0
1815

Стълп от прах

bigpath_421
Борис Христов

Творбите в антологията „Стълп от прах” (изд. „Рива”, 2015) са подбрани от нейния автор, Борис Христов. Публикуваме няколко от тях.

bigpath_689Сътвореното от поета и белетриста Борис Христов е сред най-значимите завоевания на съвременната ни литература. Като смисъл и художественост то отдавна заслужи адмирацията на читателите у нас и в чужбина. Неподкупният му характер, съдбата му на човек, опознал добре същността на злото, това, че бе неизменно с мисълта за несвършващата драма, наречена живот, както и неговият талант, обясняват защо е толкова въздействащ. Защо, независимо от времето, когато са написани творбите му, и от темата, до която се отнасят, те не остаряват като естетическо и етическо внушение. И стиховете, и прозата му – едно покоряващо ни съчетание на образи и мисъл – са съкровен израз на трайното в неговата душевност, на горчивия му опит сред предизвикателствата на съществуването. Те съдържат предствата му за живота и смъртта, за изкуството и за призванието на твореца, обречен на съмненията и дълга си, но и на носталгията си по „спасителния бряг” извън познанието. Борис Христов ни внушава като големия хуманист Алберт Швайцер, че не трябва да се отричаме от „идеала за личностната си човечност, макар той да не се вписва в създалите се условия”. Такава е личната му етика, въплътена в словото му като вик, като отваряне на раната, за да помним раните. И за да продължим напред с прозренията за живота, доста скръбни, особено в кратките му стихотворения. Но и с прозренията в другите му творби, че въпреки тъгата и болката, трябва да останем на страната на Смисъла, бе който няма да сме човеци.
Поместеното в тази книга е на основата на антологичния подбор, направен от нейния автор („Вечерен тромпет”, „Честен кръст”, „Смъртни петна”, „Стълп от прах”, „Спомени за хора, камъни и риби”, „Книга на мълчанието”). Борис Христов като акт на своеобразна творческа равнометка е включил творбите си, които открояват доминиращото в светогледа му, в поетиката му, в облика му на творец, съумял да съчетае така самобитно в едно цяло измеренията на поетичното, на човечното и драматичното. За да станат те Изкуство!

Проф. Божидар Кунчев

 

Борис Христов е роден на 14 август 1945 г. в с. Крапец, Пернишко. Автор e на книгите със стихове „Вечерен тромпет”(1977) и „Честен кръст”(1982), на романа „Бащата на яйцето” (1987) и на няколко повести, събрани в сборника „Спомени за хора, камъни и риби” (2013). Сценарист е на игрални и документални филми и съставител на антологиите „Българска лирика”, „Българска народна лирика”(1994), „Български разкази”, „Народни устни писмена”(1995), както и на смятания за мистификация през XIX век епос „Веда Словена”(1997). Носител  е  на  Голямата  награда  за  цялостно  творчество за 2000 г. на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

 

 „Стълп от прах”, Избрано, Борис Христов, изд. „Рива”, 2015 г., 20 лв.

 

Из „Книга на мълчанието”

 

 

По обраслия с радостни сенки път в планината срещнах дърво

повалено от вятъра, което ме викаше да отида при него.

Короядът го беше оголил до кост и с усърдието на древен монах

продължаваше да дълбае по ствола му странни гравюри.

Приведен над тях, си припомних нирванното време,

когато и аз съм опитвал, пишейки думи върху гърба на смъртта,

да оставям след себе си диря… Но оттогава опадаха много листа –

много дървета и книги намериха своята гибел…

И макар още да вярвам в б о ж е с т в е н о т о  н а ч а л о на Словото,

запленен от творбите на този придворен гравьор на Танатос,

днес изповядвам с негова помощ Мълчанието…

и ч о в е ш к и я  к р а й на Земята.

 

2

 

пролог

Какво говори философът?

Не е ли същото, което аз живея –

но без думи?

 

1.

Навсякъде в небето примки и капани –

богослужебни знаци, псалми и бръмчене.

Навсякъде край нас спасителни камбани…

И ни една душа спасена.

 

5.

Напразни опити  на Словото да събере

човечеството на една трапеза…

Изричано в безреда от безбройните амвони,

докато стигне до Сърцето се превръща в говор.

 

6.

Напява псалм от вятъра довян над огъня приведен

бедуинът: „Говорим, ала думите не казват вече нищо…”

Дими в лагуната обядът му – разпятие на риба…

 

7.

Купчини камъни, които помнят… И ветрове –

огромни страници от книги, натрупани по рафтовете

на безмълвната пустиня – голямата библиотека на номада.

 

8.

Всички камъни се раждат свободни и кръгли,

но с времето много от тях попадат в масонското братство

на формите и се отдават на робската привилегия

да бъдат крайъгълни.

 

10.

Хората направили така, че камъните да повярват

в Бог и да приемат Формата на кръста,

а Тя в отплата, събудила у тях любовта

към последвалите разпятия.

 

12.

Мъдрият човек не прави опити да обитава

слънчевия склон на боговете.

Достатъчно е молитвите му да стигат до скромната

хижа на състрадаващия божи разсилен.

 

13.

Храмовете ни са костници на думи

и объркани молитви,

с които просим милост от светците,

приели мъченичеството си с мълчание.

 

14.

Някога думите имали сила на бивник и можели

само с докосване да убият човек.

Но построени в стада върху белия лист,

придобили способност да изтребват цели народи.

 

17.

Когато се умори да будува, Камъкът заспива

и в сънищата си вижда как, изтръгнал се най-сетне

от митическата хватка на Сизиф,

сам изкачва билото на планината.

 

20.

Всеки камък е белязан по рождение като завършена творба…

Работата на художника в Салона на природата е –

търпеливо да извае постамента.

 

21.

И затова, художнико, когато ваеш камък,

не се опитвай да отнемаш от плътта му,

нито да добавяш… Каквато да е неговата форма –

обхождаш в кръг едно яйце.

 

24.

Доплувал в залива надгробен камък – с покров от мъхове,

опитали да скрият името… Ала напразно –

остават да живеят дълго имената на тираните.

 

3

 

35.

Водата ни гледа и вижда навярно това,

което понякога виждаме ние от сушата –

самотни акули да мъкнат нанякъде

своите кървави късове щастие…

 

40.

Чувам нощем гласове на камъни край новия градеж –

гневят се отхвърлените, защото зидарите ги избират

не по Духът, който е вечен, а по лицето, което умира.

 

42.

Не гледай човека, когато той не те вижда,

защото няма да видиш онзи, който гледа към теб

и заедно с него може да влезеш в минаващия по пътя

строй от слепци.

 

47.

Минават дните ни в усилия да храним и забавляваме

с объркани слова, докато го разхождаме в мъглата –

животното, което се укрива в нас.

 

49.

Какво ще знаят в други времена за нашто време –

че хората разсаждали по нивите си думи;

че думи жънели и яли хляб от думи…

Родени – да мълчат, умирали – заради думи.

 

54.

Забравен лист хартия, останал в книгата

от друго време. Човекът не написал върху нея нищо…

И аз сега върху мълчанието му  размислям.

 

57.

Летим над книгите като над рифове опасни,

затворили очи от страх  – да не попаднем

на Смисъла, спотайващ се като чудовище

в дълбокото.

 

58.

Поетите се раждат на потъваща фрегата

в малък залив, в края на една война

и животът им – (сглобяват камъни от пясъка) –

се разполага до началото на следващата.

 

60.

Въпросът е защо говорещият за смирение

не изповядва сдържаност в говоренето

и не намира думите, с които да ни каже

как да постигнем многословие в мълчанието.

 

61.

Укрий се добре – ако трябва дори под водата –

и там, приведен над някоя дупка на дъното

разказвай надълго за своите малки победи…

на рибите.

 

63.

Дали на свечеряване не ме нападат цикадите

на лудостта, или това са думите, с които

някога живях, а днес напускат през глава

потъващата лодка на сърцето ми…

 

51.

Безброй са по земята хълмовете на страданието

по-високи от Голгота, ала на майките, останали

от болката без дъх, не им достигат сили да възлязат

и да огласят Разпятието.

 

72.

Пазарът на брашно през зимата – за него напомня

понякога светът на човека – вихрушките на войните

опразват чувалите и оставят мливарят

да стърчи безпомощен на опустелия площад.

 

73.

Човекът влезе в братството на камъните,

за да ги разедини, като едни от тях нарече скъпоценни

и така, дарявайки ги с власт, пося враждата…

и опръска с кръв Каменоломната.

 

76.

Все по-често земните недра използват Камъкът

за бързоходец, който да съобщи на хората,

че вече е на свършване и може скоро да пресъхне

Кладенецът на Търпението…

 

77.

Тогава Огънят в гръб ще нападне Водата…

И дърветата ще побягнат от своите сенки,

за да потърсят спасителната прохлада

под сенки на камъни.

 

81.

Защо е този смут в Читалнята и трескаво приготовление

за бягство – да прекосим Всемира и, достигнали

мечтаната звезда, да я превърнем някой ден в пустиня!..

 

82.

Напразно тревожиш безкрая, човече –

нима съзвездията по крилете на Калинката

не ти разкриват, че върху твойта длан

е кацнала Вселената – и вече си пристигнал…

 

87.

Написано е всичко в други времена от дъждове,

които знаят правописа… И днешните валят единствено,

за да поддържат свеж синтаксиса и цветовете на Езика.

 

4

 

88.

Но след поредната война Читалнята отново ще е пълна

и хората, макар и слепи, ще ровят в книгите

с наивната увереност, че ще открият в тях Причината.

 

89.

Както водата достига крайната цел,

защото е впрегнала рибите да работят за нея,

така всички  думи съставят накрая една –

която отвежда човека в Мълчанието.

 

90.

Какво са всички думи пред една – последната,

изречена в ухото от палача! Какво са всички жестове

пред онова разбиращо, последно кимване с глава

на жертвата!..

 

91.

Накрая ще останат да гърмят по каменния път

между руините единствено тоягите, с които

боговете ни доведоха на този бряг

и ни помогнаха да се изтребим.

 

92.

Да бяхме си останали до няколкото думи,

с които назоваваме най-важните неща –

до звуците на болката, до междуметията…

и до бръмченето на лудостта.

 

94.

Ще ни се каже Отговорът, но когато

душата литне от угасналото тяло

и чуем как свистенето на тишината

заема мястото, върху което сме живели…

 

епилог

Което казва философът, ти вече го живя –

ако не го намираш в своя дух

търси го в паметта на тялото…