0
2594

Сцени от един брак

„За първи път в цялата си филмова кариера Бергман се домогва до такова разголване на може би най-съвременната от всички истини“. Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път. През 2018 г. се навършват 100 години от рождението на Ингмар Бергман.

Общочовешката валидност и пълнокръвно съвременно звучене на най-новия филм на именития шведски режисьор Ингмар Бергман „Сцени от един семеен живот“ са причината да се спра подробно на него и на връзката му с всички нас, които малко или много познаваме семейния живот. Може би в никой друг свой предишен филм Бергман не е прескачал така решително скандинавското разстояние, на което се намират другите му творби, за да се приближи до нас. Вместо странната мистерия на северния характер, вместо чудатата духовна и сексуална чувствителност на познатия Бергманов герой, вместо причудливите силуети на възкръснали допотопни идеи, вместо най-самоцелна грижа за формата, най-после ние имаме нещо, което може би не е изящно поднесено, но се отнася за всекиго от нас. Един филм, който слага пръст в раната, в нашите, днешните рани.

„Сцени от един семеен живот“ е филм, правен за телевизията, с дължина 300 минути или шест серии по 50 минути. От това телевизионно произведение Бергман е създал съкратена филмова версия от 164 минути. Аз гледах и двата варианта. Пред нас е внимателно проучване на един брачен живот и проследяване на процеса на разпукване и разпадане на една семейна връзка. Чисто сюжетно нещата са степенувани от първите дребни конфликти до силни, неудържими скандали, побой, раздяла и всеки от двамата съпрузи се свързва с друг човек. На пръв поглед обикновена семейна история. И сама по себе си тя не е много интересна. Онова, което обаче дава цената на целия филм на Бергман, е опитът му да изобрази процеса – не какво се случва, а как се случва. Колко известен пример е, когато двама поотделно добри, честни и свестни хора се съберат заедно, да разберат, че като комбинация са невъзможни. Вина няма. Има причини, заложени дълбоко в характерите, причини, които поне аз смятам за предопределеност.

Семейството, което Бергман подлага на изследване чрез обектива на своята кинокамера, се състои от 35-годишната юристка Мариане и съпруга ѝ – 42-годишния научен работник доктор Юхан. Двете роли са поверени на двама от най-големите шведски актьори – Лив Улман в ролята на Мариане и Ерланд Юзефсон в ролята на Юхан.

Първият епизод, който не смятам за голямо режисьорско постижение, ни представя двамата съпрузи сред техния богато и безвкусно мебелиран дом да разговарят с един репортер, който е дошъл да ги интервюира, защото те са признати за идеалното семейство. Тъкмо този елемент на идеалното семейство не ми харесва, защото прави нещата прекалено очевидни. Двамата наистина са имали щастлив брак, имат деца, не се плашат от бъдещето, не са си изневерявали и не виждат причини живота им да не продължи по този начин. Десет години живеене заедно не е малко време. Но чувствителният зрител би доловил, че обяснението „ние никога не сме имали проблеми“ е само по себе си проблем. Може ли наистина собственият живот на един индивид да спре и да се трансформира изцяло в живот на семейството? Може ли общият дух на семейството да се окаже компромисно-обезличаващ за всеки от партньорите поотделно? Това бяха първите въпроси, които се появиха у мен, виждайки отчета за този десетгодишен брак. Нещо липсваше в този брак, през цялото време. Някои смятат, че не е имало любов между двамата, но аз винаги се страхувам от употребата на думи като „истинска любов“. Аз дори не съм сигурен дали човек може с положителност да определи какво точно е липсвало.

Както и да е, вторият голям епизод на филма ни предлага вечеря на това семейство с едно гостуващо семейство, чийто брак наистина е свършил, чиито отношения контрастират по всички показатели на нашата идеална двойка, но за които ние ще узнаем много по-късно, че са имали едно голямо предимство – да изкажат това, което е в тях, докато първичната сдържаност и прикритост на нашите двама партньори всъщност е маскирала пропастта между тях. Малко по-късно ние започваме да виждаме все по-ясно пукнатините. Първото ни впечатление идва от скучния еднообразен ритъм на живота, който те живеят. Всичко е модерно и пределно ясно като функционирането на прост рационален механизъм. Техният живот е сведен до повтарящ се цикъл от навици. От леглото – на масата за храна, оттам на бюрото и после обратно до леглото. Делнични грижи, семеен бюджет, всичко предвидено, всичко планирано, включително интимните съпружески моменти. Като че двамата в името на сигурността са предопределили себе си до такава степен, че тяхното съществуване изглежда като несъществуване. Защото нищо не става. В идеалното семейство, като в идеалната държава или идеалното празно пространство – НИЩО НЕ СТАВА.

Но когато ние се приближаваме до тази сива делнична завеса, през пролуките ѝ ние виждаме, че зад нея е нарушен процесът на еднообразния ритъм, че животът е възтържествувал още веднъж над схемата, че идеалното семейство не е толкова идеално. Нещо повече, то е като много други семейства. Ние узнаваме, че Юхан пише стихове, които той не желае да покаже на жена си, защото е убеден, че тя няма да ги разбере. В замяна на това ги показва на една някогашна съученичка. Тези стихове са голямо нещо в живота на Юхан. Но това голямо нещо той не желае да сподели с жена си. Същевременно тя пише своя дневник, акуратно, методично, където се опитва да разбере себе си, където поставя най-важните въпроси на своя живот, без да се опитва да ги сподели със съпруга си. И е права. Защото по-късно, когато тя ще се опита да му прочете този дневник, той ще заспи по време на прочита, за да ни покаже, че никога не се е интересувал дълбоко от нея. Излиза, че идеалната връзка между двамата е чисто външна, както се казва за пред света, че вътрешната връзка не е пълноценна и води до взаимна неудовлетвореност. Може би делничният навик е пресушил свежестта на въображенията, на желанията, на склонността към рискове. С две думи – обезцветяване на живота.

Защо наистина ние спираме да се интересуваме от човека, с когото сме се свързали? Не става въпрос за делнични грижи и внимание, а за постоянен и разнообразен интерес към мислите и чувствата на най-близкия човек? Защото може би ние сме сметнали, че го познаваме, че нищо не може да ни изненада, като че той или тя не подлежат на развитие.

Затова съвсем логично идва този силен момент, когато Юхан пристига у дома и заявява на жена си, че я напуска незабавно, защото е влюбен в друга жена. Неговата любов с 23-годишно момиче, което не се появява във филма, звучи абсурдно и в известна степен незряло, но той е истински пленник на своето чувство. Всички сме виждали тези влюбени до вдетиняване възрастни мъже. Мариане е изненадана. Отначало тя не може да проумее – как? Защо? Откъде-накъде? Нима? Проумяването я съкрушава. Нейните сълзи не го трогват, нейните опити да го задържи са напразни. Той егоистично и в известна степен цинично настоява на своето право на щастие. В края на краищата животът се живее веднъж и човек не може и не бива да се обвързва до гроб. Почти всеки от нас е виждал този мрачен, демоничен ентусиазъм на напускащия съпруг, който така се опива от своята смелост и от предполагаемата си влюбеност, че въобще нехае за раната, която нанася на другия. От начина, по който Юхан обяснява постъпката си, от начина, по който той се държи, ние отгатваме, че той не познава себе си. Той не знае, че онова, което е липсвало в досегашния му брак, не ще бъде запълнено от новата връзка, а ще го съпътства до края на живота му. Новата жена ще му даде нови неща, но тя не ще му даде онова, което му е давала предишната жена. Така че винаги нещо ще липсва и вероятният отговор е, че празнината би била запълнена, ако човек можеше да притежава всички, които обича. Но ние сме достатъчно нечестни и достатъчно неинтелигентни, за да отричаме или утвърждаваме един човек чрез друг човек, забравяйки, че всеки сам по себе си е неповторим.

И така Юхан напуска Мариане и децата, за да поеме своето любовно пътуване към Париж, което не ще му даде очакваното. Затова шест месеца по-късно той се връща при жена си, за да уреди документите по развода, но като вижда променената жена, силно се разколебава. Това не е повече страдащата, изоставена Мариане. В тия шест месеца тя е надживяла болката, претръпнала е, вдигнала е глава и е видяла, че светът не се състои само от Юхан. Тя е твърда, дръзка, горда, цинична. Тя има други мъже и може би взаимното им отчуждение сега ги тласка към леглото. После минават години. Той се оженва за друга, тя се омъжва за друг. Изминали са десет години от момента, когато бяха интервюирани като идеално семейство. Но връзката не е изчезнала. Тъкмо защото много нещо в новите бракове липсва, във всеки от двамата тлее любов и влечение към бившия съпруг, и при всеки случай те се събират, лъжат съпрузите си, отиват по добре познатия път към вилата на някой приятел, за да прекарат неделния ден. Излиза, че те могат да се обичат само от разстояние, че тъкмо разстоянието се превръща в постоянен закрилник на любовта им. Може би мисълта на Бергман тук е, че бракът е смъртта на любовта, което поне на мен ми се струва малко евтино. По-скоро ние имаме една филмова документация на вечната неудовлетвореност в семейството.

По конструкция „Сцени от един семеен живот“ представлява диалог между Мариане и Юхан. Децата не са показани във филма, любовниците също не са показани. И новите им съпрузи не са показани. Режисьорът е елиминирал всичко, чието присъствие пред камерата само би обременило и разводнило филма. 300 минути ние гледаме лицата на двамата, очите им, слушаме гласовете им, следим всеки жест до най-малката подробност. Това силно използване на едрия план ни най-малко не отегчава, а напротив – прави ни по-чувствителни за всяка реакция. Играта на Лив Улман в ролята на Мариане е над всякакви похвали. За тази роля тя вече бе обявена за най-добрата актриса на годината. Може би нейната дългогодишна любовна връзка със самия Бергман ѝ е помогнала в това наистина дълбоко овладяване на образа. Двамата с Ерланд Юзефсон изпълняват дуета си без абсолютно никаква грешка. Но безспорно филмът принадлежи на самия Бергман. Трябва да кажа, че за първи път в цялата си филмова кариера той се домогва до такова значително разголване на може би най-съвременната от всички истини. Филмът е подчинен изцяло на своята идея, избегнато е и най-малкото отклонение, композицията от драматургична гледна точка е майсторска. Сигурно имам известни възражения срещу диалога на Бергман и срещу някои подробности, но това е вече въпрос на вкус. Великолепна е работата на оператора Свен Нюквист – особено върху образа на Лив Улман, която за първи път ми се видя красива.

Вероятно филмът ще повдигне много въпроси и възражения от страна на критици и публика. Мнозина ще кажат, че във филма наистина липсва истинска, голяма любов. Други пък ще отбележат пълното отсъствие на децата от семейната драма, като че те са не повече от котката и кучето и не влияят върху таткото и майката. Трети ще завършат със старата фраза, че филмът повдига въпроси, без да дава отговори. Но за мен такъв, какъвто е, филмът е силен тъкмо заради опита си да постави пред нас една много голяма и много дебела въпросителна. Обичате ли мъжа си? Обичате ли жена си? Как обичате? Криете ли понякога нещо от него или нея? Няма ли около вас друго лице, пред което да можете да се изповядате с по-голямо облекчение? Не смятате ли, че той или тя не ви дава това, което искате? Нямате ли нужда от трети човек? Можете ли едновременно да обичате съпруга си и любовника си? Не сте ли се разделили само за да разберете, че не можете да живеете без него или нея? А ако сте разделени, не изпитвате ли огромното желание да се върнете към нея или него поне за два часа някъде, скришом? Питали ли сте какво точно ви свързва? Какво точно не можете да понасяте? Смятате ли, че живеенето под един покрив не пропъжда любовта? Изричали ли сте въпроса, който Мариане задава на себе си: „Какво би желал той аз да желая?“.

Това е филмът на Ингмар Бергман „Сцени от един семеен живот“. Мисля, че всеки ще намери нещо от себе си в него с цялата си трагикомична противоречивост. Излизайки от киното, внезапно си спомних думите на една моя позната: „Като съпруга съм била пренебрегвана много пъти. Но като любовница – никога“.

Още по темата: Георги Марков, Шепотът и виковете на Ингмар Бергман
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияКак разказва театърът днес
Следваща статияРадев – трагическото творение на Борисов