Начало Идеи Гледна точка Събуждащата се стратегическа визия на Америка (II)
Гледна точка

Събуждащата се стратегическа визия на Америка (II)

7316

Отговорът от страна на Белия дом на кремълската агресия в Украйна бе адекватен, разумен и премерен. В този текст няма да се разпростирам върху моралната и ценностна легитимация на официалната позиция на Вашингтон – тя е добре известна, а и за аргументите от сферата на практическата политика доста по-рядко се говори. Байдън отлично разбира, че отсъствието на категорична позиция на противопоставяне на руската авантюра в Украйна би било равностойно на дългосрочно поражение, което ще протича по „сценария на доминото”. Путин играе геополитически покер с последователни усилия да установи къде западният съюз най-после ще постави граница – ще му каже „не”. Всички стъпки на Кремъл в тази посока – интервенцията в Грузия, анексията на Крим, разгръщането на хибридна пропагандна война на европейска територия, акумулирането на хегемонен статут в енергийните доставки – особено в Източна Европа, изплитането на гъста мрежа от корупционни въздействия на най-високо корпоративно и политическо равнище – както в Европа, така и в Америка, всички тези примери са илюстрация на успешното настъпление на кремълския режим при очевидна неохота на западните му партньори да кажат „не”. Започването на пълномащабна война срещу Украйна е решителната стъпка към имперско възраждане, която – ако бе посрещната с апатични протести и вяло примирение – би дала на Москва ясен индикатор за практическа безнаказаност по пътя на „доминото”.

Байдън успя да договори единна позиция с тази на ЕС и незабавно откри няколко стратегически линии за подкрепа на Украйна. Първо – внушителна ескалация на санкциите срещу Москва. Оценките, че „санкциите не работят” са изцяло погрешни. Никой не очаква санкционирането на страна с мащабите на Русия да доведе до бързото ѝ стопанско рухване. Критиците на официален Вашингтон са забравили как санкциите по КОКОМ по време на Студената война доведоха до технологичното рухване на военнопромишления комплекс на Москва, макар и за десетилетия. За подобен ефект по отношение на днешната военна машина на Русия няма да има нужда да се чака десетилетия. Второ – непрекъснато разгръщаща се военнотехническа помощ на САЩ за Украйна. Администрацията на Байдън демонстрира лидерство във военната подкрепа за Киев, което мобилизира учудващо успешно неохотните пацифистки правителства на Западна Европа да започнат все по-масирано да подкрепят армията на Киев. Трето – безусловна политическа подкрепа за Украйна и превръщане на руската агресия в казус – пример за брутално нарушаване на международния ред. Можем да чуем много аргументи за нееднозначната международна позиция спрямо войната на Москва срещу Украйна. За дистанцираната оценка на „световния юг” спрямо „една война в Европа”. Несъмнени са е обаче безпрецедентното единство и мобилизацията на Западния свят и неговите демократични съюзници от други континенти в осъждане на агресията и в подкрепа за Киев.

Медалът, разбира се, има и обратна страна. Най-активните поддръжници на Украйна сред нейните съседи в Централна и Източна Европа повече или по-малко открито оценяват западната – в частност американската, военна помощ за Киев като бавна и недостатъчна. Самият Зеленски непрекъснато пледира за по-широк спектър и повече оръжия, способни да поразяват руския агресор на големи разстояния и да позволяват не само ефективна отбрана, но и активно настъпление на украинските въоръжени сили. В този процес Западът начело с Вашингтон върви по „ръба на бръснача”. От една страна, без масирана западна подкрепа Украйна не би могла да се справи с агресията на огромния си съсед. От друга – международната подкрепа с оръжие е процес с важен психологически компонент на оценка на разумния натиск върху един диктаторски режим, управляващ втората ядрена сила, но който не съблюдава никакви правила на международно поведение. През изтеклата една година на агресията президентът Байдън води този процес с видимо политическо умение и успех. Доставените оръжия са далеч от достатъчни, но обемът на доставките, както и нарастващата сила на поразяване на дарените оръжейни системи демонстрират категорична устойчивост на подкрепата за Киев – включително в обозрима перспектива.

Каква е стратегията на Запада – и преди всичко на Вашингтон, в отразяването на предизвикателствата, произтичащи от кремълската агресия? Срещу администрацията на Байдън и мнозинството в Конгреса на САЩ се създаде един неформален съюз на изолационистката консервативна десница и елитарни авторитети на „реалполитик” (Миършаймър, Кисинджър), отхвърлящи необходимостта от пълноценен ангажимент на Запада в полза на Украйна. Този кръг следва логиката на няколко основни аргумента. Първо, основен съперник на Америка през XXI век е Китай, а не Русия. Съюзът между двете големи сили в Азия е опасен за Вашингтон и не бива да бъде допускан. Русия трябва да бъде привлечена като съюзник на Америка в противопоставянето с Китай. Кисинджър, изиграл през 70-те години „китайската карта” срещу Съветския съюз, от десетилетие внимателно лобира за осъществяване на „обратната операция” – възможността Америка да изиграе „руската карта” срещу Пекин. За добро или за лошо обаче, времето да се изиграе „руската карта” отмина преди две десетилетия със затъването на Вашингтон в иракската гражданска война. Разширяването на атлантическата система за сигурност към постсъветското пространство би осигурила „усмирителната риза” за Москва в поддържането ѝ – по неволя – в статут на неохотен партньор и съюзник на Запада. След геополитическата еманципация на Путин в резултат на блокираната в Ирак американска сила контролът върху руския стратегически избор от страна на Запада повече не е възможен.

Желанието на Вашингтон да обвърже Москва към своите стратегически приоритети на дългосрочно съперничество с Пекин не може да се реализира чрез щедри жестове и подаръци като re-set на Барак Обама, или чрез „мъжки договорки” между Тръмп и Путин. Още преди речта си в Мюнхен през 2007 г. Путин ясно демонстрира, че в геополитически план предпочита партньорството с Китай пред това със Запада. Този избор не на последно място се обуславя от необходимостта за разграничаване от социалния, политически и ценностен модел на Запада, оказал се свръхпривлекателен за доскорошните провинции на имперска Москва в Източна Европа и постсъветското пространство. Този модел излъчва зараза и за самото руско общество, която застрашава стабилността на самодържавието и неговата имперска перспектива. Изолационисти и „реалисти” в американския стратегически дебат – както и редица европейски либерали очевидно не разбират, че Москва може само да бъде заставена да сътрудничи със Запада, но никога няма да направи доброволно подобен дългосрочен стратегически избор. Путин се възползва максимално от „кооперативността” на Запада, но никога не отговори с какъвто и да е съдържателен жест на тази кооперативност. Ако Западът има стратегически приоритет да „раздели” Москва от Пекин, единствената възможност за това е ефективно да сдържа геополитическата експанзия на Москва по отношение на Европа. Всеки стратегически успех на Кремъл в подчинението или „неутрализирането” на части от Европа по отношение на единната атлантическа система за сигурност е „зестра”, която Москва може да занесе в и без това неравноправния геополитически „брак по сметка” със свръхсилата Китай.

Втората линия на опониране на официален Вашингтон от страна на консервативния изолационизъм и конформистката „реалполитика” се отнася до „неразумното пилеене на ресурси” от страна на Америка в Европа, чиято роля спрямо американските стратегически приоритети според тях непрекъснато намалява. През последния четвърт век Америка осъществява мощна преориентация на стратегическата си перспектива по посока на Тихия океан и Източна Азия като нов център на стопанско и – потенциално – геополитическо могъщество. През 90-те години и до средата на второто десетилетие на нашия век Пекин бе разглеждан като глобален „двойник” на американската икономическа мощ – симбиоза, метафорично означавана като „Кимерика”. Кризисното развитие на американската стратегическа хегемония след Ирак, „Арабската пролет” и геополитическата еманципация на Москва от зависимост спрямо Запада постепенно създаде силни благоприятни възможности за все по-успешна проекция на китайската търговска, технологична и политическа мощ в глобалния свят. „Кимерика” се оказа краткосрочен консуматорски мираж. Очакванията Китай да се демократизира след забогатяването си се оказаха обикновена идеологическа илюзия на посредствени визионери в американските глобални елити. Растящите стратегически апетити на Пекин в Азия се превърнаха в непосредствена заплаха за американския стратегически контрол в ключовите пространства на Тихия океан около Япония, Индокитай, проливите между Индийския и Тихия океан. Технологичната и търговска експанзия на Китай спрямо Европа се превърна в стратегическо предизвикателство за трансатлантическото сътрудничество.

Байдън очевидно отчита перспективата за дългосрочно преструктуриране на стратегическите приоритети на Америка в посока Азия и набиращото скорост съперничество с новата световна свръхсила – Китай. Същевременно неговата администрация е първата след началото на XXI век, която има ясна представа и политическа проекция върху значението на Европа и на Евразия за американската глобална мощ. Тук няма да откриете и следа от повърхностните изолационистки твърдения – „стига с тази Европа, за която се грижим и харчим пари през целия XX век…!”. Европа е дом на ключови ресурси, военни и политически, за американската национална сигурност, а общността на европейските държави е най-значимият партньор на Америка не само в стратегическото сътрудничество, но и като ценностна система на социален и политически живот. Европа е уязвим и колеблив партньор по проблемите на сигурността – европейският постлиберален пацифизъм едва днес отстъпва известно пространство на реалистичната оценка за заплахите, струпващи се върху Стария континент. Европа е силен икономически конкурент и tough customer (труден търговски съперник). Но Европа е стратегическият център, от който винаги се сдържат вълните на експанзия към Запада – и от Евразия, и от Близкия изток. В каква посока би могъл Вашингтон да максимизира стратегическите ползи от трансатлантическото партньорство и да минимизира рисковете от колебливата позиция на ключови европейски елити спрямо общите приоритети по сигурността от двете страни на Атлантическия океан?

Отговорът на този въпрос „витае във въздуха” над Вашингтон още в началото на XXI век, когато Доналд Ръмсфелд похвали „нова” – т.е Източна Европа – за нейното сътрудничество в кампанията в Ирак и изрази разочарованието си от обструкциите на „стара” Европа в Париж, Берлин и другаде. Агресията на Кремъл срещу Украйна позволи на администрацията на Байдън да материализира тази витаеща във въздуха интуиция в практическа стратегия за преструктуриране на европейското партньорство по сигурността в рамките на Атлантическия съюз. Пред очите ни израства и се оформя един нов геополитически център в Централна и Източна Европа, обединяващ усилията на Полша, Чехия, Балтика, Румъния и разбира се, на самата Украйна, където се концентрират все повече стратегически ресурси за сдържане на руската експанзия и за изграждане на интегрирано пространство на сигурност и сътрудничество. Неохотата на Западна Европа спрямо американското военно и стратегическо присъствие тук е заменена с искрено желание и дори ентусиазъм за трансатлантическо партньорство. В перспектива този нов геополитически център ще притежава все по-значими възможности за сдържане на кремълския експанзионизъм, но никога няма да притежава пълната автономност за взимане на политически решения без партньорството в рамките на НАТО и особено – с Вашингтон. Стратегическите ориентации на Централна и Източна Европа няма да се променят в обозрима перспектива поради обстоятелството, че освен от Русия, предизвикателства към сигурността на този регион могат да дойдат само и от посоката на Близкия изток…

В администрацията на Джо Байдън има отчетливо разграничение между по-категорични привърженици на подкрепата за Украйна и по-умерени и скептични към прекален ангажимент функционери. Държавният секретар Антъни Блинкен се счита за водещата фигура сред „ястребите”, докато съветникът по националната сигурност Джейк Съливан – за обединителен център на „гълъбите”. Балансът между двете групи е, разбира се, в ръцете на президента. В началото на неговия мандат Байдън и администрацията му изглеждаха по-скоро като кризисен екипаж, ангажиран с отстраняване на последствията от волунтаристичните четири години на Доналд Тръмп. С течение на времето става все по-очевидно, че зад фигурата на най-възрастния президент на Америка – крехка и оспорвана от различни гледни точки – стои политик с опит и визия за проектиране на американската стратегическа мощ. Балансите на тази визия – с основен приоритет Пекин, спешен приоритет Москва и създаването на нови дефиниции и центрове за реализация на глобалната роля на Америка, изразяват определена стратегическа дълбочина, нетипична за предходните трима обитатели на Белия дом през XXI век. Джордж У. Буш беше до голяма степен пленник на своите „неоконс”, чието доктринерство и радикализъм нанесоха разрушителни щети върху капацитета на Америка за глобална проекция на сила. Барак Обама бе президент, който считаше своята добронамереност за достатъчно мощен инструмент на международна власт. По време на неговите два мандата недобронамерените в „глобалното село” постигнаха значителни успехи. Доналд Тръмп вярваше, че ако си твърд и безкомпромисен търговец в международните отношения, въоръжен с „най-добрата бизнес позиция” – президент на САЩ, успехът ти е неминуем и щастието не може да ти измени.

Джо Байдън е едва по средата на своя мандат и изводи за неговите резултати е все още рано да се правят. На този етап обаче може без особен риск да се констатира, че опитът и визията за света на Байдън, дошъл като компромисен вариант за управление на световната свръхсила, са доста по-задълбочени и адекватни на реалната сложност на света, в който живеем, и в управлението на който американският президент има ключова роля. Управлението на кризата в Украйна ще бъде основен тест за ефективността на Джо Байдън като международен лидер. Ние все още не знаем дали неговото управление няма да се сблъска и с нови трудни тестове – като казуса с Тайван, ядрения статус на Иран и еволюцията на кремълския режим отвъд агресията срещу Украйна. Затова все още е рано за цялостни изводи относно международната стратегия на Вашингтон към съвременния свят, изпаднал в дълбока криза на системата от международни отношения. На този етап едно е сигурно – стратегическото мислене в по-дълбок геополитически контекст се завръща в Белия дом след две десетилетия на повърхностни упражнения в сферата на глобалната политика на САЩ.

Доц. Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници”. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика, някои от тях са събрани в двутомника „Отломки от огледало. Преходът като текст“, 2016 г.

Свързани статии