„Слаби и несигурни сме, нужен ни е пастир“, сподели лаконично големият български скулптор Павел Койчев след откриването на неговата „Водна паша“ в езерото на Южния парк в София. След което замълча (по своему) и тихо, вперил поглед в творбата си, допълни: „Алюзията е Христос“. И когато накрая отидох да му стисна ръката и да го поздравя, каза още няколко думи, които, уви, сякаш заглъхнаха в шумотевицата. А бяха важни: за доброто, което ни е по-нужно от всякога.
Павел Койчев е познат не само със светлия си талант да преобразява пространството, но и с това, че никога не пилее думите си напразно, бои се от инфлацията на словото. Същият е и в досега си с образите, които в българската немотия най-често пресъздава с нетрайни и леки материали, с всичко, което му е под ръка – слама, восък, клечки, хартия…
Важно е невидимото да придобие зримост; човекът не просто да обживее света си или да го ползва, а да му придаде нещо от красотата, чието колебливо пламъче мъждука в душата му.
В едно от редките си интервюта (пред Митко Новков в сп. „Култура“) Павел Койчев споделя една своя убеденост, която явно му помага да върви от творба към творба, към „реалността и нейната сянка“ (Еманюел Левинас): „Бог е казал да е навътре посоката… Да се развиваме…“
И наистина с новия си проект „Водна паша“ той се „развива“ и дискретно променя сърцето на Южния парк, място, което уж толкова добре познаваме.
Водното огледало на езерото се превръща в „обетованата земя“ за възсъздаването на един отдавна лелеян проект. Тук всичко сякаш е било готово за „трансформация“. Пастирът и петте му овци идеално усвояват пространството, разтваряйки се в него; смяната на светлината и отраженията на зеленината в огледалната плоскост са реалната среда за „чудото“ и търсения „оптичен шок“. Така многофигурната композиция се превръща в „приказка на открито“ за едни или в оживяла „библейска притча“ за други.
Пропорциите се хармонизират, а елементите на природата, заложени в композицията, устойчиво се вписват в парковата среда. Пасторалия от месинг, стъкло и неръждаема стомана. Нужни са няколко обиколки на езерото и смяна на гледните точки, за да си дадем сметка за реалния мащаб на творбата и за това, че фигурата на пастира е висока цели 4 метра.
Изминаха цели 12–13 години, откакто почитателите на Павел Койчев можаха за първи път да видят първопроекта на „Водна паша“, изграден от нетрайни материали в пространствата на село Осиковица – неговата постоянна експозиция под открито небе.
Но там акцентът бе по-различен. Не само заради това, че място с място не си приличат по земната твърд. Самият скулптор признава „старозаветността“ на първото си послание: тогава овците сякаш излизаха от Ноевия ковчег, докато сега следват Добрия пастир в неговите „стъпки по водата“ – в случая от Изток на Запад.
Досущ като в десета глава от Евангелието на Йоана.
Овците не пропадат (в бездната), защото следват стъпките на Пастира. Той е „вратата на овците“ (10:7). И който мине през нея, „и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери“ (10:9). Водната стихия се оказва за стадото тъй сигурна, колкото и земната твърд; ясна като огледало, прозрачна и кротка, тучна като пасбището на мечтите ни. И най-важното – пасторално спокойна, далечна от зли вълци, крадци и алчни наемници. Зримо благодатна, доколкото, пак се сещам за Еманюел Левинас, „творбата е етика“. Сиреч изразността ѝ, още преди да бъде прослава на битието, на възможността нещо да бъде, е изначално отношение с онзи, който създава, с културния жест, придаващ нов облик на реалността.
У Павел Койчев именно тази „изначална етика“ е определящото. Затова не прави „исторически паметници“. Не насища пространството с лесно продаваеми „илюстративни форми“, носители на често спорна историческа памет. Това не го интересува.
Възприемайки се като „работещ песимист“, той, подобно на Александър Калдер или Жан Тенгели, привнася някаква особена ведрост, детското си ликуване в един озарен свят, който иска да сподели с другите. И това е културен жест, характерен за съвременното изкуство, който тъй липсва в българската среда.
Визията на Койчев е неомодернистична: тя размества културни пластове, играе в пространствата между тях, и определено избягва прякото изобразяване на Христос; по-скоро умело го загатва, очертава дълбинни полета, богати на смисли. И така, надграждайки външната стилистика на версайската паркова пасторалия, ни потапя в плътната библейска притчовост. Стига да сме в състояние да се зарадваме на тази „Водна паша“ и да я видим с непокварените очи на деца.
Изкуството е свидетелство за ценностите на своето време. Затова и в него обектът е своя образ. Израз на едно търсене на абсолютното. На реалността, излизаща от своята сянка.
Скулптурите на Павел Койчев имат особен език, налагат ни своя „система от представи“. Не е никак лесно да се влезе в логиката на една творба, противно на наивните очаквания, че завършекът ѝ я ще я направи едва ли не безвъпросно „ясна“. Културата и творчеството обаче са част от един и същи онтологичен порядък. И тъкмо това прави „съзерцателното разбиране“ възможно, включително като „съ-съществуване в пространството“.
„Водната паша“ е реална, следователно е възможна.
А „стъпките по водата“?
