0
1766

Стъпки по границите на близостта

„Арт“ от Ясмина Реза, превод Красимир Мирчев, режисьор Владислав Стоименов, сценография и костюми Ванина Цандева, музика Калин Николов, в ролите: Петър Петров – Перо, Георги Гоцин, Кирил Недков, Младежки театър „Николай Бинев“, премиера 10 февруари 2023 г.

„Арт“ на Ясмина Реза има страховита популярност. Поставена е за първи път през 1994 г. в Париж. След тази и премиерите в Лондон (1996 г.) и на Бродуей (1998 г.) тя е преведена на 40 езика, играе се навсякъде по света, текстът и някои от постановките са носители на куп авторитетни награди. Пиесата е добре представена и у нас. За софийските театри паметни остават постановките в Малък театър зад канала от 2011 г. (режисьор Пламен Марков, сценография Чайка Петрушева, музика Асен Аврамов, в ролите: Атанас Атанасов, Владимир Пенев и Иван Петрушинов) и в Сатиричния театър от 2013 г. (режисьор Антон Угринов, сценография Никола Тороманов, музика Калин Николов, в ролите: Владимир Карамазов, Захари Бахаров, Юлиан Вергов).

Текстът е изграден върху наглед проста линия: Серж купува за солидна сума картина, с която се хвали. Приятелят му Марк не просто я оценява като „боклук“, но и директно атакува Серж, далеч не само за естетическия му вкус. Иван, от петнадесет години в приятелска група с тях двамата, се опитва да ги примири, като полага усилия да неглижира ситуацията, вследствие на което попада под шамарите на двамата и накрая сам започва да ги шамаросва. Типично за Реза, пиесата предполага псевдо-натуралистично сценично присъствие, накъсвано от втори, апартен план, в който всеки от героите коментира събитията на сцената и поведението на останалите.

Обявяваната за комедия пиеса не е никаква комедия. Реза дефинира рамката на възела от проблеми така: „Драмата в Арт не е в това, че Серж купува бялата картина, а че вече не могат да се смеят заедно с него“. Изгубването на общия смях е едновременно симптом и резултат от отприщването на кризи в отношенията между тримата, които прокарват нови и нови фронтове, най-вече при усилията да се постигне „примирие“. Пиесата е толкова успешна тъкмо защото успява сравнително несложно да разгърне сложни екзистенциални теми, да постави пред погледа дълбинни измерения на човешкото в ситуацията на днешния свят. Сериозността на конфликтите се демонстрира и даже изостря чрез прокарването им през ситуативно и словесно парадоксални моменти, често кулминиращи в абсурдистки афоризми. На всичкото отгоре не се поставят никакви предварителни условия към постановките и актьорите, даже възрастта на тримата приятели остава неуточнена, а финалът остава отворен.

През тази година пиесата намери място на сцената на Младежкия театър. Погледнем ли досегашните екипи, виждаме, че единственото повтарящо се име е това на композитора Калин Николов. Всички останали в сегашния се подреждат в спектъра между млади и неприлично млади. На това отгоре режисьорът Владислав Стоименов е дебютант на професионална сцена. Куриозното в случая е, че то става след изключително успешния му актьорски дебют в киното: главната роля в „Шекспир като улично куче“ (интересно ми е докога този филм ще бъде премълчаван).

Ванина Цандева изгражда семпла и много добре работеща сценография, съобразена с неедноплановото действие. Тук е мястото да се спомене и добрата работа на Калин Николов, въвеждаща адекватни музикални акценти (бих го помолил да премисли дразнещия сигнал, обявяващ първите апартни сцени; промяната на осветлението е съвършено достатъчна). Докато предните софийски постановки разчитат на популярни актьори, тук влизат актьори, от които дори специализираният зрител няма установени очаквания. В ролите са: Петър Петров – Перо – Серж, Георги Гоцин – Марк, Кирил Недков – Иван. (Няма да се въздържа, ще настоя, че българската звателна форма на ‚Иван‘ е ‚Иване‘; обръщението ‚Иван‘ е пошлост.)

Тъкмо липсата на предварителни зрителски очаквания е стратегически заложено в постановъчна идея. Факт е, че в предните постановки се разчиташе на разпознаваемата от публиката актьорска колоратура, което естествено водеше до известна отстраненост при представянето на персонажите, до по-висока степен на обща апартност. Тук тя отсъства в основното действие. Диалогът е вътрешно събран, изцяло подчинен на събитийния ход, без търсене на поантирана афористичност. Работейки по-скоро с нюанси, актьорите навлизат в трудната крива на ходенето по границите на близостта, последователно разкривайки степените на допускане и недопускане до интимния свят, обемите и пределите на емпатията, неизразяваните и в последна сметка неизразимите основания на персоналните позиции. Младите актьори деликатно внушават характерологията (и характеропатията) на своите персонажи.

Петър Петров – Перо изгражда своя Серж с профила на нещо като мускетарски капитан. Солиден, демонстриращ леко превъзходство и даже високомерие спрямо приятелите си, поради което именно се дразни от техните критични забежки. Марк на Георги Гоцин е занесен и небрежен, което усилва категоричността и дързостта на оценките му и способността на съжденията му да нараняват (в което е съизмерим със Серж на Петров). Публиката очевидно приема най-безрезервно Кирил Недков. Неговият Иван е и очевидно по-детайлно разработеният от Реза образ. При него има скоково развитие, ескалация: от безволева „амеба“, както гласи диагнозата и на приятелите му, и неговата собствена, Иван плавно стига до гнева и самоутвърждаването, което разгръщане неминуемо привлича зрителския интерес. Във всеки случай, и тримата имат да доизграждат: и ролите, и сценичното си самочувствие. Дефицитите проличават най-ясно в апартните им монолози, в които по дефиниция следва да изразяват най-категорично себе си.

Каквито и да са възможните претенции към спектакъла, безспорно остава едно: налице е поредният качествен спектакъл, изграден от млади театрали, който се вписва сред най-добрите представления на софийския сезон.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.
Предишна статияНай-харната стража
Следваща статияИсторици ни го говорят