ГОЛЯМАТА ГРЕШКА: СЪВЕТСКИТЕ МИТОВЕ И ЗАПАДНИТЕ ЗАБЛУДИ
8.
Но нека се върнем към „Московските процеси” от 1936-1938 г. – трите публични и активно пропагандирани съдебни процеса, на които редица висши съветски официални лица се признаха за виновни в шпионаж, тероризъм, държавна измяна и саботаж, а след това бяха екзекутирани. Повсеместното отхвърлянето на тези гротескни спектакли се превърна в изпит за отношението към Съветския съюз и Комунистическите партии. По този повод черният троцкист С. Р. Л. Джеймс казал на един свой приятел: „Тези процеси ще отворят очите на хората”, а приятелят му реалистично отвърнал: „Не, ще ги затворят”. И до го голяма степен бил прав.
Твърди се, че когато един от генералите от милицията на Сталин изразил пред него съмнения за възможната реакция на Запада, Сталин отвърнал: „Ще го преглътнат”. Някои не успяха да го преглътнат. Когато Стивън Спендър попитал един свой приятел комунист как приема процесите, отговорът бил: „Какви процеси? Отдавна престанах да мисля за тези неща”.
Други го приеха доста по-ентусиазирано. Джон Стрейши, влиятелен и представящ се за некомунист член на тясното ръководство на претендиращия за независим Клуб на приятелите на лявата книга (с многобройни членове) написа: „Смятам, че никой непредубеден човек след като прочете протоколите от процесите, няма да изпитва съмнение в истинността на тези признания”. И допълва: „Мога само да отбележа, че политическото образование на всеки човек е невъзможно, без той да се запознае с този изключителен исторически документ на нашата епоха”.
Както отбелязва Джулиан Симънс (самият той от радикалната, но несталинистка левица) в книгата си „Тридесетте години”, западната интелигенция, подкрепяща каузата на испанската република е била водена от добронамерени мотиви, „докато накрая някои от тях разбраха, че са били заложници, но в полза не на испанската, а на руската кауза ”. Московските процеси ги оставят с единствения избор да се отрекат от илюзиите си – по неговите думи да усетят „студения полъх на реалността”. Оценката му е, че „те не бяха заблудени. По отношение на Съветския съюз те заблудиха себе си, а за подобни самозаблуди човек накрая си плаща”.
Някои от тези предубеждения са били формирани на по-ранен етап в резултат на професионални или политически симпатии и антипатии. Австралийският поет Джеймс Маколи разказва следното за прокомунистическия феномен: „През тридесетте и четиридесетте години австралийският интелектуален елит беше опасно привлечен от магнитното поле на комунизма. Мисленето на всякакви хора, които се смятаха за некомунисти и дори за противници на комунизма, беше доминирано от темите и моделите, предлагани от комунистите, те танцуваха под звуците на комунизма и изпитваха сериозни емоционални опасения да не бъдат идентифицирани с някоя позиция или институция, отречена от комунистите като „реакционна”. Той допълва, че „една от причините за всичко това беше, че същински независимото и опониращо на комунистическата идея мислене в тази страна не беше добре организирано и не присъстваше публично. На него му липсваше престиж – тази магическа аура, която превзема съзнанието на младите и установява доминираща мода”. Нека си припомним, че по това време високо цененият (макар и незаслужено) австралийски историк Манинг Кларк написа, че Ленин бил „като Христос, поне в своите страсти” и бил „вълнуващ и достоен за обич като малко дете”.
Такова беше настроението от Австралия до Съединените щати, от Великобритания до Франция. В автобиографията си Кьостлер описва Лондон, изпълнен по това време с „хиляди художници, писатели и лекари, юристи и дебютанти, които скандираха някаква разновидност на сталиновата линия ”.
9.
Тези заблуди доведоха някои хора до пълна зависимост от Съветския съюз, включително до това да станат преки агенти на неговите тайни разузнавателни служби. Изумително е не само че има такива случаи, а че хората, попаднали в този мисловен капан, са толкова много. Голяма част от тази история едва сега започва да се разкрива, друга сега намира публично потвърждение, а още много остава да бъде научено. Този вторичен продукт на сталинското проникване в западните научи и правителствени среди започна да излиза наяве през 40-те и 50-те години, макар мнозина, дори от умерената левица и особено в Америка, да отказваха да приемат този факт.
Така възниква един вид огледален макартизъм, при който всеки, стремящ се да изобличи шпионажа или друга подмолна дейност в полза на Съветския съюз, беше наричан „клеветник”. Особено забележимо беше това в научните среди. Но то можеше да се срещне и в другите професионални кръгове. Сред имената, подложени с години на клевети и професионално преследване, на които сега се дължи извинение, са Едуард Телър[1], към когото голяма част от физиците, по думите на Андрей Сахаров, се отнасяха с „пренебрежение”. Уитакър Чембърс[2] беше обявен за „нестабилен, патологичен лъжец” и така нататък. Разбира се, той беше оправдан – това нямаше такова отношение към неговата стабилност, но със сигурност имаше отношение към истината. Елизабет Бентли[3] беше описана в книгата на Дейвид Кот „Големият страх” – при това чак през 1978 г. – като „невротична лъжкиня”. Тя също беше напълно оправдана от документите, публикувани от Университета Йейл преди няколко години.
Макар американските комунисти да отрекоха хора като Чембърс и Бентли, освободили се от контрола на Съветите, атаките срещу тях дойдоха не само от комунистите. Хората, които бяха част от комунистите, а след това промениха мнението си и направиха всичко по силите си за разкриването на подмолната мрежа, посветила се на разрушаването на Съединените щати, бяха нападнати като ренегати и информатори. В известен смисъл те наистина бяха ренегати, макар със сигурност тези, които отричаха демокрацията заради сталинизма също да заслужават този епитет. Защото докато те изнасяха своите „информации”, изобличените от тях продължаваха да „информират” съветските тайни служби. Най-изумителен беше детинския начин, по който тези личности бяха нападани – наричаха ги „доносници”.
В търсене на мотивите на хората, приели по идеологически подбуди да станат съветски агенти, трябва да се обърнем към тяхната психологическа нагласа. Тя е различна и със сигурност не винаги е лесно да бъде установена. По отношение на шпионската мрежа във Великобритания и слепотата на институциите, в които тези агенти са градили своята кариера, е забележително наблюдението на Антъни Пауъл – писател без интерес към политиката, – което той прави във втория том на своята автобиография „Вестители на деня”. Той говори за слабото познанство, което той и неговите приятели са имали с Доналд Маклийн и Гай Бърджис. Споменава, че неговият приятел Ейдриан Дейнтри, неполитичен художник, е бил напълно уверен още през 1935 г., че Маклийн е бил комунист, а самият той е бил свидетел на пиянството, насилието и прикритостта, с които Маклийн си навлича проблеми със своите началници, но които, водени от толерантност и великодушие, го остават да си върви по пътя. Той описва Маклийн като „fonctionnaire” (чиновник), който иска да бъде „различен” – позната категория, извела го до логичния завършек да следва напълно обратното на обичайното поведение, като същевременно запазва мястото си в тези обичайни кръгове”. За разлика от него Бърджис, само временно нает като държавен служител, е описан като „известен нехранимайко, на когото на нито един разумен човек с власт не би хрумнало да повери и най-малката отговорност, да не говорим за достъп до тайни или до секретна информация от най-ниско ниво. Ако Маклийн е най-забележителният пример за държавен служител, който иска да бъде „различен”, Бърджис е също толкова представителен пример за начина, по който официалните институции (включително армията) са лишени и от най-беглата идея що за човек беше той”. Пауъл е срещал само веднъж Бърджис лично и го описва по това време като „отвратителен” – но подчертава, че тази среща се е случила „в дома на влиятелен служител от финансовото министерство”.
Един от тези предатели – Антъни Блънт, твърди, че те се били подведени в отношението си към СССР. Но да допуснеш грешка и да станеш предател са различни неща. Човек би допуснал, че хората, поели по пътя на престъплението, измяната и шпионажа, биха изследвали данните за своя възможен работодател, поради което липсата на интелектуален скептицизъм от страна на Бърджис, Маклийн и техните приятели е сама по себе си дотолкова безотговорна, че представлява морално престъпление. Блънт извинява по-късната си дейност с това, че „не можел да предаде приятелите си” – въпреки че те са предавали милиони свои сънародници. Моралната подлост на този принцип на групата от Кеймбридж – да поставиш един приятел (т. е. Бърджис) по-високо от страната си (т. е. Великобритания) – дори и днес изглежда не смущава неговите защитници, които не са по-различни от него самия.
Блънт се оправдава с това, че той е работил срещу фашизма (сякаш не е шпионирал в полза на съветско-нацисткия пакт) и с мафиотския тип за солидарност в престъплението. Той дори за миг не успява да се издигне дотолкова, че да защити и отстои своите сталинистки убеждения.
Как да отговорим на подобна защита, независимо дали тя идва от Бърджис или Джойс[4], от Берия или Айхман? Не съм видял по-добър отговор от този, предложен от Джон Спароу, според когото тяхната вина „не може да бъде смекчена от това, че те са били убедени, че каузата им е добра; в крайна сметка те трябва да бъдат съдени именно по каузата, на която са се посветили… Ако изглежда трудно да осъдим моралните основания на един човек заради неговата интелектуална грешка при избора на цел… отговорът се състои в това, че лъжата, извела го до предателството, е лъжа в неговата душа; защото каузите, на които хората се посвещават… разкриват тяхната същност”. Блънт и Бърджис служат на една прогнила кауза, заради развалата, която вече е била у тях.
Разкриването на тези ужаси е работа на службите за сигурност. Но тук има и политически елемент – особено в случая на Блънт, за когото се чуваха гласове, че повече не трябва да бъде мъчен, въпреки че сред жертвите на тази банда са един беглец от съветските тайни служби, изпратен на мъчения и смърт, и неколцина албански демократи, изпратени на смърт по обвинение в предателство.
Така или иначе продължава да съществува проблемът, че съзнанието и съвестта на някои хора са склонни да простят или извинят престъпленията, извършени на „идеологическа” основа, към които те изпитват смътна симпатия. Това напомня за думите на Питър Вирек за „ужасяващата паркетна толерантност” към тоталитаризма – също като изобличаването като фанатици на учените, които се обявиха срещу топлото посрещане в Съединените щати на ветерани на КГБ по времето, когато Йосиф Бродски и други като него се потяха в Арктика.
Що се отнася до учените, споменаването на имената дори само на тези, които бяха признати в обвинение за шпионаж – Фукс, Нън Май, Понтекорво, и др. – е достатъчно да опровергае твърдението, че учените били имунизирани срещу вируса на сталинизма. Не съществува връзка между научните постижения и имунитета срещу тоталитаризма (наблюдавахме това и при нацистите). Затова е странен обратният аргумент, развиван от голяма част от учените, които сами по себе си не бяха комунисти. Абсурден пример за това беше обединяването на колегите му антрополози в защита на съветския агент Марк Зборовски. Но научната област съдържа множество примери за това как професионалната лоялност или личните контакти надделяват над обективния факт. Дори и през 90-те години мнозина продължават да живеят „в отрицание”.
10.
Други среди, в които тези недоразумения се срещаха често, бяха бизнес кръговете. Роналд Хингли, чест посетител на СССР, написа, че най-големите наивници от Запад, които е срещал там, са учените и бизнесмените. И в двата случая е имало и много изключения. Но неразбирането на природата на този режим стана причини за редица грешни икономически оценки и прогнози.
Широко разпространени във всички кръгове бяха екстравагантните и напълно сбъркани концепции за икономиката на Съветския съюз и на Източна Европа. Още от времето на Ленин представителите на високия капитализъм виждаха в тези държави мираж, обещаващо поле за търговия и инвестиции.
Появиха се изумителни по своя оптимизъм мнения за перспективите пред американо-съветската търговия. Понякога тези мнения бяха следвани от убеждението, че колкото по-голяма е търговията, толкова по-добри щели да бъдат политическите отношения (въпреки че руско-германската търговия достига връхната си точка през 1913 и 1940 г.).
Но Съветският съюз се превръщаше във все по-автаркична държава. След признаването на СССР от Съединените щати през 1933 г., търговията между двете страни спадаше през цялото следващо десетилетие, за да достигне до една шеста от периода преди това.
По време на Втората световна война различни американски икономически експерти предсказаха (като Ерик Джонстън, президент на Търговската камара), че „след войната Русия ще бъде ако не най-големият, то поне един от най-големите потребители на нашите стоки” (Nation Business, октомври 1944 г.). Думите му бяха подкрепени от проучване, извършено от списание „Форчън” през 1945 г., което показа, че бизнес лидерите имат най-голямо доверие в съветските следвоенни намерения, в сравнение с всички останали обществени групи. Същото списание предвиждаше, че износът на САЩ за СССР ще достигне между 1 и 2 млрд. долара, докато Бюрото за вътрешна и външна търговия на САЩ прогнозира (през октомври 1943 г.), че не по-малко от една трета от американския износ след войната ще бъде към Русия. Всъщност износът на САЩ към Русия в годините след войната възлизаше на по-малко от 1% от целя износ.
Подобно неразбиране на комунистическата система продължи да съществува и след това. Особено опасен материален израз те започнаха да получават през 80-те години, когато западните банки (насърчавани от правителствата) започнаха да отпускат големи кредити на Полша, с което само удължиха нещастието на хората, защото те не напълниха джобовете им, а след това тези дългове трябваше да бъдат отписани, така че освен шмекерите, никой не спечели. (Особено дразнещо беше, че банка Chase Manhattan, където тогава имах сметка, отпусна кредит на полското правителство при по-добри условия, отколкото на нас, обикновените вложители).
Съветската икономическа система остана загадка за Запада. През 1980 г. Ален Безансон отбеляза:
„Съветската икономика е обект на огромен набор от изследвания, извършвани от многобройни научни центрове в Европа и САЩ, които създават огромна по обем литература, публикувана в множество академични списания. Но хората, родени в СССР, както и тези, които са се докоснали до съветското общество през историята, културата, пътувания или чрез разказите на емигрантите, не могат да видят това, което описват икономистите. Съществува видима пропаст между тази система, описвана през цифрите, и другата система, възприемана без цифри, въз основа на интуицията и собствения социален опит. Една от изумителните черти на съветологията се състои в това, че икономическият подход към съветската действителност, колкото и да е добре информиран, честен и обоснован, се сблъсква с пълния скептицизъм и недоверие на хората, чийто подход е толкова различен, че те дори не искат да се впускат в критики – просто защото не знаят откъде да започнат.”
Едно подобно цялостно изследване, финансирано от ЦРУ, се оказа напълно подвеждащо. Наистина то не прие официалните съветски цифри. Но ги взе за основа на своя анализ, тъй като те бяха единствените достъпни цифри – изследването възприе подхода, че числата са нагласени или преувеличени в определени аспекти, но все пак са полезни. Само че те не бяха нагласени, те бяха измислени. И тук отново пролича липсата на въображение сред западните изследователи. В „1984” Оруел описва как неговия герой Уинстън Смит, седнал пред телевизора, гледа как един министър триумфално обявява, че през изминалата година са били произведени 50 милиона чифта ботуши. А Уинстън Смит, напълно апатично, без никаква конкретна политическа мисъл, си казва, че доколкото знае не е бил произведен и един чифт от тях. За разлика от академичните изследователи, Оруел беше наясно със съветската статистика.
Тук не искам да коментирам мнения, като това на Джон Кенет Гълбрайт от 1984 г., който изцяло в духа на семейство Уеб каза, че „през последните години съветската система постигна голям икономически успех… Това се вижда от благосъстоянито на хората по улиците”, като добави, че за разлика от западните икономики, съветската „използва пълноценно своя човешки ресурс” – наистина зашеметяващо твърдение.
11.
На пръв поглед първоначалната еуфория започна да отмира след шока от подписването на нацистко-съветския пакт, нападението над Полша, войната срещу Финландия и превземането на Балтийските държави. Наистина убедените съветофили на Запад, включително и членовете на съветската шпионска група, продължиха да твърдят, че Съветския съюз си остава носител на бъдещия прогрес и действията му трябва да продължат да бъдат подкрепяни, независимо от обратите, предизвикани от външнополитическа необходимост. Но по-ранните съветофили изпаднаха в един вид мисловна хибернация, от която обаче се събудиха след нападението на Хитлер над СССР през 1941 г. Но още по-невероятно беше, че тогава отново се събудиха заблудите и на по-ранните некомунистически либерали, които повярваха, че на Сталин може да се има доверие и с него може да се сътрудничи през войната и след това в името на мира и прогреса.
Макар и в различна степен, това оказа голямо въздействие върху правителствените кръгове на Запад, включително и след войната, въпреки множеството събрани доказателства за противното. До края на 40-те години станаха ясни две неща. Първо, че режимът на Сталин следва враждебна към Запада външна политика, а във вътрешен план потиска всякакви западни идеи. По същото време станаха достъпни множество доказателства и цялата истина за терора и Гулаг. А каквото беше останало от старите заблуди, сега то беше напълно разрушено от Оруел, Кьостлер, Сърдж и другите влиятелни гласове, които се наложиха по това време (ръководството на Комунистическа партия на Великобритания е провела специално заседание по въпроса как да се противодейства на Оруел и Кьостлер, в резултат на което се появи съществувалото за кратко, но много ефективно издание „Полемика”, редактирано от най-високопоставения британски офицер от Испанската гражданска война Хъмфри Слейтър – за сравнение ще напомним, че тримата последователни командири на британския батальон в Международната бригада в Испания, както и много други, по това време напуснаха Комунистическата партия, след като разбраха, че са били използвани).
12.
Въпреки това сталинизмът отново се надигна. Както и преди, противниците на комунизма и този път не бяха посрещнати с рационални аргументи. Както Джордж Оруел написа, критиците на съветската система бяха наречени „бесни антикомунисти”. И допълва:
„Когато изкажеш някакво несъгласие с лагерите за робски труд или с изборите с един кандидат, веднага те обявяват за луд или злонамерен. Подобно на Хенри Уолъс, който запитан от един репортер защо публикува фалшифицирани версии на речите си в пресата, отговори: „Нима вие сте един от тези, които искат война с Русия”. Има и една по-мека форма на осмиване, която се състои в твърдението, че разумното мнение е плод на абсурден предразсъдък. Ако не харесвате комунистите, вие сте „ловец на червени”.
Съединените щати, за разлика от Западна Европа, имаха опита на макартизма (пред мен руснаци сериозно са допускали, че той е бил съветски агент – тъй като на изборите в родния му щат Уисконсин той е подкрепен от комунистите). При всички случаи обаче, той успя да компрометира антикомунизма в очите на мнозина със своите прекомерни или фалшиви обвинения.
Маккартизмът беше временно отклонение. Но той имаше дългосрочен ефект, защото в някои интелектуални среди, чрез един вид мисловно вклиняване, терминът започна да се използва като противодействие не само срещу фалшивите, но и срещу реалните обвинения за сътрудничество със Съветите. Твърдението на Маккарти, че професор Оуън Латимор е водещ съветски агент в Съединените щати беше абсурдно (обвинението беше фалшиво, но и до днес заради него се отрича безспорния факт, че Латимор беше активен и посветен привърженик на съветската кауза).
„Маккартизмът” си остана могъщ мит в интелектуалните кръгове. Той присъства в много университетски учебници по история като изключително важно събитие в американската история – докато разказът за реалното съветското проникване в американската държавна администрация често е пропуснат. Този мит беше толкова могъщ, че когато Анджела Дейвис – не само призната комунистка, но и кандидат за вицепрезидент на Комунистическата партия на САЩ – дойде да чете лекция в Станфордския университет, студентският вестник я представи просто като „активистка”. Когато редакторите бяха запитани защо не споменават, както би било редно, че тя е комунистка, редакторът отговори, че това щяло да бъде маккартизъм!
В по-широк план този термин започна да се употребява повсеместно, както Оруел отбеляза по отношение на термина „фашизъм”. В края на 90-те години забелязах този термин да се използва от руския посланик в България по отношение на правителството на тази страна, което се оплакваше от съветския шпионаж; или от италианската преса („macartismo”), обидена от статия в „Лос Анджелис Таймс”, в която се казва, че във филмът „Пощальонът” (Il Postino) се разказва за живота на сталинистки писател, който въздейства на един младеж да отиде на смърт в името на Сталин, което според италианската преса станало причина филмът да не спечели Оскар.
Прокараните по този начин разделителни линии накараха мнозина от левицата през 50-те години, особено в Съединените щати, да откажат да повярват на каквито и да било обвинения в държавна измяна в полза на Съветския съюз. Трудно е да се разбере как някой, прочел изследването и анализа на Натан Глейзър за процеса срещу семейство Розенберг, може да изпитва каквото и да било съмнение, че те са били съветски агенти. До голяма степен същото е валидно и за случая на Хис[5].
По същото време американската политика преживя тежък удар, след победата на комунистите в Китай през 1949 г. Обвиненията за този провал веднага придобиха партийни очертания. Републиканците, или поне тяхното ръководство в Сената, за известно време подкрепяше Маккарти. Но когато маккартизмът беше спрян, демократите, или поне голяма част от тях, започнаха да критикуват разследването на действителното комунистическо проникване като „маккартистки” лов на вещици. Поради което обвиниха Ричард Никсън и другите членове на Комисията за разследване на неамериканска дейност в Камарата на представителите (и техните колеги в Сакраменто), че били злонамерени, пристрастни, нечестни и водени от лични амбиции. Без съмнение тези обвинения не бяха лишени от основание, но те замъглиха основния въпрос. Прав ли беше Никсън? Да, беше прав.
13
Опитът на другите западни страни беше различен. И въпреки това особено в академичните среди на Франция некомунистическите или антикомунистическите възгледи бяха подложени на пълно преследване от тези, които се намираха извън контрола на държавната машина. Доказателствата за съветската реалност, съобщенията за събития като тези в Гулаг, бяха посрещнати от доминиращия по това време Жан-Пол Сартр с два основни аргумента. Първо, че доказателства не били официални (въпреки че той приемаше за достоверни същия тип доказателства по отношение на политиката на французите в Алжир); и второ, че подобни доказателства ще доведат френския пролетариат до отчаяние. Той добави: „Тъй като не бяхме нито членове на комунистическата партията, нито видими симпатизанти, ние не бяхме длъжни да пишем за съветските трудови лагери и имахме свободата да останем извън дебатите за природата на тази система, докато не се бяха случили събития от социологическа важност”.
Френската интелектуална сервилност към сталинизма достигна своя зенит, когато през януари 1953 г. Москва оповести, че е разкрила т. нар. „Заговор на лекарите”, при който известни съветски лекари, предимно евреи, бяха обвинени в заговор за убийството на съветските лидери по заповед на ционисткото, американското и британското разузнавания. Група водещи френски лекари незабавно – дори без да изчака появата на предполагаемите доказателствата – публично обвини своите нещастни съветски колеги, които бяха оневинени от Москва веднага след смъртта на Сталин.
Междувременно, смъртта на Сталин даде повод на Пабло Неруда да напише посмъртна ода за него (която не беше включена в последното английско издание с негови съчинения). Неруда, наричайки Сталин „луна” и въплъщение на „зрелостта на един мъж и на един народ”, написа, че трябва да се поучим от неговата „искрена активност” и „видима яснота” и гордо нарича себе си „сталинист”. Но „светлината още не е угаснала” (завършва малко тромаво Неруда) „защото Маленков ще продължи неговото дело.”
Още по-невероятно беше положението в Германия. Много западногермански учени, журналисти и специалисти от други области бяха успешно заблудени не по отношение на далечната Русия, а по отношение на начина на живот на техните сънародници в съседна комунистическа Източна Германия. Западните делегации успешно бяха потьомкирани. Особено гротескни размери придоби непознаването на икономическата състояние на „Германската демократична република” – както стана ясно след падането на Стената. Това беше истински провал за германските академични среди. Както отбелязва Тимъти Гартън Аш: „Имаше цели западногермански институти, които се занимаваха с това да не разбират икономиката на Източна Германия”.
Известните интелектуалци и другите учени, изпаднали в тази заблуда, в най-добрия случай бяха наивници, но те нямаха нито моралното, нито интелектуалното право на подобна наивност. В най-лошия случай те се бяха превърнали в съзнателни агенти на това, което знаеха, поне до известна степен, че е терористична диктатура.
Отбелязвам тези неща не толкова заради тяхната важност, а в контекста на това, което може да бъде наречено единствено мисловна недостатъчност.
14.
Когато под ръководството на наследниците на Сталин Съветският съюз стана по-малко ужасен, той стана и по-малко популярен на Запад. Отчасти това се дължеше на факта, че информацията за страшното минало вече беше напълно достъпна, отчасти защото способностите на режима да ограничава информацията за същинското му състояние бяха много по-малки.
Тайната реч на Хрушчов от 1956 г., която в детайли описваше някои от практиките за задържане и мъчения, извършвани от неговия предшественик, отчуждиха мнозина.
По времето, когато през 1958 г. беше екзекутиран Имре Наги, лидерът на Британската комунистическа партия Хари Полит казал в частен разговор на кореспондента на „Правда” в Лондон, че „основната причина за слабостта на Английската комунистическа партия е политиката на КПСС. Всички кризи у нас идват от чужбина”. Полит, добавя кореспондента на „Правда”, отбелязал, че присъдата срещу Наги „била провал от гледна точка на общественото мнение на Запад”. В известен смисъл причината за това беше, че дори не беше направен опит за показен публичен процес. Това е още един пример как СССР загуби своята популярност през относително по-умерения постсталински период в сравнение с времето на най-тежък сталински терор – заради цялостната фалшификация от предходния период!
Първите проблеми възникнаха в резултат на потъпкването на Унгарската революция през 1956 г. Иля Еренбург, по това време член на създадения от комунистите Световен съвет за мир, през декември същата година съобщава, че много от местните структури на организацията били против „нашите действия”, като единствено „бразилските, австрийските и финландските движения” ги подкрепяли. Изумителното и симптоматичното е обаче, че след подобна шокова терапия винаги следваше завръщане към просъветските заблуди. Нахлуването в Чехословакия през 1968 г. доведе до още по-силно отрезвяване от заблудите. И отново точно когато мнозина изгубиха илюзиите си завинаги, виждаме как (например) през 1970 г. Изпълнителният комитет на Британската лейбъристка партия провежда „междупартийни” разговори с Комунистическата партия на Съветския съюз, представлявана от сталинския главорез и ветеран на Коминтерна Борис Пономарьов – и точно когато Москва за пореден път арестува престарелите лидери на балтийската социалдемокрация, вече изкарали дълги години в затвора, заради своите по същество лейбъристки възгледи. Изпълнителният съвет или неговите съветници обаче предпочетоха да се направят, че не са чували за тези неща.
По тази причина проблемът за съветското минало и настояще беше разбран само временно и частично. А всяка следваща причина за разочарование добавяше нещо ново към това разбиране. Професор Макс Алмънд от Оксфорд твърди, че разгромът на сандинистите е оказал по-голямо влияние върху старите революционни групи, отколкото събитията в самия Съветски съюз.
От друга страна, една от най-изумителните промени в европейското съзнание се случиха след излизането във Франция на „Архипелаг Гулаг” на Александър Солженицин. Макар и да би било опростенческо това да бъде приписвано само на една причина, за сравнително кратък период след това не само Съветският съюз загуби своята привлекателност, а и самият марксизъм остана жизнен само сред възрастните селски учители. Дотогава френските интелектуални кръгове настояваха на нещо като монопол над марксизма. Това приключи внезапно и катастрофално – до такава стенен, че френските интелектуалци започнаха да критикуват примитивния марксизъм, който се срещал в другите западни страни.
15.
Подобно на семейство Уеб през 30-те години, и през 60-те години имаше примери за възхищение от СССР точно заради неговия бюрократизъм. В контактите си със Съветите Чарлз Пърси Сноу предпочита да общува със страховити апаратчици от културната сфера като Алексей Сурков и Юри Жданов заради своята, както я нарекох, „Бюринтернска солидарност”. Тогава добавих, че: „това напомня за спора между Лорд Актън и епископ Крейгън, когато англиканите били склонни да извинят преследванията на Инокентий ІІІ по чисто административни причини, докато католиците ги осъждат категорично поради тяхната нехуманност. Всеки един от тези два типа солидарност – бюрократичната и хуманистичната – надделяват над обикновените политически и религиозни лоялности. Ако някой ден се окажа на някоя барикада, бих предпочел на моя страна да бъде някои комунист, отколкото Сноу.”
Наистина достъпната на Запад информация направи явните просъветски възгледи немислими. В обръщение останаха да съществуват различни „социални” фалшификации – като тази, че съветската здравна система била в много добро състояние. Най-голямата заблуда се състоеше в това, че Съветският съюз, макар и вече да не се приемаше за идеален пример, все пак беше сочен като икономически и социален успех, че беше ако не по-добър, то поне не по-лош от Америка, че беше нормална политическа единица в международните отношения, както и че беше антиамерикански (важен аргумент за антиамериканистите и в това отношение не напълно неверен).
Дори до днес в западните академични кръгове могат да бъдат прочетени коментари, които твърдят, че антикомунизмът силно прилича на комунизма, като двете били просто контрастни идеологии. Може би като фашизма и антифашизма? Проблемът не се състои в очевидното (че според повече хора да си противник на комунизма означава да си противник на една терористична диктатура), а че западните академични среди може да продължават да говорят по този начин, а вероятно дори и да мислят така.
Разбирането, че Сталин (и неговият режим) е бил чудовищен и убийствен е минимално изискване за приемане в цивилизования диалог. Трябва също така да е ясно, че Съветският съюз след Сталин, макар и да не използва повече масов физически терор, продължи да налага в съзнанието на гражданите поредица от отровни и грешни концепции, както и да наказва несъгласните.
Проблемът е, че много хора, които частично приемат Съветския възглед, не са убедени във важността на този въпрос. Те разбират, че са били изговаряни лъжи и че е бил извършван терор, както и че СССР далеч не е толкова добра страна. Но това не ги интересува – те продължават да изпитват известна симпатия към него, което ги кара да пренебрегват неговите отрицателни страни. Някои продължиха да виждат в СССР уважавана социалистическа държава, други, макар и не толкова активно – продължиха да виждат в него носител на знамето на революцията по света, което води към победата Гевара и останалите.
Наистина, за разлика от самите кубинци, по това време много революционни групи станаха антисъветски на сектантска основа, като вместо това станаха прокитайски – тъй като фактите за маоизма все още не бяха толкова известни, колкото тези за сталинизма. Но що се отнася за Централна Америка, старата революционна романтика оставаше вярна на съветската политика. Нямаше сила, която да примири тази юношеска революционност с реалността. Един мой приятел ми разказа, че е бил в главня хотел в Манагуа, когато били оповестени резултатите от изборите, загубени от сандинистите. При тази вест няколко присъстващи западноевропейски левичари избухнали в сълзи.
Историята за сандинистите ни напомня за привлекателността на множество различни концепции, от дълго време непознати на Запад, към които обаче Западът изпитва някаква романтична или емоционална симпатия. Свидетели сме как и до днес остават живи симпатиите към „селските революции”, които щели да разпределят поравно земята между „селячеството”. Често движението на Мао Дзе-дунг се описва като селско въстание, чиято основна цел е аграрната реформа, като същото се отнася и за Виетконг. Това трайно отношение, което се пренася от страна в страна, въпреки че очакванията за успех от него се провалят навсякъде, се основава на цяла група грешни концепции. Обичайно тези заблуди се срещат в страни като Англия или Америка, където селяните отдавна са престанали да съществуват – и където почти никой от привържениците на „разделянето на земята” няма да посмее да препоръча нещо подобно да се случи в тяхната собствена страна. Селяните от много страни от Третия свят наистина в една или друга степен са „подтиснати”, макар и не чак толкова, колкото в условията на руската колективизация или на също толкова деспотичната система в Етиопия. А както отбелязва Оруел, за революционерите е характерно да изпитват много по-силна омраза към системата, отколкото съжаление към своите жертви. По този начин в много случаи идеологията се превръща в нещо като мисловен капан. Когато нейните привърженици дойдат на власт те винаги, или почти винаги, започват да изпълняват програма, която носи на селяните много по-големи страдания, отколкото по времето на стария режим.
Вторият вирус, чрез който революционните митове се разпростират в съзнанието на представителите на интелигенцията в нашите собствени страни, е нещо, което не можем да допуснем. Колко лесно се случва това е примерът с напълно невероятното искане, издигнато на студентските демонстрации в Южна Корея национално обединение да бъде осъществено въз основа на условията, поставени от Севера. Казват, че тези студенти били зле информирани за същинските условия на Север, но много по-вероятно е те да са били достатъчно добре „информирани”, но да са отхвърлили тази информация, защото е идвала от техния собствен елит.
Това е и причината „левите” режими и движения да продължават да се ползват със симпатиите на световните медии. От тези движение се изисква не да следват „леви” политики, а да застават на „леви” позиции. Антъни Хауард, по това време редактор на лявото издание „Ню Стейтсман”, веднъж каза, че ако Хюи Лонг[6] се беше ограничил само до лявата фразеология, той щеше да се радва на много по-голяма подкрепа от интелигенцията на Ню Йорк и Лондон.
По този начин много страни по света започват да бъдат възприемат като прогресивни – добри държави, които никога не са наричани диктатури, и десни държави, които са лоши и често потиснически (както „ескадроните на смъртта” са запазени само за десницата). Всичко е плод на предварително създадените концепции – понякога прилагани грубо, понякога по абсурден начин. Може да се каже все пак, че често това е отношение към далечни страни, за които ентусиастите нямат никакво пряко познание, но че след като веднъж тази предварителна концепция е възприета, тези хора развиват имунитет срещу истинската информация – както се случи и със Съветския съюз.
Убеждението на мнозина е, че причина за Студената война са западните намерения и оръжия. На тази основа съветското влияние – отново – беше възродено, благодарение на съвместната акция между верните комунисти на Запад и един кръг от прогресисти, обединени около Кампанията за ядрено разоръжаване в Обединеното кралство. Това беше организация, която публично насърчаваше и се възползваше от организационните възможности на Британската комунистическа партия – т. е. от един верен привърженик на съветските ядрени оръжия. Мой приятел, присъствал на публична дискусия, на която един от говорилите, открит комунист, посочил, че водената от Америка политика щяла да предизвика ядрена бомбардировка над Лондон. „И кой ще пусне тази бомба”, попитал моя приятел, но така и не получил отговор.
16.
Междувременно както политиците, така и медиите продължиха да търсят мнението на „експертите” за съветския феномен – някои от които си останаха под влиянието на остатъците от сталинизма в академията, а други бяха добронамерени чудаци, загрижени да отдадат справедливост на СССР. Което отново ни връща към въпроса за „добрите намерения”. Но когато човек заема обществена длъжност или такава, която му позволява да влияе на политиката или обществото, а оценката му е разрушителна, тогава всяко извинение е неадекватно.
Колкото и да е невероятно, в края на 80-те години по същия начин, по който „институционалните” учени в Германия заговориха за де-демонизацията на Хитлер, в академичните среди възникна нова вълна ала семейство Уеб по отношение на феномена на сталинизма – и това се случваше точно в момента, в който съветските власти сами започнаха да потвърждават ужасяващата реалност.
Част от тези учени, и не само в този контекст, си оставаха предубедени към реалността, която виждаха през пречупени огледала. В следващата глава ще разгледаме този феномен в по-широк аспект, т. е. във връзка с негативните сили в образованието. Междувременно обаче трябва да отбележим, че познанието и разбирането специално на съветския феномен беше и продължава да бъде недостатъчно точно в тези професионални кръгове, които са се посветили на неговото изследване.
Може да се обобщи, че водещите гласове по отношение на Русия в следвоенния период и през 60-те и 70-те години бяха професори с различна експертиза, което по една или друга причини ги изведе до активно участие в решаването на въпроси от военно или външнополитическо естество. Те бяха ветерани не само на изследването, но и на реалността. През този период кабинетният професор, доминиращ в епохата преди войната и който се наложи отново в следващото академично поколение, беше по-скоро изключение.
Един от авторите от този период беше Мърл Фийнсъд, който през 1953 г. издаде своето прекрасно изследване „Как е управлявана Русия”, което преработи през 1963 г. И тук се появиха първите знаци за идващата буря. След смъртта на Фийнсъд по лошо стечение на обстоятелства, което няма нужда тук да бъде обяснявано, новото издание на изследването беше възложено на един млад учен – Джери Ху.
Ху промени заглавието на по-учтивото „Как е ръководена Русия”, но се позова на авторитета на оригинала, като добави: „От Джери Ху и Мърл Фийнсъд. Преработено и разширено от Джери Ф. Ху.” Но „преработването” се състоеше в изкривяването и развалянето на цялото изследване. Ще посоча само един характерен пример: индексът на Фийнсъд съдържаше повече от 60 позовавания на принудителни трудови лагери, а преработеното издание на Ху – нито едно. Докато Фийнсъд говореше за милиони жертви на сталинизма, Ху възприе точно обратното гледище, като говореше за десетки хиляди убити. В своето псевдо-Фийнсъд становище Ху отначало поддържаше тази цифра, а по-късно допусна „цифрата да възлиза на няколкостотин хиляди”. Разбира се, още тогава беше ясно, че въпросът е колко милиона или колко десетки милиона и сега основателността на този въпрос вече е напълно доказан от новите изследвания в Русия. Един-единствен разкрит масов гроб от многото такива съдържа останките на повече хора, отколкото бяха първоначалните оценки на Ху. Трябва да добавим, че преработеният от Ху вариант на изследването на Фийнсъд беше – и продължава да бъде – учебник.
Ху (който следва да бъде отбелязано, е специалист по институционални и социологически изследвания, а не по история) ползва странни формулировки за Съветския съюз по времето на Брежнев: „Съветската система е силно представителна”, „режимът стана по-толерантен към индивидуалното несъгласие, включително политическото, отколкото беше… по времето на Хрушчов”; „Брежнев дойде на власт с обещанието за нормалност и спази обещанието си”; „Съветският съюз е „парламентарна система от особен тип”. „Плуралистичен” е термин, който беше ползван не само от Ху (който стига толкова далеч, че обявява Съветската и Британската конституция за подобни).
Гледната точка на Ху е важна, дори и само защото той продължава да бъде възприеман (или поне доскоро беше така) като гуру от телевизии и други медии. Той беше влиятелен предходник (макар и не толкова краен) на „ревизионистите”, които започнаха да привличат вниманието в края на 80-те години.
Това доведе до създаването на група, която твърди, че представя по-вярна картина на сталинския период, отколкото тази на т. нар. „съветолози от епохата на Студената война”. Тяхната основна теза беше, че терорът е бил сравнително ограничен – един американски изследовател (подобно на Ху) говореше за „хиляди” екзекутирани и „много хиляди” затворени – след това избитите нараснаха на 30 000 души, а после – на 600 000 души. Последната цифра се основава на два документа на КГБ от 50-те и 60-те години. И двата могат да се посочат като недостоверни. Първият беше отречен от генерала от министерството на вътрешната сигурност, който го оповести. Вторият се отнася за периода 1939-40 г. и дава по-ниски цифри от доказаните екзекуции само за периода март-април 1940 г. Още повече, че значително по-високи бяха цифрите, посочени от самото правителство, партийните и документите на службите за сигурност, които са имали отношение към тези събития. Установяването на такива цифри винаги е сред най-трудните задачи на един историк – по-ранните историци градиха оценките си въз основа на достъпните по това време доказателства, които в някои отношения бяха завишени, но след това бяха коригирани. Но омаловажаването на мащаба на терора не беше единствената цел на тази нова група – те твърдяха, че терорът не бил токова важен, колкото институционалните и социалните промени през този период – въпреки че терорът, засегнал пряко милиони и косвено цялото население на страната, също може да бъде тълкуван като социален феномен. Те се интересуваха от издигането на новите кадри, но не и от критериите за тяхното развитие – сервилността, бруталността и тесногръдието, станали причина за това, което днес в Русия е наричано „негативна селекция” на новата управляваща класа. Нито се интересуваха от методите за тези персонални смени – чистките и екзекуциите на предшествениците. Други привърженици на тази школа описваха по сходен начин колективизацията като социална промяна, като се възхищаваха от градските партийни емисари, които са я извършвали – т. е. като успели да подчинят селяните.
Част от проблема се дължи на това, че хора (като Ху) образовани като социолози, а не като историци, се интересуват (подобно на марксистите) от структурите, а не от същността, от формата, а не от съдържанието. Това ги накара, подобно на семейство Уеб по-рано, да приемат официалните данни като по-достоверни доказателства от данните, наричани от тях „анекдотичен разказ” – т. е. разказите от първа ръка на реалните свидетели, които не се вписват в официалната картина. Както днес вече знаем тези неофициални данни са били значително по-достоверни, дори и да са били непълни, за разлика от напълно фалшивите данни, създадени от комунистите.
Когато веднъж нарекох преброяването в Съветския съюз от 1939 г. „фалшификат”, един експерт ми отговори, че никое преброяване не е съвършено и аз нямам право да си избирам кое преброяване е вярно и кое не. Несъгласието ми с преброяването от 1939 г. се дължеше на това, че преброяването от 1937 г. било отхвърлено, а експертите от статистическия институт са били избити, заради „смаляването на населението на Съветския съюз”, което ме караше да мисля, че назначените след това експерти са имали известна мотивация да завишат цифрите, както и защото новите числа са били обявени през 1939 г. още преди официално оповестяване на статистическите данни. Всичко това прави картината достатъчно ясна, а съветските публикации след това потвърдиха очевидното – че милионите, за които се говореше в преброяването от 1939 г. „са съществували само на хартия”. Следователно официалните „документални” данни са били напълно безполезни – а малко здрав разум щеше да бъде достатъчен, за да убеди в това дори и учените.
Наистина, новопубликуваните в Съветския съюз материали в края на 80-те години и през 90-те години разрушиха тези и подобни заблуди. Или така бихте си помислили, ако не подценявахте способността на академичната мисъл да разработва стратегии за измъкване. Дори и в истинската наука, лъжливите мнения, в които са вложени големи инвестиции, не се предават лесно.
Някои от тези псевдо-учени в преддемократичните дни бяха възхвалявани в статиите на реакционни съветски писатели, които ги описваха като „обективни” – традиционен съветски израз, който означава сравнително безкритични към официалната линия. На 2 октомври 1990 г. в „Правда” казионният професор Виктор Даниленко отбелязва появата на „нов поглед” в чуждата съветология. Това, отбеляза той, трябва да бъде „приветствано”, тъй като „издига високо престижа на професорите по съветология… Антисъветизмът започна да изчезва от трудовете на съвременните съветолози”. Също като по времето на семейство Уеб!
Като човек, който няколко седмици по-късно беше описан на пленум на Централния комитет от сталинисткия писател Александър Чаковски като „анти-съветист №1” съм достатъчно квалифициран, за да дефинирам антисъветизма, от който се оплаква Даниленко – същността му е в стремежа да разкрие реалностите в съветската история и природата на сталинския светоглед. А възкресяването от някои руски кръгове през средата на 90-те години на про-сталинските мнения накара московските хард-лайнери да търсят аргументи от Запад, които да подкрепят просъветската гледна точка.
Привържениците на тази погрешна интерпретация сами по себе си не бяха много забележителни, но те изглеждаха различни и по тази причина „привлекателни” за неинформираните редактори и успяха да получат академични постове и да започнат да индоктринират студентите. Но дори и да не става дума за самите ревизионисти, които се появиха в следвоенните години, ветераните все повече бяха изтласквани от по-посредствени (и по-малко опитни) учени от новото поколение. На студентите беше обяснявано, че истинската наука не трябва да бъде „пристрастна”. Това означава не само, че присъдите, колкото и аргументирани да са те, трябва да бъдат избягвани, но и че посоките на изследване, които могат да доведат до такива присъди, трябва да бъдат избягвани. По този начин започнаха да се насърчават и да се налагат периферни изследвания като тези за „цените на памука в Узбекистан”.
Същински опасните подходи, макар и понякога да са публикувани от университетските издателства, имат по-слаба възможност да подобрят образа на сталинизма в общественото съзнание, дори и в кръговете на т. нар. широка интелигенция извън тесните академични кръгове. Но още по-малко извинителни са опитите за реабилитация на Октомврийската революция, които още могат да се срещнат, макар и не толкова често, от много по-впечатляващи изследователи. Един високо уважаван историк, наистина марксист, като Ерик Хобсбаум, наскоро каза:
– Че през 1917 г. Ленин спечелил подкрепата на селските маси благодарение на програма, която „противоречала на социализма” за разпределяне на земята сред селяните. Наистина той опитва този маньовър, но въпреки това в голямото си мнозинство селяните не го подкрепят на проведените тогава избори;
– че пролетариатът както тогава, така и след това, бил проболшевишки настроен и подкрепял стъпките на Ленин. Но опитният пролетариат – железопътните работници и печатарите – се противопоставят на болшевиките. Дори сред новия пролетариат в големите фабрики като Путиловските заводи, където болшевиките успяват да установят организационен контрол (макар и не с програма за еднопартийна диктатура), седмици след завземането на властта работниците са критикувани от Ленин, заради липсата им на „устрем и дисциплина” и заради „упорството” им да искат от съветското правителство по-малко работни часове (и „дори още по-лошо”) по-високи надници. През 1918 г., както е известно, заводите гласуват за меншевиките и другите неболшевики и излизат на масови стачки, потушени от Ленин (по неговите собствени думи) „безжалостно”, за да се стигне до работническите въстания в някои от индустриалните градове, а през 1921 г. работниците в Петроград са тясно свързани с Кронщадтското въстание;
– че Ленин не е налагал социалистическите мерки (което се основава на негова забележка от януари 1918 г.). Но след май същата година той наистина започва да налага „крайни” социалистически мерки – както сам признава на няколко пъти (и ги признава за грешка), поради което през 1921 г. тези мерки са изоставени заради общественото недоволство. В един от тези свои коментари той казва: „Направихме грешката да се опитаме да преминем направо към комунистическо производство и разпределение”;
– че „руската революция била извършена от масите”. Странно защо тогава болшевиките печелят само една четвърт от гласовете във времето на най-голямата си популярност на последвалите избори, което е далеч по-малко от гласовете, получени от британските консерватори при разгрома им през 1997 г. – и те остават в малцинство дори в Петроград;
– че „едно от малкото постижения на руската революция, което не се отрича дори от нейните врагове е, че за разлика от другите многонационални империи, Хабсбургската и Османската, след Първата световна война Руската империя не се разпада”. Да, това е вярно.
И въпреки това Хобсбаум, който пише в нашата епоха, е много добре посрещнат в британските либерални кръгове.
17.
Фразата „отношение от епохата на Студената война” все още е употребявана от определени учени по отношение на хората, които са изиграли някаква роля в нея или са изказвали своите антисъветски възгледи по време на тази дълга конфронтация. Според тях това ни е накарало да разглеждаме превратно историческите факти, тъй като не сме били достатъчно безпристрастни.
Те не разбират или не допускат, че е възможно ние да сме станали убедени антикомунисти, след като, а не преди, да сме изучили фактите.
Авторът наистина взе участие в Студената война, работейки първо във Форин офис в институцията, наследила отдела за военна пропаганда през 1939-45 г. Авторът е горд, че след това беше сътрудник на сенатор Хенри Джаксън, който изказа своята признателност в няколко свои речи (напр. в Сената на 27 септември 1972 г. и на 11 февруари 1977 г.). След това беше съветник на Маргарет Тачър през целия период, в който тя беше лидер на опозицията и министър-председател, като дори написа проекта за нейната първа реч като Желязната лейди.
Много по-малко обидни са мненията, изказвани от новите анти-анти-комунисти, които се опитват да лишат участниците в тези събития от правото на изследване, анализиране и коментиране на комунистическия феномен. Моите собствени възможности за изследване са дори още по-ограничени от факта, че съм участвал в Горещата война срещу нацистка Германия, поради което нямам правото да изучавам и националсоциализма. (Въз основа на същия аргумент може да се каже, че всеки изследовател евреин е твърде предубеден, за да се впусне в такова изследване).
Последният аргумент на привържениците на грешните становища по отношение на СССР е, че докато тези, които са изповядвали меко отношение към режима, са сбъркали, привържениците на твърдата позиция са смятали, че той не подлежи на промяна. Това не е вярно. Аз, а доколкото знам и почти всички привърженици на това „твърдо мнение”, винаги сме били съгласни със забележката на Оруел, че този режим „или ще се демократизира, или ще загине”.
Като цяло, сбърканата радикална интерпретация беше по-често срещана сред академичните кръгове, отколкото сред западното общество. Тези учени твърде често бяха не само неопитни, но и, както отбелязахме, в голямата си част незапознати с възможностите на историята. Те не са подготвени за това знание, нямат „усещане” за големите робски империи на древността, за хилиастичните секти от ХVІ век, за средновековните азиатски завоеватели. Когато Сталин осъжда на гладна смърт 6 или 7 милиона селяни по време на терора през 1933 г., той не прави нищо по-различно от това, което извършва Тимур, „превърнал в пустиня” една бунтовна територия с глад, вместо с огън и меч. Всеки социален икономист от своята рационална гледна точка би казал, че това е напълно невъзможно и затова не може да се е случило – по същия начин, по който биха казали, че Тимур не би могъл да е издигнал „пирамидата” от седемдесет хиляди черепа в Исфахан, защото това би било „икономически контрапродуктивно.
Причината за възхода на тези възгледи е ясна. Някои учени нямат нужното въображение, за да възприемат този чужд феномен на съветската държава, това отклонение, което не може да бъде разбрано по общоприетите методи. Този възглед не може да подложи на съмнение цялостното разбиране на съветското минало и настояще, но може да донесе доста грешки и обърквания.
Това е видимо и от предишните аргументи на западните привърженици на режима на Сталин сред мислещите класи. Тук не мога да се въздържа и да не цитирам мисълта на известният литературен критик Фредерик Джеймисън, който в драматичен вид предава едно мнение, което по един или друг начин можеше да бъде чуто тогава, а и сега. Според него сталинизмът е бил „успешен”, защото е „изпълнил историческата си мисия да форсира индустриализацията в една неразвита държава”. Това е очевидно невярно по няколко причини. Преди Първата световна война Русия вече заема четвърто или пето място сред индустриалните икономики. Нивото на индустриализация по времето на Сталин би могло (както отдавна доказаха руският учен Николай Шмельов и американските учени като Холанд Хънтър) да бъде постигнато още през 1929 г., ако не бяха колективизацията, гладът и терорът; напредъкът е бил далеч по-малък от този, за който се твърди; гигантизмът на индустриалните предприятията е бил една огромна грешка, което са забелязали дори сталинистите при вида на западните автомобилни (примерно) производители, а по всякакви световни стандарти съветският начин на индустриализация е програма, която води до задънена улица. От тази гледна точка е неясно как, или по-скоро кой, е дал правото на професор Джеймисън да говори от името на Историята.
Може да се обобщи, че заблудата на тези т. нар. интелектуални елити трябва да бъде сред задължителните дисциплини, които да бъдат преподавани в университетите и дори в богословските академии.
В още по-широк план неразбирането на големите сили, които действаха на световната сцена, можеше да окаже разрушително влияние върху политиката в периода от края на Втората световна война до рухването на Съветския съюз. Защото влиянието на тези заблуди направи трудно следването на рационална външна политика. Едва ли е нужно да казвам, че трябва да направим всичко по силите си, за да избегнем или да предотвратим повторение на тези събития – или с други думи – че този урок трябва да бъде научен.
Превод от английски: Момчил Методиев
Робърт Конкуест (роден на 15 юли 1917 г.) е един от най-известните съветолози в годините на Студената война, критик на комунистическите режими и техните привърженици на Запад. Завършва образованието си в Колежа Уинчестър, Университета в Гренобъл и Колежа Магдалин в Оксфорд, където защитава докторат по история на Съветския съюз и става член на Комунистическата партия на Великобритания. В началото на Втората световна война постъпва в армията и след като през 1943 г. изучава български език, през 1944 г. е изпратен в София като офицер за свръзка с българската армия. След това започва работа в британския Форин офис, откъдето отново е изпратен на работа в британското посолство в София. Свидетел на налагането на комунистическата власт, Конкуест напълно губи младежките си увлечения по комунизма и през следващите години се превръща в един от най-активните критици на Съветския съюз и сателитните му режими, както и на повлияните от комунизма западни интелектуалци. В края на 50-те години за кратко работи като първи секретар в британската делегация към ООН, а в началото на 60-те години става писател на свободна практика. През 1968 г. публикува книгата си Големият терор, посветена на сталинистките чистки през 30-те години (преведена и на български, ИК Прозорец). Тя е последвана през 1986 г. от изследването му за сталиновата колективизация и глада в Украйна, озаглавена Реколта от печал. Съветската колективизация и терора на глада (The Harvest of Sorrow: Soviet Collectivisation and the Terror-Famine). Съветник на Маргарет Тачър, той е автор на някои от нейните речи, включително на първата й реч, спечелила й прозвището „Желязната лейди”. През 1981 г. се премества в САЩ, работи като изследовател в Института Хувър към Университета Станфорд, какъвто е и до днес. Публикуваното тук есе е част от една от последните му книги – Размишления за едно разорено столетие (Reflections on a Ravaged Century, 1999), в която наред с критиките към западните леви интелектуалци, той не скрива скептицизма си към западната образователната система и към бъдещето на Европейския съюз. През целия период Конкуест запазва интереса си към България, като в същата книга разказва за познанството си с Георги Марков, а в началото на 90-те години отново посещава България. Наред с историческите си изследвания Конкуест е автор на редица поетически книги.
[1] Едуард Телър (1908 –2003) – роден в Унгария американски физик, един от създателите на водородната бомба, известен със своите антикомунистически възгледи.
[2] Уитакър Чембърс (1901 –1961) – американски писател и журналист, който в младежките си години е член на Комунистическата партия на САЩ и съветски шпионин. След като отхвърля тези възгледи, се превръща в един от най-силните критици на комунистическото проникване в американските и британски държавни институции.
[3] Eлизабет Терил Бентли (1908 –1963) – след като в младежките си години работи като съветски шпионин от 1938 до 1945 г., през 1945 г. тя напуска Комунистическата партия на САЩ и разкрива идентичността на повече от 80 съветски шпиони в САЩ. Признанията й, станали публично достояние през 1948 г., предизвикват сензация в САЩ и ставата причина за поредица от съдебни процеси в началото на 50-те години.
[4] Уилям Джойс (1906 –1946) – британски политик, пропагандатор на фашизма по време на Втората световна война.
[5] Алджър Хис (1904 –1996) – американски юрист, автор и лектор, служител на Държавния департамент на САЩ, обвинен в шпионаж в полза на Съветския съюз през 1950 г.
[6] Хюи Лонг (1893 –1935) – американски политик, губернатор на щата Луизиана (1928-1934) и сенатор от 1932 г. до убийството му през 1935 г. Член на Демократическата партия, той си спечелва известност в годините на Голямата депресия с програмата за преразпределение на богатството, станала известна като „Да споделим богатството си”.