0
1779

Събитието Русев & Божанов

2

Още от първия миг, от първия звук, произведен от цигулката и пианото, пролича, че сме свидетели на нещо извънредно, на някакъв свещен ритуал.

Двама прочути музиканти – цигуларят СВЕТЛИН РУСЕВ (концертмайстор на Оркестъра на Френското национално радио) и пианистът ЕВГЕНИ БОЖАНОВ (носител на награди от конкурсите „Кралица Елизабет”, „Ван Клайбърн”, „Фредерик Шопен”, „Святослав Рихтер”) за първи път свириха заедно на концертния подиум. Инициатор на събитието на 28 май, предизвикало небивал фурор, бе Международният фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща”, удостоен със сертификат за качество „Европейски фестивал 2015 – 2016” от Европейската фестивална асоциация.

Страстите около безпрецедентната среща на Светлин Русев – Евгени Божанов, две имена, за които се знае и много, и малко, се разгаряха не с дни, а с часове. Пловдивската Концертна зала се препълни, а допълнителните редове на сцената придадоха специална тежест на предвкусващото празник пространство. Очаквахме ли това, което се случи? Не се ли бояхме, че две толкова силни индивидуалности вместо да стиснат ръце, може да кръстосат шпаги? Че времето за запознанство – една или две репетиции след кацането на летището в София, преди да потеглят за Пловдив в деня на концерта, не предлагаше нищо повече от тест на характерите. И тогава, със стъпването на сцената – себеподобни не само в таланта, но и в харизматичната си визия, екзалтацията от близостта с личните млади мъже, рицари на родната чест, по асоциация, в годината на Шекспир, пробуди в сърцата ни патриотичния плам на Джон Гонт от „Ричард II”: „Този благословен къс земя… страна на толкова прекрасни души, тази скъпа и прескъпа страна…”

_DSF1500-100

Още от първия миг, от първия звук, произведен от цигулката и пианото, пролича, че сме свидетели на нещо извънредно, на някакъв свещен ритуал, преобразил двата инструмента в проводници на послание Свише, на тоноизвличане, което сме слушали с благоговеен възторг от Светлин Русев и от Евгени Божанов, но което сега, преминало през алхимията на диалогичността, придобиваше сюблимни измерения. Трудно е да се каже кой кого вдъхновяваше повече. А те бяха вдъхновени, истински! Зареждаха се един от друг, въодушевени от завихрилия се „джем сешън”, щастливи да открият такава взаимност в съпреживяването на музиката. И също – в представата си за партньорство, в което равнопоставеността е поставена на пиедестал. Впрочем, още в интелигентното конструиране на програмата пролича колко и двамата са държали на fairplay-а – дуо-изпълнения, разчупени по средата със солистични изяви. Ефектът от блестящите монолози, идентифициращи двамата артисти – един от трите последни полонеза на Шопен, експресивния PolonaiseFantaisie op. 61 As dur (за който А. Хедли казва: „Пианото заговори на непознат до този момент език”) и шеметно виртуозната Соната за соло цигулка №2 ла минор от Изаи („портрет–посвещение” на големия френски цигулар и приятел Жак Тибо), като че идваше от една друга епоха на легендарни изпълнителски имена, когато „надсвирването” на сцената, музицирането като съавторски процес, е било смисълът на музикалното „шоу”. При все че в репертоарния избор нямаше и намек за „шоуменска лекота”: елегичната, молитвено вглъбена Соната за цигулка и пиано в ми минор от Моцарт (композирана от 22-годишния Волфганг в Париж, в памет на починалата майка), контрастно лъчезарната Соната №2 в ла мажор от Брамс, с екстазната й лирика и поривна страст, енигматичната Соната за цигулка и пиано № 2 сол мажор от Равел с нейния „чуждоземен” джазов привкус, както и двата солови опуса – на Шопен и Изаи. И докато Светлин Русев получаваше всичко, което поиска, от своя 300-годишен „Стадивариус” – една от най-ценните цигулки в света, Евгени Божанов демонстрираше как посредством собствения си вълшебен звук е в състояние да превърне всеки оживял под ръцете му роял в майсторски инструмент.

Няма да се спирам на интерпретацията на отделните произведения. Нито на отделни моменти /части/, които ни оставиха без дъх. Ще кажа само, че рядко съм слушала такова озарено и красиво свирене. Наелектризираната от емоции зала не се насищаше да аплодира артистите и настояваше за още и още наслада. Цигуларят и пианистът й я дадоха с трите изящни биса: Чайковски – Мелодия и Valse Sentimentale, и за финал – изпятата с божествено просветление Севдана от Георги Златев-Черкин, възвисена в това си изпълнение в „символ верую” на музикалната ни естетика.

И тук трябва да благодарим на международния фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща” за идеята и блестящата й реализация да събере на един подиум двама от най-търсените в момента български инструменталисти със световна кариера, които, както отбеляза и Светлин Русев, музицираха заедно за първи, но не за последен път.