1
765

Студената война на Владимир II

TNikolov

Леденият й полъх дойде с разветите руски флагове над Крим, които ни принудиха със свито сърце да признаем: „размразяването” свърши. Отново се върнахме в годините на Cold War и политиката на containment (на „сдържането” по Джордж Кенън), когато само ядрените арсенали бяха гаранция, че няма да се стигне до глобален конфликт.

„Сдържане”, което съвсем не изключваше локалните и конвенционални конфликти. Старата студена война си беше преимуществено „локална”. Повечето страни просто се подредиха в единия или другия лагер, което пък определяше реакциите им при всеки пореден конфликт: съветските инвазии в Унгария (1956) и Чехословакия (1968), Карибската криза (1962) или Афганистан (1980), близкоизточният конфликт или Фолклендската война между Великобритания и Аржентина (1982). Студената война бе свят на конфликти в рамките на двуполюсен модел, в който даже зад неутралитета на една или друга страна се очертаваше ясно предпочитание към единия от двата лагера.

Как ще е в новата „студена война”, още е трудно да се каже. Най-вероятно ще е горе-долу същото. Само че този път пренареждането на глобалната шахматна дъска е по-различно: страните от Централна и Източна Европа вече са част от ЕС. И тук не можем да не се питаме „къде е България?” и как страната ни се вписва в новото „политическо замразяване”.

На пръв поглед отговорът е ясен: ние сме в лагера на обединена Европа и сме членки на атлантическия пакт, което означава, че би трябвало да следваме обща политика към Русия, включително и при налагането на евентуални санкции.

Тук обаче сегашните управляващи веднага бързат да вметнат едно „но”.

Голямо „но”, защото случаят на България бил по-особен, защото тя има традиционни исторически и икономически връзки с Русия, защото е съседна, славянска и православна страна.

И тъй като този дебат в България предстои, може би е редно да се формулират някои аргументи.

1. Показното анексиране на Крим от страна на Русия задължава всяка европейска страна да заеме позиция, ако не иска в скоро време някоя нейна област, след набързо проведен референдум, да премине към съседна държава. Иначе онова, което се случи в Украйна, утре би могло да се случи в Румъния, България, Хърватия, Кипър или друга страна от ЕС.

2. Руската аналогия между Крим и Косово също би трябвало да ни накара да се замислим. България имаше своя позиция по косовската криза, въпреки, че Сърбия е също съседска, славянска и православна страна.

И, второ, независимостта на Косово дойде в резултат от етническо кръвопролитие, което не остави избор на международната общност, а и, не на последно място, Косово не бе анексирано от албански войски и не стана част от Велика Албания.

3. Щом българската позиция търси да отчете аргументите на добросъседството, което е обяснимо, не е ли редно тя да отчита и позицията на Румъния за Крим и Приднестровието? Румъния е също съседна и православна страна, наш партньор в ЕС и НАТО, а немалък брой етнически румънци живеят на тези територии. Едни засилени дипломатически контакти с Букурещ са направо задължителни при формирането на българската позиция.

4. България ще трябва сериозно да обмисли и своите бъдещи отношения с Украйна (където продължава да живее солидно българско малцинство), ако привилегирова връзките си с Москва в този конфликт.

5. Наясно ли сме, че има много голяма вероятност проект като „Южен поток” да бъде замразен от ЕС (да не говорим за утопията АЕЦ „Белене”)? Готово ли е българското правителство да приеме подобно европейско решение или смята да продължи да провежда „сепаративни технически преговори” с руската страна?

Все въпроси, които възможно най-бързо трябва да намерят отговор. Какъвто вече, в една или друга степен, са намерили за себе си всички бивши „социалистически страни”, а след разпада на СССР – Украйна, Грузия, че и някои от държавите в Централна Азия, които провеждат своя политика, очевидно несъвпадаща с руската.

Ето какво Кремъл не може да приеме в новите геополитически реалности на XXI в. Затова в програмната си реч по повод на „анексирането на Крим” Путин държеше да заяви, че прословутата политика за „сдържането на Русия” продължава, но че „страната му няма да се остави да бъде набутана в ъгъла.”

Това също сме го чували. Смайващо е колко изтъркани могат да са идеологическите матрици в политиката. В тази си част речта на Путин (вероятно умишлено) копира изказване на Сталин след спускането на „желязната завеса” за това, че винаги е имало опит Русия да бъде наказвана и бита. Било поради нейната изостаналост, било защото е успяла да напредне. С други думи, всички винаги са били срещу Русия.

Работата обаче е там, че Путин не е Сталин, а и времената са други. И днес той е принуден да заяви, че „няма да търси конфронтация с нашите партньори – нито на Изток, нито на Запад”.

Ако търсим исторически аналогии, в момента Путин по-скоро влиза в ролята на „втори Брежнев” от времето на нахлуването в Чехословакия или Афганистан, на прага на нов „застой” или на сериозна стагнация в руската икономика.

При това днес Кремъл е принуден да допуска повече свобода на информацията (предимно в интернет), както и съществуването на някаква, макар и пренебрежимо слаба, демократична опозиция. Такава все пак съществува, а един от нейните лидери, Алексей Навални, характеризира днешната руска „управляема демокрация” не другояче, а като „управление на мошеници и крадци”.

И все пак, защо му беше на Путин да взима Крим и да връща света във времето на „студената война”?

За да натрие носа на враждебния Запад и да покаже зъби?

За да потърси реванш за разпада на СССР и за изгубената геополитическа роля на „свръхдържавата”?

За да извлече съответните вътрешно политическите дивиденти и да циментира по-здраво властта си – тази „мека патриотичнта война” вдигна рейтинга му до 70-80 %?

Вероятно и трите обяснения са еднакво валидни. И все пак, защо?

Да, Русия ще изпита кратковременно опиянение от демонстрирането на груба сила, за което обаче ще плати сериозна икономическа цена. Не само цената на санкциите, но и издръжката на Крим (около 3 млрд. долара годишно), да не говорим за пропуснатите ползи от забавянето на проект като „Южен поток”.

Да, Крим ще бъде руски, но ако Русия бъде изолирана от международната общност, тя по-трудно ще удържи влиянието си в Близкия изток, в сирийската криза, по отношение на Иран и т.н.

И накрая, да не би някой да мисли, че новият руски самодържец се стяга за демократични избори, та да му е притрябвал рейтинг?

Очевидно нещата са по-различни. Путин мисли за друго, той вече мисли как ще се впише в историята.

Как ще влезе в учебниците като антипод на Елцин, който разпарчетоса СССР, докато Путин е този, който парче по парче върна изгубеното, завоюваното от Екатерина II и Петър I.

В този смисъл стратегията му на самодържец е идеологическа, не само политическа. На него му е нужен Крим не само защото там живеят много етнически руснаци, защото Севастопол е „град герой” със стратегическо значение за Русия или пък защото този полуостров е бил завоюван през вековете с цената на потоци руска кръв.

Отговорът е по-дълбоко в историята. И ще си позволява да ви върна към една позабравена книга – „Пред стените на Херсонес”, написана през 1923 г. от известния руски религиозен философ и емигрант отец Сергий Булгаков. В нея Булгаков настоява, че ако съществува ключ към бъдещето на Русия, той „трябва да се търси не в Москва или Петербург, не дори в Киев, в Киевска Рус, а в Херсонес, в Крим”. Защото там е „проломът в руската история”, там през 988 г. княз Владимир I Ясното Слънчице приема християнството, оттам изгрява за Русия светлината на християнството, предадена й от Византия.

Тъкмо в Крим, пише Сергий Булгаков, е „кратерът на вулкана на руската история, оттук се разпространяват вълните на руското земетресение.” Тук е положено началото на „светата Русия” и тук през 20-те години на ХХ в. свършва „бялото движение”, тоест настъпва края на руската империя. Затова няма да има „света Рус”, докато Русия не се върне в Крим (физически и духовно), докато не си върне „духовния купел” (ето го паралелът с Косово), за да се възроди като нация. Оказва се, че в традицията на руското славянофилство това е невъзможно да се извърши даже в Москва, без значение дали там е „Третият Рим” или „Третият Интернационал”.

Ето защо имаме всички основания да се питаме да не би Владимир Владимирович Путин, който обича да препрочита трудовете на руските религиозни философи и евразийци, да е решил, че тъкмо той е този Владимир II, духовен син на св. Владимир, комуто е съдено да върне „светата Рус” в нейния „духовен купел”? При допускане, че световната криза и духовният упадък на днешния свят могат да бъдат преодолени, само след като Русия си върне Крим и се възроди?

Историята на Русия изобилства с какви ли не стряскащи и катастрофични визии (от имперския Трети Рим, та до комунистическия Трети Интернационал), донесли не малко беди на човечеството.

Дали и този път подобен проект не се крие зад  новата „студена война” на Владимир II?

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияМоите срещи с държавни глави
Следваща статияКакво става, когато престъпниците останат на власт

1 коментар

  1. Е-е-х Тони… Малко история, малко мистика, малко изкривени полуистини … и накрая нищо…
    Новата студена война не е на Путин.
    Създалата се ситуация е плод на целенасочената (от повече от 15 години) украинска политика на дистанциране от Москва, подпомогната от Запада. Оставяйки настрана въпроса има ли и какво е украинска нация, и за слепите е ясно, че европейската политика на доверие и „общ европейски дом“ вече е изживяна и че сега ЕС с дистанционно се командва от отвъд океана.
    Германия се обедини, после заедно с другите в НАТО бомбардира суверенна европейска държава (в разрез със собствената си конституция), преболедува финансовите сътресения и сега пак е куражлия.

    „Оранжевата революция“ в Украйна, както беше наречен един подобен фарс, затъна в корупция и логично трябваше да бъде заменен с нов… и то на по-високо ниво, с добре платени демонстранти и снайперисти (и двете вече доказани) … и с един глупчо шампион по бокс, който не усеща как го пускат по пързалката. 🙂
    С нашите политици и с настоящата беднотия, България няма верен ход. Има повече или по-малко погрешни ходове, но дори и да имаше, той не е антируски.