0
1948

Събрани под луната

Разговор с Жюстин Томс

Жюстин Томс

Сложни същества сме ние, хората. Ученето е нелинеен процес. Забравяме. А бързото време ни прави лоша услуга – кара ни да забравяме и да не помним, защото интернет „помни“ вместо нас.

Жюстин Томс – общественик, преподавател, пионер в онлайн маркетинга и дигиталната сфера, човек, граждански активен и силно емпатичен. Жюстин има способността да се нагърбва с много добри дела и да ги довежда докрай, в същото време да привлича към идеята нови единомишленици. В българската литературата тя дебютира след половинвековния си юбилей с дръзкия роман „Clair de Lune“ („На лунна светлина”, изд. Ерго). Само няколко месеца след своята поява книгата събра вярна публика, очакваща с нетърпение продължението на историята. Арменският геноцид е една от важните теми в романа, но има и още, нека да разберем какво от самата Жюстин.

Появата ти в българската литература беше дълго подготвяна от теб, какви колебания имаше преди излизането на романа?

Да, дълго се готвех, отлагах публично да споменавам, официално да анонсирам. Предполагам е разбираемо и не е само при мен. Имах страхове, колебания – дали е релевантна темата, дали не е нужно да оставим соца и миналото, да гледаме напред, дали има някой, на когото още му се занимава, както на мен, с тази тема. А и много важно – дали аз самата съм успяла да разкажа историята обективно, но и достатъчно силно, дали не съм се подвела в целия процес.

Текстът бе готов отдавна, но решението да излезе взех веднага след началото на войната на Русия в Украйна – края на февруари. Осъзнах, че сме забравили. А не бива. Видях, че описаното в романа, бомбоубежищата, бягащите майки, опитващи се да спасят децата си от огнения ад, настъпването на нечовешки режим – всичко това се случва отново. Отново!

„Clair de Lune“ е написана, след като си взела множество интервюта от възрастни хора, в каква посока те промени този период на събиране на истории?

Много важен, макар и нелек бе този процес. Около 2012–2013 година осъзнах, че губим хората, които са били свидетели на епохата на Втората световна война. Започнах да издирвам такива хора, безценни съкровища, носители на памет. Уговарях срещи с тях, пътувах, за да ги видя, отделях време, водех подробни записки. Беше важно за мен и за историята да се срещам с тези често измъчени, уплашени, рухнали възрастни хора. Бе важно да говорим, да разпитвам, без да съм досадна и без прекрачване на граници, да записвам историите им, разни случки, детайли от живота им през 30-те, 40-те, 50-те години на миналия век.

Смирение ми донесоха тези хора. И желание да знам повече. Спомените им частично ставаха мои спомени, оживяваха във въображението им. Усещах понякога физически болката им. Гласовете им трепереха, ръцете също. Опитваха се да прикриват емоцията, когато си спомняха за ужаса на войната, за безвремието и страха непосредствено след 9-и септември, за промените по-късно – от лошо, по-лошо. Несигурност. Постоянен страх – някой да не почука и днес по нощите на вратата и да ги отведе незнайно къде, незнайно докога.

Споделяха своите истории, на приятелите си, на роднините си. Разговорите започваха трудно, но след минути потичаха истории, случки, премеждия. Нерядко съпроводени с много сълзи. Дори малка част от това не успях да разкажа в романа. Знам, читатели ми споделят, че е тежък, но истината е значително по-тежка от това.

Кой беше преломният момент, в който си повярва, в който прие романа с всичките му несъвършенства?

Дадох на двама доверени приятели да четат ръкописа и обратната връзка от тях силно ме окуражи. И двамата видяха свои лични истории в моя текст. Не бяха спали, за да прочетат всичко, и звъннаха рано сутринта, бързайки да споделят, да разкажат. Благодарна съм им за това!

Можех да работя още по текста, осъзнавам част от несъвършенствата му. Вероятно, твърде вероятно можеше и по-добре. Не съм го измислила аз – всеки подобен текст е като брашнен чувал, все може да се тупа, за да изпада по нещо. Да се доподрежда, чисти, допълва. Но в един момент спрях, усетих, че е готов, завършен. И го оставих да „отлежава“.

И ето че настъпи 24 февруари 2022 година. Дата, която ще помним всички ние дълго. Когато чух новините от Украйна, реших, че е време. Приех и спрях да тупам чувала. Изпратих ръкописа на издателя ми Мартин Христов от ЕРГО, и задвижихме текста към читателите.

Откриваш ли себе си в главната героиня Тина?

Вероятно да, донякъде. На представянето на романа в София Юлия Берберян сподели линията, която е открила: „Устине – Жюстин – юстиция – справедливост“.

Но колкото откривам себе си в Тина, толкова съм и в останалите герои. По-скоро вярвам, че читателите се асоциират с нея. Живеем в нелеки времена и мнозина носят тежък кръст ежедневно. Да, Тина е много силна. От безгрижно дете обратите на живота я отвеждат далеч от дома, следват толкова много изпитания, загуби. Сложна епоха, изискваща кураж и силна воля за живот, за да се оцелее.

Турция, Франция, България… как различните топоси повлияват върху мирогледа и съдбата на Тина?

Това е лично за мен доста важна тема, която ми се искаше да е по-видима за всички. И препратката към днешния ден не е случайна – сякаш отново живеем във време разделно и на омраза. А преди около 100 години имаме стремяща се към светска държава, мултикултурна и приемаща Османска империя преди гоненията на арменците, имаме свързваща и приемаща Европа преди Втората световна война, България в една красива епоха на икономически и културен разцвет въпреки политическите колизии. България, която е приела като майка бягащите арменци, а по-късно не е позволила да бъдат избити евреите. Щеше ми се и днес да сме по-приемащи и подкрепящи. Сякаш сме загубили донякъде тази присъща българска черта – гостоприемството.

Кои са табутата, които все още тегнат върху периода на Арменския геноцид от началото на XX век?

България, а и немалко други държави все още не са признали официално Геноцида над арменците. Малко се знае. Приема се за даденост, че сме разпръснати из цял свят. Знае се за Яворов, разбира се, за великолепната му творба. И дотам.

И тук не е въпросът само за Арменския геноцид. Понякога прекалено много се вглеждаме в близката си или не толкова близка история и търсим в нея вектори на разделение, без да я познаваме достатъчно. А светът върви напред. И докато не сме наясно или не сме приели миналото си, няма как устойчиво да продължим към бъдещето.

Радостна съм, че по тяхна инициатива в Музея на София през октомври и ноември 2022 г. има изложба – „Памет – 100 години от приемането на арменците в България“, в която могат да се видят запазени предмети от онази епоха, когато над милион арменци са избити, а поне още толкова са тръгнали, напуснали дом, разпръснали са се из цял свят. Много деца остават сирачета. Много семейства са разделени завинаги. Някои са пропътували хиляди километри само с дрехите на гърба си и кръстче или библия в джоба си. Емоционална и въздействаща експозиция.

Според теб ние все още не сме си взели нужните уроци от Първата и от Втората световна война, а ще си научим ли уроците от войната в Украйна?

Много ми се иска да отговоря положително, оптимистично на този въпрос. Като убеден пацифист доскоро си мислех, че войната е най-нехуманното и невъзможно решение на който и да е конфликт. Но последните месеци ме правят умерен скептик.

Сложни същества сме ние, хората. Ученето е нелинеен процес. Забравяме. В технологичното време, в което живеем, цялото човешко познание е в ръката ни – на един клик разстояние във всеки мобилен телефон. Но бързото време ни прави лоша услуга – кара ни не още повече да знаем, а да сме заблудени, че знаем. Да забравяме и да не помним, защото в търсачката има всичко и интернет „помни“ вместо нас.

И тук виждам ролята на изкуството. Да се противопоставя на тези забързани времена. Да напомня. Да лекува. Да учи.

Знам, чувала съм не един и двама литературни експерти у нас да казват, че „писателите днес са повече от читателите“. Понякога дори издатели казват същото, макар да е в тяхна полза фактът, че има повече пишещи. Не мисля, че е лошо това, че много хора творят. Ако повече хора намират поле за себеразвитие чрез изкуството, чрез писане, рисуване, музициране, какво по-хубаво от това! Това е начинът за лечение на обществените рани. Творчеството е благ мехлем. И така, надявам се, през личното минава и общественото учене, израстване. Но процесът е бавен.

Обиколи няколко български града, за да представиш книгата си, как реагира арменската общност на написаното от теб?

Арменската общност в София, Варна, Пловдив реагира много подкрепящо и приемащо. Купиха се много книги, предаваха се от човек на човек. Обаждат ми се, пишат ми с благодарност и споделят своите истории, които са прочели и в моята. Това ме прави благодарна и удовлетворена.

Все пак за мен бе важно не само арменската общност да приеме романа. Тук имаме и Турция, имаме социалистически лагер, имаме прошка с цяла една епоха от близката история на България – тема, която е доста по-ключова за романа. Не само арменци са страдали, не само българи са се възползвали от системата и са вършили злини. Имало е всякакви и от едната, и от другата страна.

Надявам се, искрено вярвам, че романът е за всички, никак не само за арменците. Затова и всяко съобщение, обаждане, добра дума, които получавам ежедневно от български читатели, също са много важни за мен. И съм благодарна, изключително благодарна на всеки, който посегне към тази книга, прочете я и сподели емоцията си след това.

Какво от арменския характер никога не би искала да загубиш?

Не съм сигурна кое е от арменския характер – вероятно твърдостта, неотстъпчивостта. От героинята си Тина и нейната баба Мец мама искам да имам отношението към живота – радостта от живота, която откриват във всяка ситуация, ежедневно.

Тина е сборен образ на много силни и смели жени, които имам щастието да познавам. Сред тях безспорно са двете ми баби. Те са ми пример – арменската ми баба и българската ми баба. И двете са ми дали много и са мои модели и вдъхновение и днес. Няма да забравя как Стара майка, както я наричахме, въртеше цялата къща с лекота, умееше да утешава, водеше ни на театър и опера и още, и още. Както и моята Тина мама, която бе деликатна, но твърда, бе модел за четящ и учещ през целия живот човек, книгите и речниците бяха винаги на нощното ѝ шкафче и постоянно се ровеше в тях, разказваше истории за миналото и винаги само добро. И от двете лошо за друг не съм чула, въпреки трудностите, през които бяха минали. Важно бе за мен да ги имам в живота си. Дори сега, когато отдавна не са с нас, мисля за тях често и се питам как биха реагирали те – със своята щедрост и добрина, търпение и твърдост, във всяка конкретна ситуация.

След успеха на „Clair de Lune“ замисляла ли си се да дадеш книжен живот на друга подобна история?

Тук приемам думата „успех“ с усмивка. По-скоро възприемам успеха като лично преодоляване и завършване на тема, труд, които не ми даваха мира дълго време. Благодарна съм на всички, които ме насърчаваха по този път. На няколко пъти имах „спъвания“, които подсилваха съмненията ми в самата мен. Идваха от големи авторитети, в които вярвах и дори считах за приятели. Благодарна съм, че успявах да се отърся от това и да продължа напред, да завърша романа и той вече да е факт.

Да, няма да скрия, че има още една история. Тя също тлее отдавна в главата ми. Част от случките, съдбите, за които научих при изследването на епохата на соца, останаха неразказани, не намериха място в „Clair de Lune”. А ми се иска да бъдат разказани. Епохата, макар в последните години да присъства в литературата, все още има неразкрити тайни. А е важна за нас, за да продължим по-смело напред. Имам доста записки, работя вече по това. Но написаното е още в доста ранен етап и предпочитам да му дам време да узрее, преди да споделям повече.