0
6192

Сутринта като залез

Питам се на какво се дължи тази толкова странна съдба на нашата татковина. Резигнация пред неизбежното, усет за заник и гибел на нацията, примирение и метафизичен ступор пред незначителността и безмислието на случайния превоз, наречен живот?

В свежата пролетна сутрин на моя град София, без да искам, забелязвам странни табели сложени на предните стъкла на различни возила. Съзирам надпис „Превоз за собствена сметка”. Малко по-нататък „Случаен превоз”. Обхваща ме лека тревога и подозрение, както всякога, когато се озовем пред нещо мистично и неразбираемо. Какво ли означава всичко това? Някакви неизвестни, тайнствени лица возят допотопни камиони за собствена сметка нанякъде, към някаква неизвестна цел? Прибирам се и по телевизора съобщават с някаква хищна превъзбуда за автобуси, преобърнати в канавка и за много жертви и ранени. Показват и търбуха с гумите нагоре на преобърнатото превозно средство, вероятно пътувало и возещо хора в някакъв случаен превоз, за своя и за тяхна сметка. Смутен, превключвам нататък. Показват горящ автобус, изпепелен до неузнаваемост. Очевидно е бил случаен превоз. Някъде другаде ни припомнят за годишнината на автобус с многобройни загинали деца, паднал в река. Говорители с овладяни гласове разказват за влакове с изгорели в тях живи хора, за членове на гражданското общество, скачащи през прозорците на горящи вагони със своите бохчи върху чакъла край релсите, спасяващи се от запалени влакове. Товарен влак експлодирал и изпепелил едно цяло село, заедно с жителите. Случаен влаков превоз? Друг автобус на магистрала успешно затрива цяла дузина пътници, като някакси откъсва целият си покрив, заедно с тях. „За своя сметка”, очевидно. Тревогата ми постепенно се превръща в мистичен ужас. Какво означават тези странни табели наистина? Знак за обреченост, може би? Апокалиптичен надпис? Намекват за цялата случайност на живота и за това, че всичко е за наша сметка? Отхвърлям това, доколкото мога, с рационални доводи. Но след това си спомням за онези мои многобройни налудни пациенти, които потопени в безиходицата на своята психоза твърдяха, че всички нещастия на света са свързани в едно единно цяло чрез самите тях, като те служат за център и ретранслатор на лошите послания идващи от невидим за нас, „нормалните”, свят. Това ги изпълваше със страдание и чувство за вина, а освен това и самота, защото никой не приемаше насериозно това, което казваха. Не знам защо се сещам за думата „Татковина”. Неуместно може би, но вероятно, защото баща ми загина също в жесток и нелеп инцидент преди много години. Къде е този център на злощастието, кой го управлява?
Питам се на какво се дължи тази толкова странна съдба на нашата татковина. Откъде идва това безразличие и липса на съпротива у нейните обитатели? Резигнация пред неизбежното, усет за заник и гибел на нацията, примирение и метафизичен ступор пред незначителността и безмислието на случайния превоз, наречен живот? Никога не видях подобна душевна анестезия и безразличие към себе си и към съдбата си в Америка, макар че никой и никъде не е напълно защитен от нещастията и случайностите на живота. Напротив, там видях енергия, решимост, борба, солидарност, съчувствие, сила и масов героизъм, когато се наложи, както при нападението върху Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември. Пожарникарите и полицаите бяха истинските герои на този страшен епизод на войната срещу варварството, а жителите на онзи велик град построиха центъра още по-красив и импозантен отпреди, вграждайки в него паметта за героите и жертвите на нападението.
В моята татковина полицаите са карикатурни дембели, дебнещи за подкуп покрай пътя, които всъщност са вредни за случайните и дори неслучайните превози по пътя, защото никога не спират от движение онези, които трябва, а неуморно пречат на останалите. Те не предотвратяват пътните нещастия, не застават там, където са истински опасните места, не контролират безотговорността, както следва, но поставят нелепи и опасни знаци там, където не трябва, или упорито не премахват онези, които са ненужни, освен като източник на доходи от глоби. А пък пожарникарите, дори когато са доблестни и героични в борба срещу пожарите с негодното си и бедняшко оборудване, са обект на подигравка от местното население. Пожарникар не звучи гордо в България, докато в Америка е обект на почит и уважение, защото спасява живота на хората в беда. И кой ли може да каже защо така стоят нещата?
А междувременно пролетната сутрин продължава да грее все така прелестна, от ярко зелените дървета се провиква призивно някаква сладкодумна птица, котките стенат в храстите и в средата на изровената от зимните снегове улица продължава да клечи оклюмал камион с табела на предното стъкло „Случаен превоз”.
Накъде ли се е запътил, Татковино моя? 
Или е спрял завинаги?

 

Д-р Любомир Канов (р. 1944 г.) е работил като психиатър в Ню Йорк. Емигрира през 1984 г. след политически репресии и излежана присъда. Автор е на книгите „Човекът кукувица”, „Парейдолии”, „Ходисей”, „Между две хемисфери”, „Вселената според Гуидо”, „Стрела от тръстика”.  Негови творби са превеждани на английски, немски, чешки.