0
1035

Счупеното сърце на паметта

Появата на „Емигрантите“ от В. Г. Зебалд в превод на български (ИК „Колибри“) e едно от литературните събития през тази година. Интервю с преводача Стоян Гяуров.

„Емигрантите. Четири дълги разказа“ е втората преведена на български книга на В. Г. Зебалд (преди това, през 2013 г. се появи „Аустерлиц“), с която читателите се срещат. Бих нарекла появата ѝ едно от литературните събития през тази година. Независимо доколко творчеството на един от тъй дискутираните немскоезични автори е познато тук, то е образец за литература, надхвърляща жанрови рамки и изпробвани повествователни модели.

В „Емигрантите“, тази жанрово неопределима книга, в която писателят органично интегрира в едно цяло автобиография, пътепис, история, документален разказ, фикция, мемоари, есеистика, са разказани историите на четирима напуснали Германия мъже, които всъщност не преживяват травмата от миналото, изгубената родина, носталгията и дълбоко разколебаната си идентичност. Един чувствителен разказвач, с деликатност и фина дистанция, ни води по разклоняващите се пътеки на паметта. Едно пътуване, в което миналото внезапно „пробива“ настоящето и драматизира уж успокоената памет, привидно уседналото, ново съществуване. Личната история е наглед далеч от онази, голямата, общата, но и в четирите разказа тя не само я прояснява, оказва се вътре в нея, но и дава отговор защо пораженията са тъй трагични и необратими.

Удивително е умението на Зебалд да разказва, постепенно разгръщайки историята, „издърпвайки“ от нея нови и нови повествователни нишки, самите те продължаващи на някъде другаде, докато читателят потъне в истински повествователен лабиринт. Нюансирана в чувството и в погледа проза, разискваща морални въпроси с простота, дълбочина и деликатност.

„Емигрантите“, В. Г. Зебалд, ИК „Колибри“, превод от немски Стоян Гяуров, С., 2017 г.

Зебалд, поетът на безутешността

Катя Атанасова: В. Г. Зебалд (1944-2001) е един от най-дискутираните немскоезични автори. Вие как бихте го представили на българските читатели и какво е мястото му сред вашите литературни предпочитания?

Стоян Гяуров: Стигнах до Зебалд преди десетина години с прочита на „Аустерлиц“, последния му роман. Бях много впечатлен, чудех се как може да откривам този толкова необичаен автор с такова закъснение. Оказа се, че не съм сам. Рецепцията на Зебалд в родната му Германия също бе закъсняла. Той се налага първо в Англия, където живее от 1966 г. и където към смъртта си през 2001 г. при автомобилна катастрофа се е превърнал вече в институция. Същото, мисля, не може да се каже за статута му в Германия и до днес. Показателно е, че когато преди шест години реших да преведа „Емигрантите“, първо трябваше да прочета книгата на английски, защото тя просто не се продаваше по германските книжарници и „Амазон“, и бе преиздадена едва година по-късно.

Причините трябва да се търсят както в емигрантството на Зебалд и неучастието му в немскоезичния – всъщност и във всеки друг – литературен живот, така и в неговото „отстранение“ от Германия и сънародниците му, на които не може да прости амнезията, в която, според него, били удавили нацисткото минало и Холокоста. Той смята паметта за акт на морална и обществена отговорност и я превръща в тема на своето творчество. „Зебалд е поетът на безутешността, неговата литература е реквием, мъртвите са неговите истински адресати“ – казва един германски критик, уловил най-точно (и кратко) същността на творчеството му.

Катя Атанасова: Въпросът за паметта владее и четирите „кратки разказа“, от които се състои „Емигрантите“. Един от героите е записал в дневника си: „Споменът… често ми се струва някаква глупотевина. От него на човек му се замайва главата, сякаш не гледа назад през обърнатата призма на времето, а от голяма височина се взира надолу, към земята, от една от онези кули, чиито върхове се губят в небето“. Доколко Зебалд преобръща утвърдени представи за помненето, за забравата, за травмите от миналото?

Стоян Гяуров: Една идея преследва Зебалд през целия му живот и творчество, идеята, изразена най-ясно в „Аустерлиц“, че сме в състояние да имаме срещи и в миналото, и там да се срещаме с хора и да посещаваме места, стоящи извън актуалната хронология. Неговите герои – особено в „Емигрантите“ и  „Аустерлиц“ – са заложници на миналото, оцелели, но без гаранция, че са се спасили от смъртта. В този смисъл може да се каже, че Зебалд преобръща общовалидните представи за минало и настояще, за хода на времето. Още като юноша той се възмущава от мълчанието на бащите относно нацистката диктатура и Холокоста, но по-късно критикува и мълчанието, с което германската литература и общество отминават съюзническите бомбардировки на германските градове към края на войната. Тоест, позицията му не е идеологическа, а чисто морална, общочовешка – дори антропологическа, бих добавил, както демонстрира в „Амброз Аделварт“, най-виртуозния, най-литературния от четирите разказа. Всеизвестно е, че човекът е човек, защото има памет. Ала същата тази памет, противно на паметника въздигнат ѝ от Пруст, може и да срине човека, напомня Зебалд. Към края на живота си неговият герой, който съвсем млад, още преди Голямата война е емигрирал в Америка и води, поне външно, един съвсем доволен живот, се подлага на жестока електрошокова терапия с цел да изличи паметта си. Защо? Какво иска да забрави Аделварт? Какво му пречи да доживее спокойно старините си? Мълчание. Страданието на Аделварт е страданието на нашето съществуване извън обичайните координати на живота и историята, една космическа мъка, за която няма обяснение; има въпроси, иска да ни каже авторът, на които няма отговор. Зебалд сондира дъното на човешката душа, там, където логиката и езикът, нашите най-силни инструменти като хора, са безсилни.

Катя Атанасова: В случая паметта прилича повече на бреме, отколкото на благодат. Дали литературата има специална роля като пазителка на спомените за миналото?

Стоян Гяуров: Това ми се струва несъмнено – дори, ако гледаме на литературата като елементарен носител на информация. В едно интервю Зебалд заявява, че безпаметните имат много по-голям шанс да живеят щастливо; едно състояние, което неговият герой Аделварт се стреми да постигне с екстремно насилие върху себе си. Само че безпаметството – изключвам патологията – е невъзможно: паметта винаги се завръща и моделира живота ни. „Без спомени, писането би било невъзможно“, подчертава Зебалд.

Катя Атанасова: Как ще коментирате твърдението на Адам Филипс, че Зебалд е по-скоро нов вид историк, отколкото нов романист? Кое в прозата на Зебалд надхвърля чисто литературното и отива по-далеч, кое е уникалното в стила му?

Стоян Гяуров: Уникалното при Зебалд е онова, което се е отдало и на всеки друг голям писател – създаването на свой собствен формат и собствен език, при него подсилени с прословутите зебалдовски мътни, избелели фотографии. Книгите му са коктейл от всевъзможни писмени форми: мемоари, пътеписи, документи, репортажи, исторически фантасмагории, разсъждения върху природата, изкуството и архитектурата, и разбира се художествена измислица. Доколко автентични са историите, които разказва, фигурите, с които ни среща[1]? Доколко достоверни са снимките, факсимилетата на вестникарски статии и документи? Самият той не ни помага. „Аз не се смятам за писател“, казва Зебалд. „Аз съм като някой, който прави модел на Айфеловата кула от кибритени клечки – натрапчива работа, която те завладява и не те оставя на мира“.

Употребата на документални елементи е типичен похват на литературната модерност, само че при него те са интегрирани в един разказвачески стил – тих, старомоден, често маниерен, който ни отпраща назад към XIX век. Тази контрастна специфика се проявява особено силно по отношение на темата за Холокоста; сякаш Зебалд се осмелява да подходи към нея само опрян на един език, който все още не е бил заразен от кошмара, за който разказва. Така се създава тази така завладяваща тоналност, едновременно псевдодистанцирана, деликатна,  меланхолична, понякога направо морбидна.

Катя Атанасова: И накрая преводът – трудното и лесното в работата по „Емигрантите“…

Стоян Гяуров: Проблемите започват още със заглавието, в оригинал Die Ausgewanderten, което означава буквално „изселилите се“. Само че причастие във възвратна форма очевидно не е подходящо за заглавие; „изселниците“ пък смущава с историческите наноси, със спомени за изселения и преселения, както и с етимологическото си ядро, в което се провижда „село“. Дълго обмислях варианта „изгнаниците“, но все пак реших, че не е съвсем точен, а и с неуместен в случая патетичен привкус. И така накрая се спрях на „емигрантите“ (заглавието, предпочетено от преводачите на повечето големи езици), един технически и журналистически термин, който описва съвсем неутрално фактическото положение на героите; компромисно решение, в което за съжаление се губи заложената от Зебалд още върху корицата маниерна до изкривяване стилистика, характерна за цялата книга.

Езикът, материалът, от който Зебалд тъче своята елегична проза, е като спомен от миналото на литературата, а и на Германия. Често се срещат архаични понятия, отговарящи на повествователното време, както и диалектни думи от родната му Бавария, които вероятно са се употребявали там преди Зебалд да я напусне завинаги на 22 години, но едва ли са все още в употреба. С тези думи се градят онези дълги изречения с променливо граматическо време (в „Аустерлиц“ едно се разпростира на няколко страници), които са главната особеност на стила му и които представляват най-голямото изпитание за преводача. Внимавах да запазя максимално структурата на Зебалдовото изречение, съзнавайки, че без нея преводът би бил равностоен на изневяра; каквато изневяра е извършил, например, английският преводач на „Емигрантите“, като е ампутирал дългата фраза на Зебалд, вероятно с идеята, че късите изречения отговарят по-добре на стегнатата англоезична практика.

Най-изнервящо беше разнищването на гъстата роднинска мрежа в „Амброз Аделварт“ и напасването ѝ към така диференцираната нашенска родова номенклатура. Авторът пише Tante, аз превеждам „леля“, но след време проумявам, че тя всъщност е вуйна. Връщам се назад и поправям. Първо регистрирах Амброз като чичо, но след това се разбра, че той е вуйчо, дори правуйчо, и т.н.

Лесното? То идва от удоволствието да превеждаш един голям писател, от суетната надежда, че ще дадеш радост на толкова много хора. Недостатъците на моя превод са си мои лични. Но за достойнствата му, доколкото има такива, съществен принос има моята редакторка, Таня Джокова, която знаеше, че Том Ривър е град, а не река, че сестрата на майката е леля, а не вуйна, и не само това.

[1] Единственият герой в „Емигрантите“, в чиято автентичност не може да има съмнение,  е Макс Фербер; неговият прототип е големият съвременен английски художник Франк Ауербах.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияPunctum
Следваща статияРазследването на Мълър и руската намеса