0
4261

Сцени от живота на сценариста

„Сега той е тук. Главата, очите, косите, всичко е от метал. Приликата, както на всеки прекалено уважителен и юбилеен паметник, е относителна.“ На 7 септември се навършват 40 години от смъртоносното покушение срещу Георги Марков, извършено на моста „Ватерло“ в Лондон през 1978 г.

Минали са четири години, откакто се срещах с нея. Останали са само записки. Помня много ясно шумоленето на хартията. Тя извади снопче пощенски пликове. Бяха привързани с нещо като гълъбово-синя лента. Това са писмата, каза ми. Били са много повече, цяла торба. Когато Държавна сигурност започнала да я разпитва за връзката ѝ с Марков, за кореспонденцията им, тя в паниката си изхвърлила всичко. Няколко десетки негови писма, първите след заминаването му, стояли на някакъв таван. Тя помолила своя приятелка да изчисти, да не оставя нищо. Но онази жена просто забравила. Натъпкала в боклука всичко и го занесла в кофа чак на съседната улица. По-голямото количество писма изчезнали завинаги. Но това пликче някъде било забутано и приятелката ѝ не го открила. Много години по-късно писмата изникнали, като от нищото. Може би в някакви торби, някакви пликове, зад някакъв шкаф. В онзи момент аз ги държах в ръка. Държах доказателството, че историята не изчезва напълно. Никога съвсем без следа. Вече и аз съм част от следата, смятам. Или се лъжа – прекалено хубаво е, за да е истина, нали? Него бездруго вече са го забравили, а и какво може да му помогне сега паметта? Какво повече, нали сме смъртни и краят е завинаги.

Епизод А

Той е със средно телосложение, с прошарена на слепоочията коса, чуплива и гъста. Има гърбав нос, сиви очи, намират го за красив. Казва се Георги, майка му му казваше Гого, приятелите на двора и в училището го наричаха Жоро, а в Германия опитват да го променят на Георг. Англичаните произнасят името внимателно и пунктуално. В устата им то звучи като „Джорджи“. В чужбина най-малко проблеми имат с фамилията, с името Марков.

Сега той е тук, отблъсква светлината и капките, останали след лекия дъжд. Главата, очите, косите, всичко е от метал. Приликата, както на всеки прекалено уважителен и юбилеен паметник, е относителна. Аз не мога да твърдя той ли е или не е той, разпознаването е допустимо само за близки роднини. За мен, както и за скулптора на паметника предполагам, той е само лице от снимката. Ние никога не сме се виждали.

Говоря тихо, като на себе си. Стоя в кръглата градинка на площада, заобиколена от пръстена на трамвайните релси. Пред мен е мемориалът. Какви са първите впечатления? Пуснал съм диктофона, но случайността диктува, не аз. На пейка вдясно пред паметника са седнали жена и малко дете. Всъщност седнала е само майката, а детето кръжи около нея в радиус широк една майчина ръка. Момченце е, не е изяло обяда от кутийката си. Разговорът им е съвсем пред мен, без дори да се налага да подслушвам. Достатъчно е да спра, да се престоря, че гледам нещо в телефона или търся номер. Имам и друго извинение, нали разглеждам статуята, мъжа в жълт метал, като застинал пчелен мед.
– Георги Марков е пишел книги, статии във вестниците – обяснява майката и подава лъжичка към устата на малкия.
Детето гледа статуята, очевидно има разминаване в представата му за този метален човек и някакъв друг, който може да ходи и да пише, и да прави разни неща. Затова пита:
– Той къде е?
– Ами… Убили са го – отвръща тя.
– Кой?
– Убили са го комунистите.
Доста бързо идва този отговор, някак твърде готов. Спирам да чета надписите върху постамента и вече внимателно се заслушвам. Май няма да мръдна оттук. Искам да разбера що за понятие може да бъде думата „комунисти“ за това тригодишно момче. Най-много три и половина. Откъде на майката ѝ хрумва да използва думата, все едно говори за мечки в гората или за чичо доктор, или за ето онези гълъби там. Момчето обаче не се хваща за съществителното, а за глагола – тя каза „убили са го“. Като се замисля, думичката „убивам“ и тя твърде лесно е влязла в речника на детството. Момченцето се вълнува:
– Защо?
– Защото е пишел статии, които не са харесвали. Той е казвал истината.
Детето определено не попита какво значи „комунисти“…
– В интернет?… – не знам дали правилно чух или скърцането на трамвая, завиващ горе на колелото промени думите на момчето. Но това ми се стори, че чувам: „В интернет“. Майката вероятно също не го чу сред общия писък. Не коментира разминаването на епохите. Във времето на Марков интернет не е съществувал. Колко малко и колко много са четиридесет години… После детето пак настоя с вечния въпрос:
– Защо?
– Защото те са били лошите.
Всъщност тя се опитва да го нахрани. Трудно е, момченцето иска да се отскубне и вместо към лъжичката, гледа все някъде настрани. Протяга свободната си ръка, задвижвано от центробежна сила.
– Той сега… гледа ли?
Май то не казва точно това, но с периферното си зрение виждам как посочва към железния човек на пиедестала. Опитвам да не въртя глава, гледам разсеяно. Не искам майката да усети, че съм се спрял, за да ги слушам. Не искам някой да забележи, че съм включил диктофона. Как да обяснявам, че вървях през гората и идвах тук, че работя и устройството ми трябва за работата ми, за да правя мои си записи? Сега мълча и записът улавя гласовете на майката и момчето. Нов трамвай тръгва от спирката и пищенето на колелата пак потапя всичко. Познавате този звук, ако сте били на площад „Журналист“. Трамвай номер 12 или номер 18, или 10. Майката и детето не са оставили темата.
– Защото е пишел книги, статии във вестниците – обяснява жената.
Момчето вече прави съвсем решителни опити да се откъсне от ръката ѝ, да избяга от лъжичката с яденето.
– Това… къде… защо… – повтаря то и нещо сочи.
– Защото е пишел в статиите си истината… – с пъшкане повтаря тя, опитва да го улови, да го придърпа.
Говорят за истина, говорят за борба, чувам думите „борил се е“. Разговорът не е демонстрация, не е отрит урок. Просто майка с дете. Думите дори не са предназначени за мен, аз съм само случаен минувач, спрял между гълъбите. Тяхната предиобедна приказка течеше още преди да се появя – жената и детето, пюрето в лъжичката, месинговата или бронзова фигура, голямата кукла, която им е дала повод.
– Как… защо… какво…
Детето пита, майката обяснява:
– И сега хората се борят.
– С пушки?
– Не, няма пушки. Битки не се водят само с пушки и с мечове.
Вече става подозрително да вися така. А идва и още един трамвай. Отново грохот заглушава думите. Разговорът се е разпаднал, детето упорито иска да се отскубне и май дори блъсна лъжицата към майка си.
– Не стига, че те храня… – ядосва се тя.
Продължавам надолу, не чувам останалото. Нямам ясен образ за лицето на младата жена, сигурно е на тридесет. Детето – с шапка, синьо якенце, обичайното момченце от града. Всичко е типично някак. Гласът на жената? Софийски, твърд говор. Площад „Журналист“. Лозенец.

Епизод Б

Прибирам се вечерта, трябва да сваля записа, но винаги има нещо друго. Телевизия, вечерята, гости. Или просто умората. Гледам синия балон на екрана. „История България“ по националната телевизия.
– Тази проказа се цели в елитите…
В студиото са четирима или петима, не следя внимателно кадрите, слушам по-скоро гласове. Обсъждат документалния филм за Марков. Филмът на Константин Таланов. С него не сме точно приятели, да кажем по-скоро конкуренти. Гледал съм вече филма и имам свое мнение. Засега онези в студиото са се спрели на заглавието „Проказа“. Професорката обяснява с прекалено дълги изречения, смислени може би, но със сигурност недостъпни за голямата част от публиката:
– И защо точно в елитите се открива такъв процес на идеологическо разпадане? Такова снизяване на изискванията към собствения етичен модел? Има много сравнения във филма между физическото страдание на тялото, става дума за отравянето на писателя в Лондон, и социалното страдание на обществения организъм през епохата на застоя. Аз бих пренесла проблема и към днешния момент, към сегашния застой и социални болки. Но едно уточнение, моля, нека не бързаме да размишляваме за нашата устойчивост на болката. А на първо място нека говорим за нашата податливост пред… как да кажа… пред захарния бонбон на етическо-естетическата порнография… От какво сме заобиколени в медийна перспектива? Това е една разголеност, оголен живот, до кожа, до оглеждане на космите така да се каже. Там не става дума просто за естествена голота, а за неестествено навлизане в човешкото до степен на обезчовечаване. Това е констатация, която идва от вида на нашата преса и други популярни медии. Сравнете го с обратната, гротескна форма на цензура през 60-те и 70-те години на миналия век, когато е работил най-активно Марков. И в двата случая имаме дехуманизация… Разяждане на естественото социално тяло, макар и по различни начини. Така разбирам аз и посланието на заглавието – „Проказа“.

Премиерата беше преди седмица. Каниха ме да коментирам, трябваше да бъда и аз в това студио. Вече имам принципи, не участвам в предавания на живо. По телевизия времето тече странно и не успявам да се наместя в ритъма. Никога не смогвам да кажа най-важните неща, заради които изобщо съм отишъл, дори не и половината. След това гледам записа и се презирам. Вече спрях да участвам, отказвам поканите, които стават все по-редки. Има достатъчно други, които да говорят умно. Но важната причина да не отида там е, че аз работя по игралния филм. Шейсетте минути на Таланов са нещо средно между телевизия и елитарна залъгалка за някой фестивал. Аз обаче трябва да завърша сценария за „Живота на сценариста“. Правя нещо по-голямо и по-важно. В киното по-скъпото винаги е и по-важно. Такъв е цинизмът и оказва се, това е вярно.
Чувам шума от входната врата, жена ми влиза в коридора с обичайния аромат на парфюм и стерилната зъболекарска атмосфера. Нямам сили да се изправя, само махам с ръка. Тя оставя чантата си и се отпуска до мен на фотьойла.
– Хареса ли ти филмът? – изпреварвам жена ми с въпрос.

* * *

Във връзка с годишнината от убийството на Георги Марков издателство „Колибри“ подготвя ново издание на романа „Господин М.“ (Изд. „Алтера“, 2010 г.) на Георги Тенев, като аудиокнига. Текстът чете самият автор. Проектът е реализиран в „Сонус студио“, под звуковата режисура на Александър Симеонов. Предлагаме ви откъс от аудиокнигата.

Романът „Господин М.“ е „най-обемният засега български художествен текст, който обмисля и пресъздава историята на Георги Марков“. (проф. Инна Пелева, Георги Марков. Снимки с познати, София, 2017).

Съвестта е оголен нерв, който боли – така бих определила най-същественото, пред което ни изправя този роман. Авторът е избрал няколко повратни момента от живота на Георги Марков – екзистенциалните ситуации на избор. Разказът започва на кръстопът – господин М. пише едновременно сценариите на сериала „На всеки километър“, възхваляващ героичния път на партията, и пиесата „Комунисти“, за която е допуснат да направи проучвания в секретната секция на партийния архив. (Анна Топалджикова, Капитал Light)

Г. Тенев създава сензационен сюжет: Георги Марков е принуждаван от властите да напише филмов сценарий за избавлението на българските евреи, като за техен спасител да наложи Тодор Живков – и това сервилно фабрикуване на историческа „истина” да аргументира партийното предложение първият секретар на ЦК на БКП да получи Нобелова награда за мир. За целта бъдещият задочен репортер се среща с живия още Димитър Пешев, който пък има непубликувани спомени. Всичко това обаче не се нрави на вътрешния министър – и така пътят на Марков към емиграцията и смъртта е открит…  (Ходене по буквите, в-к Култура).