Колко си прав, Рангеле!
Жив си! Не може да не си жив! И ще бъдеш все така жив във вечността!
Нима да ги няма вече великите филми „На малкия остров“, „Слънцето и сянката“, „Инспекторът и нощта“, „Вълчицата“, „Пътешествие между два бряга“, „Езоп“, „Лице под маска“, „Шанс“, „Бягство в Ропотамо“, „Следователят и гората“, „С любов и нежност“, „Лачените обувки на незнайния воин“, „Последни желания“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“, „Немирната птица любов“, „Фатална нежност“, „Изстрели в Храма на Удоволствията“, „А днес накъде?“? В които твоето „аз” и твоята душа откриха пътечката към вечността?
Ех, как успя да реализираш мечтата си: „Сам искам да вляза в посредничество с Бога, с моята си приказка. Вярвам, че Той, Бог, ми помага. Защото и аз съм част от Вселената, и аз съм син на Бога, както всички останали.”
Малцина от човеците сме способни на това, нали?
А и как повече от прекрасно продължи „твоята си приказка“ и на територията на словото с книгите си „Всички ще умрем, а сега наздраве“, „Ура! Най-после и онемях! „, „Хем съм сам, хем няма никой“.
Изкуството си е изкуство, какво да го правиш – снимаш, пишеш. Душата ти го иска.
Пък и изкуството като такова без теб не може, наистина.
Нито киното може без теб, след като те нареди сред най-големите му майстори, откак съществува.
Нито литературата може без теб, след като ти откри за целия свят уникална нова „вратичка“ в думите към една непозната досега най-автентична житейска философичност през призмата на смеха и болката.
Ние също.
Жив си, Рангеле!
