0
1801

Събрани съчинения
в шест тома

Изданието на „Абагар” – Велико Търново, и фондация „Чудомир” в Казанлък е пълно шесттомно с предговор от Яни Милчаков. Прочетете част от предговора, както и непубликувани в досегашните събрани съчинения на Чудомир стихотворения и разкази.

chudo1Чудомир е творческият псевдоним на един от най-значителните български писатели и художници – Димитър Чорбаджийски. Наричан приживе от многобройните си приятели и познати Чудото, той е явление в културата на България.

Чудомир е изтъкнат музеен и читалищен деец, народопсихолог, краевед, преподавател по рисуване, журналист, редактор, общественик, но е познат преди всичко с дарбите си и на писател, и на художник. Неговите над 2 500 карикатури, ескизи, скици, портрети, композиции, хумористични разкази и фейлетони (издадени от него в пет сборника и преиздавани повече от 60 пъти) десетилетия наред са разсмивали цяла България.

Изданието на „Абагар” – Велико Търново, и фондация „Чудомир” в Казанлък е пълно шесттомно с предговор от Яни Милчаков. Томовете включват жанрово разнообразна белетристика, поезия, публицистика, краеведски изследвания, сентенциозна моралистика, мемоаристика, критика, кореспонденция, живопис, карикатури. През декември 2013 г. шестте тома бяха отличени с Голямата награда Златен лъв на Асоциация „Българска книга” за „приносен характер в българската литература, изобразително изкуство и култура и преоткриването на един уникален и разностранен творец”.

 

Чудомир, Съчинения в шест тома, изд. „Абагар”и фондация „Чудомир”, 2013 г.

 

Яни Милчаков

ДРУГИЯТ ЧУДОМИР

chudo2Пълно шесттомно издание на Чудомир!…Едва ли такова неоценимо по своя  културен смисъл  дело може да бъде изчерпателно представено в предговор. Преди всичко защото, дори и ако наподобява по-разгърната студия, встъплението ще бъде  несъизмеримо с голямата, благородна, видима  и  невидима работа на обществени инициатори, издатели, съставители, редактори, текстолози. С това те достойно  изпълняват стар и тежък дълг на културна България към неизброимите някогашни, съвременни и бъдещи почитатели на Чудомир. За пръв път ще могат да общуват с всичко, създадено от него, като с художествено, документално и авторско единство.

Дългът към Чудомир обаче продължава да стои пред българската литературна наука и пред изкуствознанието като по-тесни сфери на хуманитаристиката. Стои и пред доста по-широката област на културната антропология. Говорейки за Чудомир в нейните категории, които очертават един от неговите основни сюжети – реакциите на “малки” хора и на “маргинални” региони пред натиска на  централизиращата, стандартизираща и рационализираща държавна машина, ни се налага да употребяваме понятия като “колективен манталитет”, “всекидневие” и т.н.

Отново за радост, но и за много повече самовзискателност трябва да се напомни, че вече съществува един прочит, чието литературно-теоретично и социално-критично значение ще води всеки интерпретатор на Чудомировите разкази. В него не само е казано, като че ли всичко за тях, но ни е подсказано как можем да ги четем днес и утре. Това е “филологическо-политическото есе” на Никола Георгиев “Път към Европа ли? Не съм от тях”. Написано преди 20 години по повод 100-годишнината на Чудомир с истинска Чудомирова ирония, то компенсира незначителното количество академични български изследвания върху автора на “Не съм от тях”. Непубликуваното подзаглавие на същото есе “висока и ниска литература – голяма и малка политика” ще ни насочва и в тези встъпителни думи към пълното издание на Чудомир. От друга страна, съвсем наскоро публикуваните от Г. Минчева спомени на Чудомирови съвременници  „Чудомир видян отблизо” представляват полезен биографичен контекст за прочита на настоящите шест Чудомирови тома.

Те включват жанрово разнообразни белетристика, поезия, публицистика, краеведски изследвания, сентенциозна моралистика, мемоаристика, критика, кореспонденция, живопис, карикатури. Със своето разнообразие пълното издание  ще привлече различни категории читатели. И тъй като “идеалният читател” на цялото Чудомирово творчество – както и на всяка книга изобщо –  си е чиста теоретична абстракция, различните читателски нагласи, интереси и индивидуални вкусове естествено ще открояват различни страници в него.На практика Чудомировата поезия например е съвсем слабо засягана изследователска тема, да не говорим за каквото и да е нейно присъствие из христоматиите на съвременното литературно образование. Така е, макар че с много основания можем да признаем на Чудомир оригинални приноси в историята на българския стих. Всеки например би доловил освен пародията на клишета от романсовата и символистичната поезия и майсторство на комичното римуване у Чудомир, което иначе традиционно свързваме като похват с хумористичната лирика на Д. Подвързачов или Хр. Смирненски:

Аз те любя с всичка силица,

що остана от войната

и сърцето си на вилица,

бих поднесъл ти в краката.

 

В бой със триста мефистофели,

влизам горд за теб, сирена!

Твоят тънък нежен профил е

моят идол, бог, вселена

 

Аз те любя с всичка силица,

що остана от войната,

а ти срещаш ме с кобилица

и с юмруци по главата.

 

Или :

Скимти жаловито есенний вечерник,

отхожда октомври печален, сломен.

О, пáлто с подплата, о, въглища „Перник”

мечти съкровени, тъй далеч от мен!

 

Доста  преди 20-те години – време, което в историята на българската лирика свързваме с “прозаизирането” на изказа и “разговорността” на стиха, у Чудомир звучат точно такива интонации:

Такъв съм си от малък, от бебе още, госпожице, –

свенливичък и спънат. Кълна ви се в слънцето –

щом женско погледна и сякаш че със ножици

езика ми го клъцнат, чак дори до дънцето.

 

ch1
Чудомир

На “анонимния” Чудомир принадлежи и стихотворение, което бива деавторизирано в неофициалната българска хумористично- еротична, а и с ясни политически намеци словесност – рецитираният често от българите през 60-те/70-те години “на маса и когато децата си легнат” “Монолог на един бик”…

През годините 1944-1989 творческото наследство на Чудомир претърпява редакторски и издателски подбори. Нерядко те са диктувани от идеологически конюнктури. Дискретните или явни намеси на цензорски червени моливи и ножици обаче през този период в случая с Чудомир срещат едно нетипично препятствие пред рутинния охранителен подход спрямо български писател от неговото поколение и от “бившата епоха”. Как могат да бъдат контролирани всеобхватните насмешки, в които писателят не е пощадил нито “буржоазията”, нито “интелигенцията”, нито “народа”, нито “хайлайфа”, нито “левите”, нито “десните”, нито селяните, нито гражданите, нито църквата, нито кръчмата, нито столицата, нито провинцията, нито Париж, нито Голо Бърдо, нито “родината”, нито “Европа”, нито “традицията”, нито “модерността”?… Как може ефективно да се обяснят замълчаванията на писателя Чудомир – и преди, и след 1944 г.? Един малък и забавен  пример. Пишещият тези редове като момче го е чувал в Стара Загора от по-възрастни почитатели и приятели на Чудомир, малко след като за пръв път го видя и научи от родителите си кой е. Писателят къде на шега, къде с горчивина споделил следното премеждие на своя разказ “Търговец”. За почуда на Чудомир в началото на 60-те години “Търговецът” привлякъл подозрителността на някакъв бдителен “фактор отгоре”. От този разказ между другото красноречиво се разбира, че казанлъшкият магазин през 30-те години е предлагал всички (както се казва днес) “маркови” европейски стоки. Възникват обаче неудобни сравнения със социалния опит на читателя от 50-те/60-те  години. Той вече унило е привикнал с празните рафтове и с навъсените магазинери като вездесъщи емблеми на социалистическата търговия (нейното постоянно и повсеместно “нямане” впрочем е много чест предмет на убийствен сарказъм и в “Дневника” на Чудомир). Така контрастът с дефицита щял да поражда “нездрава консуматорска носталгия” по рекламираното в разказа изобилие на “отреченото от историческите закони буржоазно общество”. Ето защо сериозно се поспорило, дали “Търговец” да присъствува в представителните сборници с разкази. Накрая (за щастие!) принудителното забвение му се разминало – и така призракът на свободния пазар продължил да изкусява Чудомировите читатели. Второто, което пишещият този предговор помни от същата среща, е възторгът, с който почитателите на Чудомир одумваха една негова високо изречена реплика в залата на Старозагорския театър към някакъв друг, този път местен “фактор”. Чиновникът открил събранието с типичната конструкция на дървения “новоговор” по съветски модел: “Другари, да отпочнем зачитането…” А Чудомир репликирал: “На български се казва “да започнем четенето!”.

Истина е, че някои от досегашните издания на  Чудомир, ако не като текстология, то като концепция се стремят към относителна пълнота. Други обаче стесняват читателските представи до онзи кръг произведения, благодарение на които Чудомир остава в литературната памет на поколения българи заслужено, трайно, но и някак едностранчиво с името и с образа на “казанлъшкия шегобиец”, “сладкодумния разказвач” и “най-веселия българин”. В литературната история има доста примери, че всеки подобен стереотип, който относително масово в социологически категории се възпроизвежда в традицията и се налага чрез механизмите на “канона” около даден писател, съдържа и нещо същностно, и нещо невярно. Реакцията личи и в известния стих на М.Ю. Лермонтов, който възразява срещу клишираното си “байронично” възприемане от “масовия читател”. И казва ясно, че “не е Байрон, а е друг”. Един такъв метонимичен  жест към Чудомир като “български Зошченко” му струва доста тревоги, за които ще стане дума след малко. Чудомир не е отричал своето сладкодумство, шегаджийство и веселост в стихове и не е искал да го приемат като “друг”. В дневника си обаче – сам по себе си  впечатляваща литература на човешкия документ, културния дълг и гражданския жест – писателят е оставил много страници, които ни позволяват да го видим обезверен, потиснат и занемял пред повсеместния страх, обществената деморализация, пошлостта и догматичния диктат над културата. Там виждаме един друг Чудомир – тъжен и сломен пред всекидневните бюрократични и битови абсурди в безогледно сталинизираната България. Точно по това време (началото на 50-те години) “казанлъшкият шегобиец”, “сладкодумният разказвач” и  “най-веселият българин” е принуден косвено да уверява властите, че прави честни усилия да учи марксленинизма и да преодолява всички наслоения и навици от миналото. Горчивината остава и в последвалите по-спокойни години, когато Чудомир посреща спонтанното признание на читателски маси, славата, изданията, избирането за народен представител.

Ето взети напосоки фрагменти от дневника. Писани през 1951 г., те по чудомировски съчетават диктата на всевластната идеология  и комизма на нейното нахлуване в най-частните кътчета от човешкия бит и в социалния живот на “бившата” писателска общност:

Наново ме впримчиха да рисувам портрети на Сталин, Димитров, Кирков и пр. Направих и стенлист за Благоев и старото тегло започна. Изглежда, че тук и така ще се мре.

* * *

Седят на една маса група писатели, между които и Св. Минков. Седят и пият вино, но Слави отпива само по една глътчица и то с големи паузи.                                        

– Защо така, бе Слави, да не си болен нещо?                                                                     

– Абе, каква ти болест, пие ми се като на поп, ами отсреща ме гледа секретарят на кварталната организация.

* * *

– Каква трагедия, каква трагедия е, братко, ти поне знаеш. Издадох „Със ски по планините“ и нали сме си хора от старото време, писал съм на едно място „колко е приятно горе в студовете да си сгрееш я подсладена ракийца“. Че като ме подхвана онова ми ти ново поколение, че като ме заподиграваха, че като зацитираха тоя пасаж, сякаш кой знае какво престъпление съм извършил. Така ми се оплакваше една вечер Лальо Маринов (Ламар).

Чудомировският анекдотизъм присъствува и в тези сцен(к)и, но целият обществен контекст потиска чисто “шегаджийския” прочит и непринудения смях. В такива дисонанси между думата и същността младият Чудомир носи тежкото фамилно име Чорбаджийски сред леките забави на безпаричната софийска литературна бохема от “бел епок”. Също както произведенията му свързват в парадоксално и смайващо единство смешното и тъжното, голямото и дребното, комшийското и световното, така и неговата  биография накрая сякаш трагично ще илюстрира парадоксалното съчетание “весел самоубиец” в сблъсъка между болното му тяло и здравия бетон, в сблъсъка между писаното и живота…

Ето защо със същата отдаденост, с която непринудено се смеем на Чудомировите смешки, шеги, закачки, пародии, анекдоти и забавно казанлъшко сладкодумство, трябва да се вглеждаме и в “другия” Чудомир – в Чудомир на човешката тъга, на песимизма, на творческата самота и на спомените за онова в живота на българите и тяхната култура, което – хубаво или лошо –  изчезва пред очите му…

Със значителни съкращения

 

***

 „Барабан”, бр.50, 17.01.1910, с.6

подпис: Пст.

 

ПИСМО ДО „БАРАБАНА”

(без покана)

…………………………………….

Жив бъди и думкай, драги „барабане“,

па каквото сака[1], такова да стане.

Твоя сън дълбоки, всички ни зачуди

/дотегнаха вече хорските заблуди/,

та питахме се често га ще се събуди,

тоз весел немирник, присмехулко чуден,

тоз палав хлапак, вечно засмян –  буден?

Зли езици често почнаха да казват,

че в покоя вечен, ти си се пренесъл,

но нека що искат те да си приказват,

ти думкай!

Думкай! Да те чуят наште демократи!

Думкай! Да заглушиш, вси мутри устати!

Думкай! И не бой се от никакъв закон! –

И в затвора има що-годе подслон.

/От личен опит аз това го зная,

затова и вече пред нищо нехая./

Думкай! Колко можеш, хич да ти не мига,

само като лани да не кажеш „стига“!

Сакън[2], Барабане, това да не правиш,

защото, ей Богу, в скръб ще ни удавиш,

а думкай!

Думкай! Не изпущай нищо пред очите,

нека се огледат един по един всите;

па отваряй си очите да не се пропука,

че всите ще измреме от жал и от скука,

та не ще да видим звездата на Хеле[3].

/Дека ще ни мори, мътните я взели/

……………………………

……………………………

Па хайде, прощавай драги Барабане,

чок селям[4] на … мани[5], не е за казване.

***

Фонд на Литературно-художествен музей “Чудомир”,

инв. № 197, ръкопис

 

Жив да бъде сто години

чичо Мичо, депутата!

Всички близки и роднини

кланят му се до земята:

тати,

бати,

свако

Тако,

леля Гена,

кака Пена,

вуйчо Тошо,

дядо Гошо.

Братовчедът Костадин

и балдъзата Куртеза,

настани ги до един

на държавната трапеза.

 

***

Барабан”, бр.89, 17.10.1910, с.7,

подпис: Максим Гладни

 

ЗИМА ИДЕ – НИЕ САМ-САМИ

В студената бедна хижа

седим двама – сам-сами:

аз и моята мечта.

Навън дъждец ръми…

 

Ний сме двама сам-сами,

а зима иде – черна грижа.

Първо нас ще да сломи,

защото сме сам-сами.

Навън ръми, ръми, ръми…

 

***

„Барабан”, бр.102, 16.01.1911, с.4,

подпис: Максим Гладний

 

ЯНУАРСКИ ЛЪКАТУШКИ

Далеч из сокакът междеят фенери.

Натряскал се казашки, щапам из тъмата.

Отгоре луната зад облак се дзвери.

(Нарочно се крие – да сбъркам вратата!)

 

Глава натежала, във уста – горчило,

дразнят ми очите блестящи фенери,

краката не тръгват /о, черно мъчило!/.  –

Отгоре луната зад облак се дзвери.

 

***

„Барабан”, бр.107, 20.02.1911, с.4,

подпис: Максим Г.

 

П. К. Яворов

Роден в Чирпан, а не в централна Африка, както би си помислил някой при вида на неговия портрет. Ще умре неизвестно де. Навярно при някоя тлъстичка командировка. По настоящем –  храненик на Народния театър. Специализира се по задкулисните работи.

 

ХАЙДУШКИ ПЕСНИ

Ден денувам – в шумака се крия,

нощ нощувам – в страхове до шия.

Нямам тато, нито мама –

да ми берат срама.

 

Леле моя,

ти Стара планино,

море, черно

чирпанлийско вино!

 

С враг врагувам – дома ти си легна,

а тук гледам кой час да побегна.

Нямам братец, ни сестрица –

братец да ме бие,

сестра да ме мие…

 

Леле моя,

глава недозрела,

море, пуста

тояга дебела!

 

Бог богува – нека си богува!

(Как’ ме гледа и той хас не струва[6]!) –

Нямам кураж да си ида –

либе да обидя.

 

Леле моя,

черна сакънтия[7],

море, люта

чирпанска ракия!

***

„Барабан”, бр.108, 27.02.1911, с.4,

подпис: Максим Гладний

 

ВЪРВИМЕ НИЙ

(По Пенча[8])

В самотен кът – самотен дъб,

пусия около немее.

Аз зная тоз самотен дъб

и тоя кът самотен де е.

 

И знам на тоз самотен дъб

съдбата му орисна. –

Аз нявга там – потънал в скръб –

на него ще увисна!

***

„Барабан”, бр.118,  08.05.1911, с3,

подпис: Максим Гладний

 

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ

Стихът му е сааде[9] музика. За това не малко са му повлияли пойните четвероноги от родния му град Ст. Загора.

(по „Пеперуди, пеперуди – тънки, сребърни крила”)

 

Всяко утро на качурки[10]

ти се фъчкаш[11] ей, така:

Костенурки, костенурки –

черни, люспести крака.

 

Твойте скъсани потурки

ти ги кърпиш със лика. –

Костенурки, костенурки –

черни, люспести крака.

 

Трала – лала – лала- урки…

Трала – лала – лала- ка. –

Костенурки, костенурки –

черни, люспести крака.

ch2

 

„Зора”, бр. 5180, 3.10.1936, с.2

 подпис: Дели-Димо

КРЪСТЮ КУЧЕТО

Каквото щеш ми приказвай, аз съм за свободните избори, за конституционния режим и толкоз. И Кръстю Кучето е на същото мнение по въпроса, макар че сега се намира в окръжния затвор. Друго нещо е, когато си има десетина партии, партийки, крилца и перца – има на кого да служиш, тъй да се каже живот и има. А сега? Една партия, една… Държава, кай отечество!… понятие, едно такова, илюзия и тям подобни.

Дясната ръка му бях аз на Кучето тогава, ама де ония времена! Да ти организираме циганите до неимоверност, та в деня на изборите да се наредят по азбучен ред пред секцията, да ти унищожи опозиционните позиви до минимум за една нощ, бюлетини да ти смени, да претупа като козиняв чувал някой от  агитатор от противното течение да речем и да му намести кокалите по хирургията – само Кучето можеше да ги направи като Господ дял. И то ако аз съм с него. Затова го обичаше шефа и му купи часовник.

Партизан беше Кучето, та и дрипите му трепереха за партията. Де сега такива хора като него. И убежденията му корави, значи и юмрукът му корав. Когото бухне в тила, забие му се слухът и не може до три дена да рече чак. Ама и той колкото бой е ял, ти го речи три, аз да кажа пет вагона, пак ще излъжа.

И не приемаше никаква служба, значи. Ей, тъй си работи за либералната партия от увлекателност. През пролетта и лятото го препитават търговците, кръчмарите, хотелиерите. С акцизния правят внезапни ревизии дето знаят, че има недекларирани вина, ракии. Шефът му дава кое що от време на време, а есенно време, почнат ли да разместват даскалите и чиновниците, доходите му порастват. Каже ли например, да пръсна из града слух, че ще уволняват еди кой си, че местят някого, на трети пък службата ще съкращават, че като се развайкат ония хорица, дето си приготвяли зимнина, накупували въглища и дърва, като се разтреперят, па тук ли, па там ли, че при Кучето.

– Тъй и тъй бай Кръстьо, така и така господин Кучев… – молят се, плачат, нареждат, а той се разхожда тежко, тежко с ръце в джобовете и дума:

– Местят те, вярно е, има такова нещо, ама дано я наредим някак, дано отменим това нещо. Те там големците не влизат в положението на беднотията. Пък и от где да зная, може и от тук душмани да имате, ама ще видим, ще се помъчим да помогнем. Само че трябва в София да се ходи, та виж там за разноски, такова… за пътни, за телеграми, за телефонни разговори – нали разбирате? Пък може и за по-бързо с автомобил да замина. Бъдете спокойни… Само за разноските срещнете се с Петка Тъпана довечера в Тринговата кръчма. С него уредете въпроса и ще тръгна още утре.

Дойдат вечерта хората, направят си вноската, около една заплата, предам му ги аз, взема си по стотинка и работите си тръгнат толерантно, защото никой не е мислел нито да ги уволнява, нито да ги мести, нито службата да им закрива. При по-тежък случай и по две заплати е вземал, а който си няма пари – каквото има. И в София не ходи, а само до баните. Нагуляе се там, набеснува се и пристига важен, важен.

Умен е Кучето, тактика има значи, що му трябва служба да дири, когато другите служат и за него. Хубаво ама като спечелихме последните избори и разбра, че е отръскал търговците, учителите и чиновниците по няколко пъти и кладенчето му взе да пресъхва, реши се служба да заеме.

– Тъпане, кай, ще стана, кай, за малко време пристав на гарата. Станцията на, кай е централна, на кръстопът е, много хора и влакове минават и има лапане да падне. Аз, кай, пристав, а ти старши стражар. Само си мълчи и гледай.

Обръсна се един ден при Енча безплатно, напръска го момчето с ливанто и право при шефа.

– Аз – рекъл, – шефе, се трудих, както знаеш през време на изборите, не спах, не ядох, докато докарахме работата на добър край. Избрахме те – рекъл, – за депутат, министър, както се чува, щял си да ставаш, дай Боже – рекъл – нека е хаирлия, но ще те помоля и за мене да имаш малко грижа. До сега – рекъл – служба да не съм искал и карах както можех, ама повече не върви, та правиш, каквото правиш – рекъл – пристав на гарата да ме назначиш.

А шефът, нали е стара лисица, си помислил види се – това Куче за такава служба… Ще взема да обира влакове, хайдутлуци да върши и ще ни изложи. Мислил, мислил, па го измислил.

– На драго сърце – рекъл – бай Кръстьо. Ти – рекъл – си най-заслужилият на партията тук и в околията, ама има една пречка.

– Каква?

– Каква ли – рекъл –  работата е там, че ти не знаеш чужд език, а в закона е писано, че поне френски трябва да знае пристава на такава гара.

А Кучето само си извадил ръката от джеба и веднага му отговорил:

– Ти си чуден човек, бе шефе. Не съм знаел френски. Ама закони и наредби, ха! Че я ми кажи ти на мене, пристава на Парижката гара, да речем, знае ли български, а?

Шефа го изпратил, казал му, че ще помисли, дал му надежда, ама нали дорде се нареди работата, пак паднахме от власт ненадейно. Нали големците горе не могат да държат юздите на управлението, както трябва, нали пусти късмет си нямахме. Щом паднахме от власт, на мен ми теглиха сто оки бой, а Кучето го натикаха в затвора. Нека си полежи сега дорде сме в опозиция, ама дойдем ли на власт, веднага трябва да го амнистират, че без него какви избори ще правят и какви депутати ще избират? И тогава не пристав на гарата, не околийски началник, а губернатор трябва да го направят човека, защото заслужава. Тъй де!

Ch3

 

„Зора”, бр. 5543, 18.12.1937, с. 2

подпис: Чуд.

НЕ СЪМ ОТ ТЯХ

Станах озарана, нарамих фитката, пометох си, ошетах си навред, наредих наш Груя да пренесе саксиите под сушина, да нацепи сухи дърва за подкладка, след това да очисти ориз и да го тури в чорбата и рекох да ида да запаля и аз една свещица в черква.

Тръгнах, сестро, ама нали знаеш – човек – тук се поспрях да поприказвам, там се отбих да видя кое-що, кога стигнах, литургията свършила, хората си отишли и чичо Михал Кротошът тъкмо удряше ключа на черквата.

– Да се върна в къщи, мисля си, рано е, да надникна у Лалини и да ги видя – вчера бях у тях, кажи го, до клепално време. Тук ли, там ли, па по едно време ме лъхна по носа миризма на прясно кафе и аз по миризмата, по миризмата, че у Дона Мечовкина.

Като влязох в двора, чувам бъбъртия. Доближих до прозореца – кавга. Бутнах вратата и хайде вътре. Отвън на коридора гледам слугинчето ú се разциврило, плаче ли, плаче, а тя от кухнята откопчила едно чене, врещи, нарежда, дипли ги, спре се да си поеме дъх и пак почне.

То, рекох си, да седна да я чакам, я спре до утре, я не, ами ще се намъкна, па да става каквото ще.

Отворих полекичка вратата и тъкмо да се покажа, тя ме помисли, види се за слугинята и се хвърли като усорляк върху мене, но като ме позна, дръпна се и седна на миндеря. Влязох, сестро, ама като влязох, питай ме какво видях.

На масата им, дето обядват, два мръсни парцаля, един чифт чорапи, нарязан лук, гребени, немити паници и котката се кротнала в едната – ближе ли, ближе. Пък Дона, да беше я видяла, тази ли е мадам Дочи, или е черната чума. Като си навила косите на фитили, на фитили с книжки, като се раздрондила, като ú увиснали месата, роклите, фустите, че едни лекета по лицето ú… цяла холера.

– Какво има, мадам, какво е станало, питам я кротичко, а тя пъха, пъха,сякаш е болна от заушки и плете езика, а не може от злина нищо да каже.

– Слугинята сигурно нещо ви е нервирала, казвам.

– Тя, ами коя. Простакиня с простакиня!

– Я нещо скъпо ви е счупила, я?

– Не бе, госпожа, посъвзе се най-после, нищо не ми е счупила, ами галфон! Цял галфон!

– Ооох… Такива са, такива са всички, ами какво да се прави. Ела зло, че без тебе по-зло. Нова ли е вашата?

– Нова е, нова, да ú се не види и новото, и намярата, когато все на моята глава се облъскват такива!

Говедо ма, госпожа, живо говедо! Сякаш отсред гората хваната и доведена. От една неделя е у дома и все стои като подплашена и ме гледа като идиот. И вместо да нареди нещо, тя повече го разтуря.

– Делке, викам ú оня ден, иди оттатък във всекидневната. На кушетката, викам, е метнато антердьото ми. Обърши си ръцете хубаво и ми го донеси да поплета.

А то отиде, диването ниедно, зяпало, зяпало и ми мъкне след някое си време, хе, на наш Петка сивата скъсана фланела.

Завчера поканих гости за обяд. Наготвих си. Наредих си, нагласих си и ú рекох пак:

– Иди, рекох, в гостната, отвори бюфета от долу и донес’ супиерата.

Ама като го зная каква е будала, хем с уста му обяснявам, хем с ръце показвам, че е валчесто нещо.

Отиде, сестро, мотà се там, будали се, па като ми се потопорчи отпреде с едно сладкено гърне в ръце.

– Мари, повлекано, ú викам, су-пи-е-ра-та, мари!

На горната поличка в средата, гдето е порцелановият сервиз, хубавият, лъскавият!…

Колкото разбираш ти от новите танци, толкова и то от порцелани и сервизи. Зяпало, зяпало и току ми домъкна хаванчето.

Чукнах го по празната кратуна, налагах го с точилкта, ама, бий говедо – по-говедо!

Не знае на кое казват салфетка, ни кушетка, ни баретка; не разбира ни от булеро, ни от фигаро, ни от мильо, стряска се като диво и от електрическия звънец, до примуса не смее да се приближи да не би да гръмне – ще полудея! Ще се побъркам, млада-младина и толкоз! От два-три дена едни аритмии, аритмии, аритмии – ще ми изскочи сърцето!

Слушах я, как’ Сийке, слушах я и тъка ей туканка, на корема, и аха-аха да ú го реча:

– Мари, Доне, мари, кучко, не се ли знаеш, мари, не се ли помниш коя си и що си, та мъчиш тъй детето! Забрави ли, че до вчера, дето се вика, беше с напукани пети и въртеше мотиката, мари! Не те ли помня, през войната, когато баща ти беше на фронта, дохождаше в града с кола дърва да продаваш, обута с рошави цървули, мари! Ами не помниш ли, че тогава те хареса Коста, че ти били червени бузите, а? Ами и той не ходеше ли с една счупена каруца по селата да разнася лимонада и сайдер и каскетът му беше продънен като напуснато гнездо? Ами, че нали с тоя пусти захарин, дето го пренасяше контрабанда, забогатяхте и станахте фабриканти, та накупихте и модите, и салфетките, и кушетките, и антърдьотата, мари, селендурке!

Забрави ли, че в една дълбока паница сте сърбали копривена чорба единайсет души в село, та се сърдиш на детето, че не знае какво е супиера? Гола фудулке! Не помниш ли качамакът и триеницата, дето си си плескала бузите с тях, и вълнения сукман, дето ти жулеше голите крачуни, а? Бостанско плашило! Рошава маймуно!…

Тъка ми, как’ Сийке, тъка ми, въртя ми се езикът в устата да ú го издумам всичкото от край до край, ама нали пустото ми сърце меко и добро, нали не обичам да се меся в хорските работи и нали не съм от тях.

Почèрпи ме с ракийца и с орехово сладко и от пилето, дето го готвеше, ми откъсна бяла мръвка, погледах ú на кафе и на карти, па станах, че си отидох в къщи.

ch6

 

„Зора”, бр.5548, 25.12.1937, с.

подпис: Чуд.

ПОРЪЧКИ, ПОРЪЧКИ, ПОРЪЧКИ

Както рекли поетите и писателите: няма работа, та няма работа! Аз, да ви кажа правичката, не мога да се оплача от безработица. Поетичен народ сме си ний и туй -то! Поръчки, поръчки, поръчки – не мога да смогна просто. И в проза поръчки , значи и в поезия. Тази седмица особено, срещу празниците, глава не мога да вдигна от работа.

Най – напред направих в стихове реклама за новата консервна работилница: домати, патати, сос с магданос и тем подобни. След това бай Стоян Грошът, бивш черковен настоятел и доброволец от Сливница, ме извика да му напиша в проза биографията, за да я подари на наследниците си.

Щом я направих, плати ми, тръшна се  и издъхна, човека, честно и почтено. Подир два дни дойде у дома една видна дама да ме моли да опиша във вестника свекърва й. Разправи ми всичко жената, съгласих се, взех си бележки и още същия ден получих от нея, като аванс, една паница петмез с рачели. Тъкмо опитвах петмеза, дойде съдържателят на киното и ми поръча афиш в стихотворна  форма за филма „Маймунски парад”. Привършил, непривършил него, един младеж зачука на вратата ми.

Поръчки, поръчки,  – край нямат!

– Какво има, млади момко? – питам го – Какво о бичате?

А той се озърта подплашено сякаш не смее да почне.

– Говорете, казвам, моля! Думайте, че съм отрупан с работа и нямам време.

Младия човек се опипва тук-там, хваща се няколко пъти смутено за носа и най- после се реши:

– Аз, казва, почитаеми и уважаеми господине, на късо казано, си имам в село любовница.

– Отлично! Само една ли? Такъв юнак!

– Имам си, казва, една любовница, и понеже сме далече един от други, пишем си писъмца.

– Прекрасно. Пишете си, значи. Е, по-нататък?

– По-нататък, казва, по-нататък… тя, казва, е дълга и широка и трябва да почна от началото.

– Ааа! Моля! Моля ви, не от начало, не! Особено, ако е някоя стара три-четири години любов! Не, не , не! Започнете от последния момент на раздялата, че нямам никак време. Почнете и прескачайте тук-там. Най-важното само, най-същественото искам да чуя. То ми е достатъчно!

– Работата е там, казва, че всичко е важно и няма нищо за прескачане, но щом бързате, ще бъда кратък.

Седна той на един стол, провери си пак носа дали е на мястото и започна:

– Любов, почитаеми и уважаеми господине. Стара, дълга и сърдечна любов! Голяма работа, голямо нещо! Тъй се стекоха обстоятелствата, обаче, тъй се случи, че аз трябваше да напусна село и да отида да припечеля нещо за сватбата. Стегнах се, сбогувахме се, плачове, сълзи, както му е реда и аз тргнах на път. Тук ли, там ли, озовах се чак в Пирина в едно горско селище. Дърва сякох, на бичкия работих, материали превозвахме до гарата и всяка седмица й пишех по едно писмо и тя ми отговаряше моментално.

– Какво й пишехте изобщо, ако смея да попитам?

– А че за горите, за усоите, за върховете и за орлите, дето се вият над тях. Идеална любов.. уважаеми и почитаеми господине – поетичност! Като й описвам всичката природност наоколо, накрая завършвам все със стихотворение. И аз тъй завършвам винаги, и тя.

– Спомняте ли си някои от тях?

– Спомням си, как да не си спомням. Зная ги всичките.

– Да кажете някое?

– Да кажа. Първото писмо завършваше например така:

Планино Пирин, планино,

много си Пирин хубава.

– Ами по-нататък, дето имаше: е-хе-хеее, е-хе-хееей!…Него написахте ли й го!

– Разбира се. И е-хе-то го написах. Нищо не измених. Както си е в песента, така!

– Е, после!

– После, второто свършваше с

Буки високи тамо растат

доли дълбоки тихо шумят…

Третото с друго и така нататък. След това ме уволниха. Уволниха ме и аз, понеже не бях спечелил още нужната сума, тръгнах да търся другаде работа и се озовах в Костенец. Там станах прислужник на един хотел и на третия ден й писах пак.

– На края със стихотворение?

– Да, да! За водопада:

Водопада пада

и тече на вада,

водите се блъскат,

и скалите пръскат…

– По- нататък.

– По-нататък.. Как да ви кажа, уважаеми и почитаеми господине – и там не можах да се задържа за дълго. Един приятел от вашия град ме подлъга да дойдем тук и да отворим кебапчийница. Вуйчо му щял да ни даде дюкян без наем, месари имал познати, маси и столове имали в къщи, послушах ги дойдох. Хубаво, ама вече неделя минава и не съм се обадил на момичето си и не ми знае адреса, знаете. Вчера и днес писах, гласих го, ама като допря работата до стихотворението, запънах се и не мога! Не познавам града, знаете, околната природа ми е неясна и не върви. Мъчих се мъчих да си спомня някое готово и днес в бръснарницата ми дойде на ум да попитам няма ли в града някой поет да ми помогне. Посочиха ми вас и аз дойдох. Няма да е без нищо. Ще си го платя като човек. Пет лева, шест, седем и десет да са, няма да гледам парите. Само работата ми да се не забърка.

– Ами защо й не напишете едно простичко писъмце, тъй както сърцето ви го диктува и да няма стихотворение накрая?

– Не може, казва, не бива! Всичките до сега тъй са вървели и това тъй трябва! Пък и момичето ми е образовано, казва, стопанско е свършило и има по-голям ценз от мене, та не искам да се посрамвам…да падам по- долу от него.

– Добре! Идете си сега и ме оставете на спокойствие и елате утре сутринта. Ще се помъча да ви услужа.

Младият човек прегрътна, ухили се и стана.

– Така! И това се нареди! Ще го напишете и аз ще дойда да си го взема. А бе и аз ги глася понякога пущините, и аз ги съчинявам, ама вашето е друго. Професия! Седнеш – драс – драс – драс – и готово! Друго е, когато ти е специалност! Виж, ако бях в Калофер,  например, нямаше да ви търся. Щях да напиша нещо за Христо Ботев, за земя и небо, звяр и природа и щеше да се свърши работата, ама вашия град един такъв мъчен град, един такъв – никакъв, знаете, не приляга за стихотворение!

Изпратих влюбения и се залових отново за работа. Поетичен народ, знаете; до довечера имам да възпявам новия пелин на бай Бонча и скумриите на Петка рибаря. След това ще мисля за него. Има време до утре. А като привърша и неговата поръчка, ако не се яви нов клиент, ще отида направо при поп Григора. Среща ме снощи той по тъмното и ми се оплака като на брат:

– Конкуренция, синкоо, нововъдения и преобразования навред! Горнянци, нали са богати, написаха си черквата, полюлеите си направха електрически, хор си имат и певецът им свършил в Бачково; във протестантската черква музика свири, джамията с нови рогозки я постлаха, само ний, нали си нямаме средства, нали сме бедни, няма с какво да се отсрамим пред богомолците. Ти, казва, си мой енориаш, умен си, дарба ти дал Господ, кажи ми, дай ми ум какво може да се стори с малко пари. Ей, велики празници идат. Рождество се е задало и Нова година, а ние сме си все тъй, както ни знаят. Помогни,  ми казва, услужи на Бога и на светата църква!

И тъй е тръгнало на поезия, ще отида при него и ще му реча:

– Отче поп Григоре, ще ти направя едно нещо, ама ще ме слушаш. За парите – лесна работа! Дискус ли ще пуснеш незабелязано, от пангаря ще отделите нещо, или от твоито участие ще ми дадеш, ама ето що: сега  срещу празниците всички хора ще си пишат умрелите, за да ги споменеш на литургия. Все ще се съберат стотина имена. И вместо тъй разбъркано да ги казваш, както до сега , прати ми ги вечерта да ти ги наредя, че като ги четеш на песен да докарва. На същинско стихотворение, значи. Ей така примерно казано ще излезе горе- долу:

Помени Господи души усопших раб тваих…

Рачо, Начо, Тачо,

Минка и Дафинка,

Пеша, Деша, Кера,

Стойка пресвитера…

И ще ме послуша. Добър е поп Григор, разбран човек е, и жито маже да ми прати, и рибица, и от краваите нещо…

Поръчки, поръчки, поръчки! И в проза поръчки, и в поезия! Нуждае се народа, значи, дири, поръчва и плаща, ама стига да умееш!…

ch8

 

 „Зора”, бр. 6048, 12.08.1939, с. 2

подпис: Дели-Димо

МОЯТА КОНЧИНА

Опасно нещо е това журналистиката, страшно нещо е! Не току така са я кръстили седмата велика сила и кой къде я срещне все безплатно я разхожда и все банкети й дава. Каквото каже, братчето ми, туй става. Скимне й, да речем, да прати Сталина да си почине през лятото в Крим – ще го прати, не ще ли пък, заключи го с девет ключа в крепостите на Кремъл и не му дава да мръдне. Рече ли да сваля от власт я Франко, я Рузвелт, я Даладие, прави го като нищо и окото й не трепва.

И война може да обяви, примерно казано, между Норвегия и Индокитай и мобилизации си прави и граници затваря и с холера заразява цели материци и какво ли не. Затова я тачат, уважават и се боят и малки и големи.

И голяма работа бе, брате, уредена, нагласена, с цял свят връзки държи и ти дава новините аламинут. На, чета оня ден в един неделен вестник за откриване линията Чепино-Белица и гледам снимка. Същия ден се открива, значи, и в същия ден фотография на Царя, както прерязва лентата.

Питам Неделча Попов, като по-интелигент – Каква е тая работа, бе момче? С електрика ли се предава това нещо, или по радиото го изпращат?

А той я погледна и дума:

– А, тя, кай, е стара снимка. Тя е, кай, от откриването на нашата линия – Дупница – Горна Джумая. Ето го кай, началника на гарнизона, ето го кмета, ето този, отзад пък, с мустаците, е моя хазяин. Фашликация е, кай, демагогия!

Неделчо е чиновник в пощата в Дупница и си беше в отпуска, но пак му не повярвах.

– Какво ме гледаш, кай, така си е! И тия голите дето пише, че са снети сега от Варненския плаж са от миналата година. Имам си ги изрязани и окачени над леглото от тогава, само че от друг вестник. Стари са, кай, може да са се омъжили и деца даже да си имат вече.

Неделчо е мераклия момче и е специалист по голите работи, ама пак му не повярвах.

Тъкмо си говорехме така и пристигна от града с колело пристава от данъчното. Пристигна весел и засмян, значи, и още не сме се здрависали, вади вестник от джеба си, подава ми го и вика:

– Гледай, кай, бай Димко, какво са те наредили. Прочети го, кай, и виж какво ще поръчаш да сръбнем за помен и Бог да прости.

Вестника беше русенския „Народна борба“ брой 2630 от седмий того и пишеше буквално:

Кончината на „Дели Димо“

На 4 т.м. се е самообесил на едно акациево дърво чиновника по Храноизноса Велико Димов Великов, 40 год. родом от Разград.

Покойният е известен на българските читатели като бележит сътрудник на в. „Зора“ с псевдоним „Дели Димо“.

За да тури по тоя начин край на живота си, тоя тъй висококултурен и даровит човек, причината била една учителка, в която бил силно влюбен и която му изневерила.

България загуби още едно дарование.

Бря, бря, бряаа! Ха сега де! Ха, електрическа информация и родно предавателство де! Мърдай да те видя, шавай и прави опровержения след смъртта си ако си нямаш друга работа. Уморили ме май с хора, унищожили ме без да ме питат и толкоз. Че и чиновник в Храноизноса ме направили, когато мене даже и в хранивноса ме не искат. И на акациево дърво, представете си! Каква мизерна смърт!

Абе братчета и колеги от Русе, хайде да речем, че сте решили да ме пратите на оня свят, че отровете ме, гръмнете ме, с автомобил ме прегазете, та да ви повярва всеки, от где измислихте това никакво дърво?

Или пък, най-после, щом непременно сте решили да ми предадете духа на Бога по такъв начин, не можахте ли да ме обесите на шията на тая учителка, например, а? Толкоз ли много съм се провинил пред вас?

ch7

 

„Папагал”, бр. 57, 1940, с. 4

подпис: Ч. Ч.

 

БЪРЗА ПОМОЩ

Бръснарският калфа Гошо Палецът беше известен на целия квартал като необуздан китарист и пленителен песнопоец. Той беше дребничък и пълен като палец и отглеждаше с нежни грижи огромната си, бухнала като къдраво зеле коса, която му пречеше да минава спокойно през гъстата завеса от разноцветни мъниста, окачена пред вратата на бръснарницата. Гошо бе сръчен, словоохотлив, свиреше на китара до разкървавяване на пръстите и се ласкаеше с мисълта, че косата и мустачките му са достатъчни, за да плени всички слугини и млади вдовици от квартала. Едно нещо само смущаваше живота му – страхът да не попадне някой ден в ръцете на лекарите. Това беше дълбок, почти мистичен страх, преминал в него през кръвта на поколенията и по-силен от множеството страхотни случаи на лекарска немарливост, щедро разказвани от журналисти. Особено силно му подейства едно описание за проявено лекарско усърдие.

В градската болница донесли едно момиче цялото в кръв и душата му, както казват, между зъбите. Съобщили на доктора. Докторът веднага става, облича се като вихрушка и тича… тича… тича, така се засилил от тичането, че не можал да спре пред вратата на болницата, а отминал два километра. Обръща се той обратно и пак тича… тича… и пак заминал с два километра. Така тичал насам на там до 11 часа, а през това време момичето хвърлило топа.

Журналистите коментираха по твърде интересен начин събитието. „Не е важно – казваха те – че момичето хвърлило топа. Важно е благородното желание на лекаря да спаси човешкия живот“.

– Подкупили са редактора – реши Гошо и се закле да не купува повече вестника.

Случи се така, че сам Гошо трябваше да изпита лекарските грижи. Срещу Великден бръснарницата се напълни с бързащи и нетърпеливи клиенти. Гошо смъкваше светкавично гъстата сапунена пяна, успокояваше нервните клиенти и с неспокойни ръце удряше бръснача в каиша за точене. При едно непредпазливо движение бръснача се изплъзна и се заби в показалеца… Гошо изпищя, втурна се към дъното на бръснарницата, събаряйки по пътя си стола с насапунения клиент. Настана суматоха. Гошо се закри зад пердето и, плачейки, се опита да спре кръвта. Той слага тютюн, прахан, пепел от печката, дори смъкна една паяжина от ъгъла и я залепи върху пръста, но кръвта не спираше… Трябваше да се отиде, все пак в болницата!…

Дотича той с тъмни предчувствия в сърцето и още от вратата крещи с грозен глас.

– Не тук – кара се някакъв глас зад гърба му, – Тук е венерическото. Бягай насреща в хирургията.

На стълбите на хирургията стои главния лекар. Главният лекар си пълни лулата, след това я запалва и най-накрая пита: – Какво, юнак, пръста ли?

– Пръста, доктореее, пръста!…

– Дребна работа! Бягай при дежурния лекар.

Дежурния лекар бели ябълка, след това я разрязва на четири; след това дъвче и накрая пита.

– Какво, момче, пръста ли?

– Пръста, доктореее, пръста!…

– Голяма работа, на хората крака им режат и пак не викат толкова… Бягай при стажанта.

Стажантът седи в градината на една скамейка до стажантката. Присламчил се тихичко и така й говори:

– Виждате ли, Верке, небето? Тази синевина, с такъв чуден порцеланов отблясък! Особено онези там нюанси от сребристо синьо към ултрамарина…

– Пръста, докторе е-е, пръста! – вика Гошо.

– Чакай, – каза стажантът. И пак на стажантката:  – Облаците, виждате ли? Онзи там прилича на стажант с бяла престилка, на колени. А пък другия прилича на стажантка. Стажантът казва на стажантката: „Ах, казва, колко ви обичам!

– Пръста, пръста-а-а! – реве край тях Гошо.

– Дявол да ви вземе с вашия пръст! – сърди се стажантът, – Дайте да видя! Е-е-е, голяма работа… Бягай при сестрата да го отреже.

Сестрата я няма никъде. Ходи Гошо из стаите и плаче. Среща го слугата.

– Защо плачеш, момче?

– Пръста, чичо-о! Боли ме!

– Тъй ли? Дай го насам, чичовото, да го видя!… Ха…ха… ха… е, дребна работа… ще я наредим.

Вади слугата чикия, обърсва я о дъното на гащите, и… щрак, отрязва пръста и го хвърля в плювалника.

– Ха…ха…ха… – казва той – готово… Ела, сега, чуджум, с мене… Ха сега тури пръста в това стъкло!… Дезинфекция да стане!

Със съкрушено сърце се прибра Гошо Палецът в бръснарницата.

– Ех, пак късмет – помисли той печално. – Какво ли щеше да бъде, ако се бях порязал по шията. Сигурно щяха да ми хвърлят главата в плювалника.


[1]  сака (разг.) – иска

[2]  сакън (арм.-тур.) – пази се, внимавай

[3] Хеле – Хелеевата комета

[4] селям (тур) – много здраве

[5]  мани (разг) 0 махни го

[6]  не заслужава внимание

[7]  сакънтия (тур.) – скъперник, стиснат

[8]  Пенчо Славейков (1866-1912) – поет, участник в кръга „Мисъл”, най-малкия син на поета и политика Петко Славейков

[9]  сааде (тур.) – само

[10]  качурки (диал.) – катурване

[11]  фъчкам (разг.) – хвърлям