0
814

Субективните права: германски визии

22420_0

В сборника (ИК „Критика и хуманизъм“, 2016) са събрани текстове на някои най-големите немскоезични юристи, социолози и философи на правото. Публикуваме откъси от студиите на преводача Стилиян Йотов и на философа Юрген Хабермас.

Èçäàòåëñêà êúùà ÊÕ – “Êðèòèêà è Õóìàíèçúì”Немските юристи от XIX в. въвеждат ключово понятие в съвременната юриспруденция: „субективните права“. Те предизвикат и нестихващия спор какво лежи в сърцевината им: волята или интересите. Как изглеждат нещата през ХХ век?

На този въпрос отговаря настоящият сборник. В него се предлагат за пръв път на български език текстове на едни от най-големите немскоезични юристи, социолози и философи на правото: на класическия позитивист Ханс Келзен, на Никлас Луман, Хелмут Коинг, Карл Ларенц, Роберт Алекси и легендата Юрген Хабермас. Съставителството, преводът от немски и въвеждащата студия са на Стилиян Йотов.

Стилиян Й. Йотов е завършил философия и английски език в СУ „Св. Климент Охридски”. В момента е професор по философия на Новото време и философия на правото в същия университет. Бил е стипендиант на ДААД и на фондация „Александър фон Хумболт”, както и гост-професор в Европейски университет „Виадрина”, Франкфурт на Одер. Превежда текстове на Юрген Хабермас, Теодор В. Адорно, Макс Хоркхаймер, Зигфрид Кракауер.

 

„Субективните права: германски визии“, ИК „Критика и хуманизъм“, 2016, съставителство, превод от немски и въвеждаща студия Стилиян Йотов, художник Яна Левиева.

Можем ли и трябва ли да мислим субективните права независимо от идеята за човешки права?

Стилиян Йотов

Субективните права изобщо и човешките права могат да се разглеждат независимо едни от други; нещо повече, смесването им би представлявало теоретична недомислица. Но въпреки това помежду им могат да се открият и взаимоотношения. Всеки поглед в правната история може да посочи линии на сближаване и влияние, както и на раздалечаване и игнориране.

Тук искам да реконструирам този проблем на базата на конкретни автори и с помощта на ключови моменти от европейската „континентална“ история в периода след възхода на националната държава през XIX в. Но ще започна с наблюдението на един английски автор върху собствените му теоретични анализи, проведени изцяло в контекста на присъщата му традиция. В последната част на статията си Бентам за юридическите права 1 Хърбът Л. А. Харт предлага обобщения, в които засяга проблема за моралната критика на чисто юридическия подход и прави изводи, че дори конституционните прависти биха изисквали допълнения, които текстът му не предлага (с. 167). Статията на Харт за юридическите права е от 1973 г.; години по-рано, през 1955 г., той е дал едни от най-съкрушителните аргументи срещу естествените права 2. Което не пречи да видим, че между отрицателната и положителната теза има място за проблематизиране и установяване на основни, дори на човешки права. А с факта, че изрично посочвам годините на създаването на двата текста, искам да напомня, че между двете дати Харт публикува най-важния си труд – Понятието за право (1961), в който темата за правилата буквално е запълнила цялото пространство и не е оставила място за правата. Но в този промеждутък юридическата практика е поставила на изпитание юридическата теория с приемането на два международни пакта за правата (1966), които имат законово обвързваща сила. Убеден съм, че тази световна промяна на политическия климат, колкото и косвена да е, има пряко влияние върху финалните размисли на Харт от по-късната публикация. Сякаш по примера на Кант в отношението към метафизиката, позитивистката гледна точка на Харт за правата не му дава да ги дефинира като „човешки“, без да задушава потребността да ги мислим и като „човешки“, т.е. да съхранява отворена перспективата за универсалното им позитивиране.

На фона на тези иницииращи убеждения искам да се върна назад в европейската традиция и да потърся ситуации, в които двете теми – на юридическите права и на човешките права – се преплитат; с което се надявам убежденията ми да станат по-споделими и проверими. Естествено, че т.нар. „континентална“ среда е за предпочитане и в този смисъл е лесно обяснимо защо ще започна с Франция. Един от най-ярките моменти в нейната правна история, имащ космополитно значение, е приемането на Декларацията за правата на човека и гражданина (1789), в чието заглавие двата момента – на универсалност и националност – са вече обединени. Трезвият конституционалист няма да се задоволи само с това бляскаво начало, но ще обърне внимание и на последвалата история; и тогава ще се окаже, че в самата Франция смисълът на Декларацията се превръща в неразривна тъкан на Конституцията едва след 1946 г., т.е. след като съмнението в непогрешимостта на общата воля става трайно, като в крайна сметка разбива насложилите се теоретични илюзии и установява противовес на демокрацията – конституционно гарантираните права 3. За разлика от колебливото присъствие на Декларацията от 1789 г. в позитивното право, друг акт от онази славна епоха има перманентна валидност – Гражданският кодекс на Франция от 1804 г., или т.нар. Наполеонов кодекс, с който на всеки гражданин се признава равна правосубектност. И тъй като тази валидност много бързо надскача границите на политическата общност, в която той е бил създаден и за която се отнася, можем да повдигнем – поне във функционален план – въпроса за националното (гражданското) и универсалното (човешкото) по темата за правата. Вярно, в Кодекса няма и намек за човешки права, а причината за това е обяснима: за идеолозите на Наполеон човешките права подриват концепцията за единство на държавната власт и принципа за нейното върховенство.

Проблемът с рецепцията на Кодекса не е само херменевтичен, т.е. не става дума просто за „импортно“ усвояване на текст, стъпило на решение на собствената воля – и това добре се знае. В много случаи Кодексът се „експортира“ политически, налага се с помощта на чужда воля. Което може да обясни една от най-оспорваните му рецепции.

I. Проектът на Историческата школа

Става дума за немската реакция. През 1806 г. принципите на гражданското равенство, скрепени с Кодекса, се разпростират и в завладените от Наполеон немски земи. На пръв поглед жертва се оказват привилегиите на аристокрацията и на църквата, а печелят свобода на договарянето и неприкосновеност на собствеността, както и възможност за разтрогване на брака. Ала рецепцията на Кодекса има ефекта и на „киндерсюрприз“ – поръчваш нещо, то идва с изненада. Правната политика на Кодекса е вътрешна само за Франция, за другите страни тя е външна и влече със себе си последиците на всяка подобна външна политика, проправила си път с оръжие – тя е форма на завладяване. В очите на немската публика се разкрива като парадоксална: от една страна, освободителна заради премахването на привилегиите и заради гарантираните свободи в сферата на гражданското право, от друга страна – завоевателна и налагана със сила. Както казва Гьоте в Херман и Доротея: „с драгост садяха дървета на свободата“ 4.

Профилираните немски юристи реагират с помощта на добре позната аналогия: всичко това наподобява прилагането на ius gentium от страна на Рим върху завладените земи и регулирането на правните дела на чужденците. „Империализмът“ има и своето юридическо лице и моментите на незачитане, които изпъкват и в него, са не по-малко унизителни от тези на милитаристките или на културните му форми. И ако в сферите на политиката ответната реакция ражда национализъм (и омраза към чуждото), то в сферите на правото също се трасира специфичен немски път. Ако политиката, особено след края на борбите за освобождение през 1814 г., е реваншистка и насочена навън, то юристите се вглеждат усърдно навътре, в дълбините на своето. А да не забравяме, че вече е настъпила и епохата на Романтизма. И от разсада на просветителите са избуяли неочаквано други цветя…

 

1 Вж. Харт, Х. Л. А., „Бентам за юридическите права“, в: Йотов, Ст. (съст.), Философия на правата, С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2009, 165-167. Б. Узунова, О. Касабов

2 Вж. Харт, Х. Л. А., „Съществуват ли естествени права?“, в: Бюлетин на БХК, 2009, 8, достъпно на: http://www.bghelsinki.org/bulletin/2009-8/syshtestvuvat-li-estest veni-prava1-pyrva-chast, и: http://www.bghelsinki.org/bulletin/2009-8/syshtestvuvat-liestestveni-prava-vtora-chast, прев. Е. Коен.

3 Вж. Хенкин, Л., „Революции и конституции“, в: Йотов, Ст. (съст.), Конституционализъм, С., Агата-А, 2006, 296–300, прев. В. Кръстев.

4 Гьоте, Й. В., Херман и Доротея, С., Хемус, 1935, 35, прев. А. Разцветников.

 

Към реконструкцията на правото (I): системата на правата*

Юрген Хабермас

Досегашните размишления служеха на педагогическата цел да се въведе категорията на правото, особено тази на модерното право от гледището на комуникативното действие. Защото именно една критическа теория на обществото не може да се ограничи върху описанието на отношението между норма и действителност, предприето от перспективата на наблюдателя. Преди в Седма глава** да се върна към това външно напрежение между нормативните претенции на демократичните форми на правен ред и към фактичността на техния обществен контекст, в следващите глави искам да реконструирам рационално себеразбирането на тези модерни правопорядъци. В случая ще тръгна от правата, които гражданите трябва да си признаят един на друг, щом искат легитимно да регулират съвместния си живот със средствата на позитивното право. Тази формулировка вече подсказва, че системата на правата в своята цялост е проникната от онова вътрешно напрежение между фактичност и валидност, характерно за амбивалентния модус на правната валидност.

Както видяхме в Първа глава, понятието „субективно право“ играе централна роля за модерното разбиране за правото. То съответства на понятието „субективна свобода за действие“: субективните права (на немски „subjective Rechte“, на английски „rights“) определят границите, в рамките на които един субект е в правото си свободно да упражнява волята си. При това те дефинират равни свободи за действие за всички индивиди или правни лица в качеството им на носители на права. В чл. 4 на Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. се казва: „Свободата се състои във възможността да правиш всичко, което не противостои на интересите на другите: така че изпълнението на естествените права на човека се ограничава дотолкова, че да се осигури на останалите членове на обществото ползването на същите права. Ограниченията са определени единствено от закона“. Кант се опира на това изречение, формулирайки своя всеобщ принцип на правото, според който е правомерно всяко действие, което – или съгласно максимата на което – свободният произвол на всеки един може да се обедини със свободата на всеки друг в съответствие с общ закон. И Ролс го следва също с формулировката си на първия принцип на справедливостта:„Всеки човек трябва да има еднакво право на най-широк спектър от основни свободи, съвместими с подобни свободи за другите“ 1. Понятието за закон извежда на бял свят съдържащата се още в понятието за право идея за равното третиране: под формата на общи и абстрактни закони на всички субекти се падат равни права.

Тези основополагащи определения обясняват защо модерното право е особено подходящо за социалната интеграция на икономическите общества, които в нравствено неутрализираните области на действие разчитат на децентрализираните решения на водещите се от интереси и ориентирани към собствения си успех отделни субекти. Правото обаче не трябва да удовлетворява само функционалните изисквания на едно комплексно общество, но и несигурните условия на една социална интеграция, която се осъществява в крайна сметка чрез постиженията в разбирателството между комуникативно действащи субекти, т.е. посредством приемливостта на претенции за валидност. Модерното право измества нормативните изисквания от морално разтоварения индивид върху законите, които осигуряват съчетаемостта между свободите на действие. 2 Те пък извличат своята легитимност от процедурата на законодателството, която от своя страна се крепи върху принципа на народния суверенитет. Парадоксалното възникване на легитимност от легалността следва да се обясни с помощта на правата, които осигуряват на гражданите на държавата упражняване на тяхната политическа автономия.

То е парадоксално затова, защото като „субективни права“ тези права на гражданите притежават, от една страна, същата структура като всички други права, осигуряващи на индивида сфери за свободата на произвола му. Независимо от разликите в модалността на употребата на тези права, политическите права също трябва да може да се интерпретират като субективни свободи на действие, които превръщат в задължение единствено законосъобразното поведение, т.е. оставят на свобода мотивите за поведение в съответствие с правилата. От друга страна, демократичната процедура на законодателството трябва да сблъска своите участници с нормативните очаквания за ориентация към общото благо, тъй като самата тя може да извлече легитимиращата си сила единствено от процеса на разбирателство между гражданите на държавата относно правилата за съвместния им живот. Дори в модерните общества правото може да изпълни функцията си за стабилизиране на очакванията само ако съхрани вътрешна взаимовръзка със социално интегративната сила на комуникативното действие.

Искам да осветля тази проблемна взаимовръзка между субективно-частните свободи и държавно-гражданската автономия с помощта на дискурсното понятие за право. В случая става дума за упорит проблем, който искам да изследвам първоначално в два различни контекста. Това, че досега никой не е успял по задоволителен начин да приведе в съзвучие частна и публична автономия на равнището на основните понятия, се вижда от неизясненото отношение между субективно и публично право в границите на правната догматика, а в рамките на традицията на рационалното право – от нерешената конкуренция между човешки права и народен суверенитет (I). И в двата случая трудностите се обясняват не само с предпоставките на философията на съзнанието, но и с една метафизична част от наследството на естественото право, а именно подчиняването на позитивното право на естественото или на моралното право. Фактически обаче позитивното право и постконвенционалният морал възникват едновременно и се обособяват от съдържанието на разпадащата се субстанциална нравственост. Кантовият анализ на формата на правото ще даде повод да се подхване дискусията за отношението между право и морал, за да се покаже, че принципът на демокрацията не бива да се подчинява на принципа на морала, както става в изграждането на Кантовото учение за правото (II). Едва след такова преместване на стрелките ще мога да обоснова системата на правата с помощта на принципа на дискурса, и то така, че да стане ясно защо частна и публична автономия, човешки права и народен суверенитет се предпоставят взаимно (III)…

 

* Преводът е направен по: Habermas, J., „Zur Rekonstruktion des Rechts (I): Das System der Rechte“, във: Faktizität und Geltung. Beiträge zur Diskurstheorie des Rechts und des demokratischen Rechtsstaats, Suhrkamp, Frankfurt am Main, 1992, 109-165; бел. изд.

** Отпратка към произведението, откъс от което е настоящият текст; бел. пр.

1 Дж. Ролс, Теория на справедливостта, С., С.А. София, 1998, прев. И. Велинова, П. Иванов, 78-79; в реакция срещу критика на Х. Харт (H. Hart, „Rawls on Liberty and its Priority“, в: N. Daniels (съст.), Reading Rawls, Oxford, 1975, 230-252), Ролс заменя тази формулировка с друга, която обаче не изглежда някакво подобрение: „Всеки човек има еднакво право върху напълно адекватна схема от равни основни свободи, съвместима с подобна схема от свободи за всички“. J. Rawls, „The Basic Liberties and their Priorities“, в: St. McMurrin (съст.), The Tanner Lectures on Human Values 1982, Salt Lake City, 1983, 5

2 E. Böckenförde, „Das Bild vom Menschen in der Perspektive der heutigen Rechtsordnung“, в: Recht. Freiheit. Staat, Frankfurt am Main, 1991, 58-66.

3 F. C. v Savigny, System des heutigen Römischen Rechts, т. I, Berlin 1840, § 4.