0
6349

Събитието Коритаров

Ей така правят събитията – сполетяват те, изневиделица…

Когато научих за смъртта на Георги Коритаров, изстинах. Най-напред не повярвах, после се запитах: „Как сега без Жоро? Как без Георги Коритаров?“ Предаването му по телевизия „Европа“ „Свободна зона“ – не се страхувам да го кажа, беше култово; возил със се в сума ти таксита, в които шофьорите го слушаха, някои даже гледаха. Той беше един от най-начетените, любопитни и умни хора, които познавам; изряден журналист – нетрадиционен и заедно с това перфектен. Чудил съм се как успява да е винаги в час и с културния живот, и с книжните новини, и със ставащото по света и у нас. В „Свободна зона“ съм бил няколко пъти – подготвял съм се като за студентски изпит. Жоро беше способен винаги да ме изненада с някой неочакван въпрос, с някоя различна интерпретация, с някоя непозната информация; да ме накара да се замисля, да сбърча чело, да задвижа мозъчните си гънки. С него не е бил случай да не ми е било интересно: говорим уж за едно, а мисълта му скача, препуска към друго и прави такива внезапни връзки, че ахваш. Събитие беше всеки път, когато го гледах; събитие беше всеки път, когато му гостувах. Един от най-оригиналните и авторитетни български журналисти, цяла епоха в българската журналистика. Рицар на журналистиката – така го кръстих в един мой текст, посветен му. Защото той разбираше тази трудна професия не просто като търчане и препредаване думите на политиците, не; той политиците ги изпитваше, задаваше им неудобни въпроси, на които им беше трудно да отговорят. Той и професията на политика разбираше по същия рицарски начин: политик се става не заради облаги, а заради чест и достойнство, смяташе. И затова не жалеше никого, несъответен на високата мисия. Може би тъкмо поради това напоследък партийните фактори го отбягваха: при него не им беше удобно. Но Георги Коритаров знаеше, че ролята на журналиста е не да им осигурява комфорт, а обратното – да ги насажда на тръни. Петминутните му коментари преди всяко издание на „Свободна зона“ бяха неподправено оригинални: той и на общественото мнение не робуваше, казваше каквото мисли, дори с риск това да не се хареса на масите. Но той не мислеше като масите и затова беше толкова добър, толкова интересен, толкова неподражаем.

Да, така правят събитията – сполетяват те, изневиделица…

И те оставят без приятел, без скъп приятел.

Сбогом, Жоро, ще ми липсваш! Много!…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияПсалом 102
Следваща статияЕдно ферари с цвят червен