1
4619

Съветският протекторат България

и „стогодишната“ БСП

Изглежда официалните среди в днешна авторитарна Русия са се почувствали обезпокоени, че повтаряните с десетилетия по времето на соца „общи места“ за случилото се с Източна и Централна Европа в края на 1944-1945 г. започват да избледняват в съзнанието на новите генерации. Ето защо в навечерието на 9-и септември т. г. те си позволиха наглостта да ни облъчат отново с „освобождението на Европа (и в частност България) от нацизма“, което била извършила „славната Червена армия“. Лично аз приветствам (честно казано неочакваната за мен) сравнително остра реакция на нашето Външно министерство. По този повод обаче бих искал да изрека още няколко (както ми се струва) по-точни думи за случилото се преди 75 години. Защото, мисля, те все още не са проникнали или, най-малкото, не са се утвърдили у нас.

И тъй, не е съвсем точно да се казва, че след обявяването на война на (от 2-и септември 1944 г. излязлата от силите на „Оста“) България, СССР просто окупира страната ни за три години, след което на власт в нея „се утвърдила партията на българските комунисти“. Тази формулировка подвежда да се мисли, че Червената армия само е подпомогнала разгрома на някакви масивни пронацистки сили у нас, след което измежду „антифашистите“ естествено са се наложили „главните антифашисти“ – дейците на БКП. Истинското понятие, което трябва да се използва тук, струва ми се е, че от стъпването на съветските войски на наша територия започва, отначало (поради обстоятелствата на все още неприключилата световна война) не тъй директното превръщане на България в протекторат на Съветския съюз – процес практически напълно приключил с ликвидирането на всички стари български партии и екзекуциите или затварянето на техните лидери през 1948 г. На прословутия Пети конгрес на БКП през 1949 г. наскоро преди това завърналият се от Москва съветски гражданин Георги Димитров, всъщност прокламира тази истина. Най-късно от 1949 г. следователно в България не просто се установява „тоталитарен комунистически режим“ (както е казано в позицията на МВнР), а страната ни окончателно се превръща в протекторат на СССР. Лишава се от своя национален суверенитет. И това продължава до ноември 1989 г. С две думи: на 9-и септември 1944 г. Москва не просто не ни е „освободила от нацизма“ (който, да, е имал свои поддръжници в България, но никога не е бил консолидиран партийно, нито е бил официална политическа идеология на българската монархия). Обратно – отнела е за цели 45 години нашата национална независимост. Което впрочем е направила с всички страни от Централна и Източна Европа, които членуваха до края на Студената война в т. нар. „социалистически лагер“ независимо дали преди това са били с Хитлер или са били негови жертви. Разликата ни с тях е, че тези последните през цялото време на съветското господство имаха ясното съзнание за това, имат го и до днес, докато у нас понятията „половинвековна съветска поробеност“, „изгубване на националната независимост“ и под. продължават да звучат като нещо „пресилено“ и „партийно острастено“.

Другата разлика е, че съветският протекторат България бе по-дълбок и по-радикален в сравнение с този, наложен на останалите държави от „лагера“. Нека припомня дори анекдотичното обстоятелство (което мнозина у нас са забравили), че „нерушимата дружба със СССР“ фигурираше като стих даже в националния химн на Народна Република България. Срв. „Дружно братя българи, / с нас Москва е в мир и бой / Партия велика води / нашият победен строй“. Напомням: нямаше политическа пертурбация в метрополията (в Москва), която тутакси да не се отразяваше върху българската колониална администрация. Както отбелязах още през 1948-1949 г. България се зауправлява от съветски гражданин – Георги Димитров, поместния „вожд и учител“ от племето на „Вожда и учителя на цялото прогресивно човечество“ Й. В. Сталин, пръснато по върховете на всички поробени от него държави. След неясно мотивираната авантюра на този наш „вожд и учител“ с югославския „бунтар“ Й. Б. Тито (неясна, защото и до днес е неизяснено тя благословена ли е била от метрополията в Москва или е била самоинициатива на „местните вождове и учители“), Георги Димитров по всичко изглежда е уморен в Съветския съюз. На негово място бива инсталиран – показателно – дотогава почти непознатият дори за нашенските комунистически среди Вълко Червенков – цялото партийно минало на когото също е практически съветско. Сетне: с възцаряването на Хрушчов и развенчаването на „бащицата Сталин“ тутакси се променя и нашата колониална администарция. Идва на власт вездесъщият (и пак почти никому неизвестен преди 1944 г.) Тодор Живков. Да, уникалното при него е, че Москва го оставя начело на протектората и след замяната на Хрушчов с геронтократичното поколение на Брежнев, Андропов и Черненко. Но това, струва ми се, е мотивирано от друг безпрецедентен за нашата комунистическа история факт. Тодор Живков – нека напомня – е единственият от „генерал-губернаторите“ на съветските протекторати в Европа, който, заедно с целия ЦК на „българската“ комунистическа партия, взима, през 1963 г. решение да предложи на Москва България от формално независима държава (протекторат) да се превърне в органична и неразделна част от самия Съюз на съветските социалистически републики, тоест да стане част от съветската държава – да престане въобще да съществува. С две думи: в началото на 60-те години на ХХ век ние сме били изправени пред невероятния риск от държава със статута на Полша, Чехословакия и Унгария да се превърнем в република със статута на Казахстан, Туркменистан и Узбекистан. Да, това е можело да бъде възнаградено с оставането на „генерал-губернаторския“ пост.

След произнасянето на точното име на положението на България подир „освобождението“ ни от нацизма през септември 1944 г. нека да кажем сега и точните думи за партията, крепила въпросния статут на страната ни през тези 45 години. Продължава да се говори (и до днес), че това е партия, която към днешна дата има над 100-годишна история и която – така излиза – след като е била създадена в края на ХІХ век, през 1944 г., закалена в „антифашистката борба“ просто най-сетне е осъществила своя изконен „политически проект“ (е, подпомогната от навлизането на Червената армия в земите на „зажаднелия за правдини“ наш народ). Всъщност, ще напомня, че българската комунистическа партия съвсем не е създадена на Бузлуджа и съвсем не е създадена през 1891 г. През онази година е учредена собствено българската социалдемократическа партия, която много скоро след създаването си се разцепва на две крила и именно едното от тях – т. нар. „широки социалисти“ застава в основата на по-сетнешната социалдемократическа партия в царство България – напълно по модела на европейските социалистически партии между двете войни. Тази партия (а не по-сетнешната комунистическа група, отделила се от социалдемокрацията изобщо) е антифашистки настроена през цялата световна война; тя води легална политическа борба с авторитарните тенденции в българското управление след преврата на 19 май 1934 г. Тя, най-накрая, е унищожена след 1944 г. заедно с останалите – собствено опозиционни на обвързването на България с Хитлерова Германия Демократическа, Радикалдемократическа, Земеделска и пр. партии от комунистическата колониална администрация на Москва у нас. Собствено комунистическата партия възниква едва в края на Първата световна война като малобройна и свързана с руските болшевики група и още в началото на 20-те години става просто поместно поделение на базирания в Москва Коминтерн, и на която от там се възлага най-вече да провежда… ляв терор, който „гениалният“ Ленин и следовниците му тогава смятат, че ще доведе до избухването на пролетарски революции и извън СССР. Впрочем това води само до увеличаване на популярността на националистичните и фашистки движения в Европа.

И ето: за практически няколкогодишното си легално съществуване (с малобройно парламентарно представителство) собствено българската комунистическа партия става съавтор на един опит за въоръжен метеж в северозападната част на страната (т. нар. „Септемврийско въстание“ от 1923 г.) и автор на най-крупния атентат в историята на континента ни – взривяването на храма Св. Неделя през 1925 г. След него тя логично е забранена, т. е. до 1944 г. действа изцяло като нелегална – собствено терористична – организация, отново изключително в услуга на СССР. Така, по време на действието на споразумението между Рибентроп и Молотов (за което наскоро писа тук Тони Николов) БКП провежда т. нар. „Соболева акция“, чиято цел е да се подпомогне окупацията на целия ни черноморски бряг от Съветския съюз. Което означава, че преди 1941 г. БКП изобщо не е „антифашистка“ организация. Едва след юни 1941 г. терористични групи – т. нар. „партизани“ – започват да извършват убийства, палежи и грабежи на мандри и складове (без особено чувствителни вреди за държавата). Тази следователно съвсем не стогодишна – без парламентарен и въобще легален политически опит – „партия“, нямаща практически никаква „надземна“ обществена подкрепа и популярност в страната (имаща на своя страна най-вече вербувани от вън малобройни групи млади характеропати) и до днес се представя като „взела властта“ в България на 9-и септември 1944 г. За да произнеса и тук истинското име на случилото се ще кажа, че дори превратът на тази дата – впрочем напълно безпредметен след навлизането на съветските войски у нас – е извършен не от нея, а от „професионалните“ превратаджии, с които просъветските агенти на БКП се договарят дни преди това – от кръга „Звено“. Който не е запознат, нека се осведоми, че ако в страната ни – още от началото на 30-те години има организация с най-близки до фашизма възгледи за политическото устройство на държавата – то това е именно кръгът „Звено“. Тоест, настроените отмъстително към монархията още от 1934 г. фашисти от „Звено“ свършват „мръсната работа“ на нелегалите от БКП, като за тази услуга определени негови „ветерани“ доживяха до дълбока старост в съветския протекторат България. След преврата – повтарям – същински „стогодишната“ българска социалдемократическа партия на Кръстьо Пастухов бе разсипана (заедно с останалите български антифашистки партии) като след 1989 г. цялата ѝ – съвсем отделна от БКП история, бе нагло присвоена от преименуваните български „преустроени“ комунисти.

Накрая, ще си позволя да попитам читателите: при тази действителна история на нелегалната терористична клика на българските „коминтерновци“, реалистично ли е да се мисли, че комунизъм в България би могъл някога да се установи, ако това трябваше да сторят българските комунисти? Можеше ли да се установи въобще, ако не ни бяха „освободили“ съветските войски, ако не ни бяха превърнали в протекторат на СССР, какъвто бяхме до края на 1989 г. и чиито паметници и паметни знаци – непостижимо за националното самочувствие на който и да било европейски народ – грижливо си пазим и до днес?

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияИзповед за живот и смърт
Следваща статияЗа децата и куклите

1 коментар

  1. това е добре като наратив. важното е да знаем че ние не сме имали история през тези 45 години и в последствие. важното е де знае и че не нашите комунисти са виновни за извращенията а това е дело на московците. това е поуката на исторята. и ремисията на болното ни общество. оправията за нещастнито ни настояще не минава през руската идиотска цивилизация, макар и православна като инцидент а през доевропеизирането ни. тогава макаровите опорки ще са на халост. ате няма да са цивилизационна опастност а ще бъдат анахронистичен вопъл. смешени имериалистически. дорде е мъничка змията давайте да се съберм със крак да и строщим главатаа свободни да се назовем. звучи актуално и възрожденски.