза, че там, където отива, латинският няма да му е нужен повече.

Споменът за това го накара да се усмихне. Кой би казал, че между тези настръхнали планини и сред тези пастири, при които го изпрати князът на българите, той ще изговаря Словото и на латински? Пак.

Наум видя как по повърхността на водата се появиха вълнички. Беше време да тръгва към града. Идваше денят на Рождеството и той трябваше да приготви всичко за литургията. С Божията помощ.

 В небето над монаха едва забележимо изплува Вечерницата.        

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияЦарството на тримата мъдреци
Следваща статияСкандинавски сюжети