0
1313

Стъпки в снега

Нова политическа зима

TNikolov

Студът скова не само страната. И мислите, и замислите, че и всяческите ни приказки за надпартийно споразумение по общобългарски начинания секнаха като разните там договорки по „Южен поток”, подобни на ланшния сняг. В този мраз, когато всичко живо се е изпокрило, никой комай не знае буден ли е, привиждат ли му се разни страхотии, дето гледа по телевизора, или пък спи и сънува.

Зимата е люта, не е шега работа. Всеки гледа да е на топло и тогаз да му мисли накъде да подкара работите: към нещо лично сгодно, ала и за други потребно; или към някой чапкънлък, политическа далавера или уйдурма (дълга и безконечна като оня суджук, с който в чужди парламенти бият по главите депутатите, наканили се да сторят някоя нередност – да си накупят примерно медийно време без обществена поръчка, та отпосле да си гледат кефа). А пък най-лошото е, че въображението на други, както е писал още Ботйов, е досущ като на арапи – един ляв политически дембел тъй си разпаса пояса в Стрелча, истински пезевенк, та мало и голямо излезе на площада в студ, кога дърво и камък се пукат, да търси за жертвата невидяното нивга и от никого правосъдие в България.

Всуе! Множество важни и големи господа нравоучително отсъждат, че съдебната реформа, ако въобще я има, щяла да бъде за след г-на Цацарова, а дотогава ще я караме все тъй – плачете, чакайте и скърцайте със зъби. Що е време, наше е – а те ще си цъкат есемеси, ще издигат „лица” на разни висши съвети, ще си редят мнозинства, ще палят интриги в една или друга власт, ще качват и свалят правителства, ще си въртят игрите и ще благоденстват. Додето в един миг не свърши всичко, кога рухне над главите ни и онуй, що бе оцеляло досега в мизерното ни общежитие.

Тогаз ще му мислим. Ще лежим, ще лежим и ще мислим: а мислите ни ще са като на немеца, преди да придойде световната гладория – пълна и богата готварница с всевъзможни демократични рецепти. Ама додето му смислим, ей го на: един млад и доста едър чиляк комай загради половин България – строежите по пътищата негови, земите – и те негови, медиите, отгдето се разнася воня непоносима – пак негови. Люде сведующи споделят, че и съдебната ни власт също била негова, е не съвсем, ами на падишаха му в сарая, дето бил спуснал следния ферман: „Моята воля е, щото всички животни в държавата и верни мухи поданици да помагат, доколкото им се пада на гърбовете, за ежедневното затлъстяване на моя покорен слуга и за благоденствието на моята обширна кочина”.

А ний какво – благодарим. Лежим по гръб из отоплените соби и благодарим, че в студовете все пак сме живи и барем имаме покрив над главите си; снегът не ни вали, мухите не ни безпокоят, в червата ни не се извършва революция. Остава само да разлепим над главите си фермана на българското щастие с едничката надежда, че целокупните ни паяци, за да ни избършат срама от челото, току виж го покрили с фино було.

И докато лежим по гръб и на топло, какво друго да правим в тази политическа зима освен да четем и потребяваме не само спиртни питиета, ами и от вестите в корполентните издания на най-мастития в страната медиен чиляк. Други издания почти не останаха. Ама пък от тях на човек му се завива свят, че и нищо не можеш разбра. Как тъй хем благоденстваме и блаженстваме в сегашната стабилност, хем на един момък му изпили кръвта, на друг му светили маслото, тук озлочестили девойка, там друга проболи не знам колко пъти… Туй живот ли е?

Ясно, стават разни работи и посред зима. Тъй се блаженства под плътната сянка на сарая. И все пак, простете, ама има неща отвред умонепостижими.

Как тъй изведнъж и то насред студа: „Има жега в държавата. Прокуратурата стегна обръча около Петър Москов. Здравният министър гори като факла. Оставането му в правителството опасно”.

Страхотии са туй някакви, човек го втриса, докато го чете даже в топлата соба. Бързо, що се не намери доброволец, та да изгаси „живата факла”? Затуй нали сме издигнали баш чиляк, знатен огнеборец, начело на почитаемото ни управление. Той де ходи, та не свърши работа?

Отговор от тази медия не следва, затуй се насочваме към друга, пак от същото котило, и там четем: „Ваксината „Пентаксим” няма да бъде спряна дори след становището на прокуратурата”. Че как тъй? Где е тогава законът? И още: „Бойко Борисов в Истанбул, благодари на Давутоглу.”

Не е наред, нещо не е наред в държавата. С Москва ли сме, със Стамбул ли сме, човек не може разбра.

И в частност: не гасят Москова, дето му палнаха фитиля заради турските ваксини, а в туй време правят добри очи на босфорския падишах, че ни пазел границата, че и благодарят за същите тези ваксини, дето сме разменили за други наши по охтиката. Ама къде е истината? Не може така: или-или. Да вземе баш огнеборецът да си поеме отговорността, та да се свърши с паниката. Туй политика ли е? Протестуваме!

Извинете, дами и господа, ама комай сънуваме. Снегът ще е виновен – я, колко наваля – нямаше нито път, ни платно, ни тротоар, нищо друго освен сняг. Дърветата нахлупиха високи бели шапки. Стегна студ и ний засънувахме бъркотии. Светът ни заприлича на кръчма и наченаха разправии. Дойде време да станем, да се ощипем здраво и се запитаме кои сме и що вършим. Или пък отново да легнем и да засънуваме, че ни управлява предводител на команчите, че зад кадро от сарая ни мъти водата цар на кокошките, наумил си, че е защитник на българския народ, а пък Събранието сме натъпкали с лица, дето не могат да поделят сеното и на две магарета. Ако е тъй, прощавайте, ама сме за бой. Време е, крайно време е да запитаме: „Кога ще измине зимата и ще превали нощта?” Пък дотогава някой да извърви първите стъпки в снега. Все ще се намерят и други, дето да тръгнат по дирите му.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияКраят на пътя
Следваща статия„Космонавт”: излизане от театралната форма