2
3138

„Съветско“ Православие

Преди десетина дни един депутат от руската държавна Дума – Сергей Гаврилов, предизвика шумен скандал в столицата на Грузия като произнесе реч, инсталирал се върху стола на… председателя на Парламента на тази, по всички международни стандарти независима и суверенна държава. Постъпката му разбира се бе преднамерено и нагло предизвикателство, довело до масово възмущение от страна на жителите на Тбилиси, които щурмуваха сградата на парламента, бяха отблъснати от кохорти полицаи, а в сблъсъците бяха ранени стотици хора.

Съвсем между другото световните новинарски агенции отбелязаха обаче нещо, което за мен лично обясни много в наглата постъпка на руския политик. Защото – както стана ясно – той се бе озовал в столицата на Грузия в качеството си на основен участник в т. нар. „Интерпарламентарна асамблея на православните народи“. А щом става дума за „православните народи“, кой друг би могъл да я председателства, ако не представителят на „Третия (и най-православен) Рим“? Още по-малко хора у нас пък си спомниха, че въпросният Сергей Гаврилов е посещавал трикратно и нашата страна – последния път по покана на т. нар. движение „Русофили“ и пак – във връзка с Православието. Наш централен всекидневник тогава публикува разпростряно на цели две страници интервю с него, от което можахме да научим, че: „на Запад вече се изгражда тоталитарно общество, което не подкрепя християнските ценности, от изток настъпва радикалният ислям и тероризмът. Ето защо добрите отношения между нашите две държави са шанс за спасението на православната цивилизация“ (курс. мой).

Ясно е, че основен „ресор“ на г-н Гаврилов при обиколките му из страните от бившата съветска империя е именно Православието – „православната цивилизация“ и нейното – все по-наложително „трето-римско“ спасяване най-вече от „изграждащото се на Запад тоталитарно (и анти-християнски) общество“. Ще трябва да бъдем благодарни, че високият представител на „православната цивилизация“, все пак не я защити у нас от мястото на председателя на българския парламент както стори в Грузия. Но пък един друг неин (и още по-ключов) представител – нека си спомним – Московският и на цяла Русия патриарх Кирил – тропайки по масата в самата канцелария на президента на републиката ни и в присъствието на българския патриарх строго се скара на днешните православни българи, че си позволяват да отдават благодарност за своето освобождение през ХІХ в. на разни румънски, финландски, полски и прочее воини (все от страни на днешния „тоталитарен Запад“) след като трябва да им е достоверно известно, че „Болгария освободила только Рос-с-ия“.

Е, ние не сме грузинци и наглостта на този още по-висш представител на „православната цивилизация“ не предизвика у нас особени вълнения, макар че „строгата забележка“, направена на президента, след това патриарх Кирил повтори и пред събралите се да го изпроводят на летището български журналисти.

Моята тема в този текст обаче няма да бъде разликата в националните характери на грузинците и българите, а онова, към което лично аз съм особено чувствителен – самото Православие, което изповядвам от десетилетия, но изповядването на което в последно време бива подлагано на жестоки изпитания за мен именно от подобни персони и „православните“ им следовници у нас. Изпитания от една форма на неговото битуване, която бих нарекъл – без никакви уговорки, но с дълбок вероизповеден смут – „съветско Православие“.

Как бих могъл да охарактеризирам това „Православие“, в което се опитват да ме въвлекат да живея? На първо място трябва да припомня, че то започна да се оформя откъм 2000 г. насам именно в постсъветска – и вече Путинова – Русия, като след това начена да се разпространява, с организираните усилия на „апостолите“ му – и в останалите православни страни, включително в България.

Това „Православие“ много бързо и успешно бе „приватизирано“ и започна да бъде „пастирствано“ в Русия от преди всичко три типа люде:

А) от депутати от руската „государствена Дума“ от типа на наглеца С. Гаврилов, натоварени да поддържат – именно под маската на братство „между православните народи“ – организирани „пети колони“ в страните от бившия съветски блок и чиято основна задача е да всяват недоверие към „чужеродната“ Европа, в която няма как да не „изгубим вярата си“, а с това и да отпаднем от изконната ни „православна цивилизация“.

Б) от енергийни и оръжейни олигарси, финансиращи специално създавани телевизионни и фейсбук „амвони“, от които да се „проповядват“ апокалиптични фобии от типа на „джендъризацията“ на обществото и настъплението на крадците на деца „Барневарн“.

В) от геополитици с маниакална старообрядска закваска (като известния Александър Дугин), „заземяващи“ православната вероизповед изключително върху ширините на Изтока и Евразия.

Ще трябва да отбележа, че целият този грижливо финансиран „поход“ не само че не срещна противодействие от страна на висшата, собствено църковна йерархия на РПЦ, но пред очите ни все повече се задълбочават „брачните“ връзки на тази последната с описания самозван православно-цезарски „елит“.

Попаднало в ръцете на олигарсите, това Православие се превърна в институция, вместо духовна храна раздаващо разнообразни църковни ордени на висши представители на балканската енергийна мафия, на дипломати и политици, наследници на комунистическата номенклатура, чиито връзки с Църквата общо взето се изчерпват с организирането на въпросните „интерпарламентарни асамблеи“, а в тази връзка и с участие в откриващите и закриващите ги синодални банкети.

Най-зловещото обаче е, че то се оформи и като „Православие“ с подчертан афинитет към руското „христолюбиво войнство“ – охраняващо го с възродените т. нар. „казашки отряди“ и придружаващо с икони и хоругви руските паравоенни бандити в Донецката и Луганска област, лицемерно обвиняващо обаче украинските „църковни националисти“, че предизвиквали „схизма“ с нежеланието си да остават под омофора на своя завоевател. „Православие“, прекъсващо евхаристийно общение с Вселенската патриаршия, а през 2016 г., във връзка със събора в Крит изолиращо се от почти целия православен свят, но обвиняващо именно „Фенерския папа“, че руши единството на Църквата.

„Православие“ по-нататък на един патриарх (едва пети по ред в църковните диптиси), охраняван по-строго и от римския папа (при това от расоносни охранители) и обикалящ страните на смятаната за подопечна именно нему „православна цивилизация“, за да ги поучава на кого и за какво следва да бъдат благодарни.

„Православие“ още по-нататък, продуциращо от въпросните пропагандни електронни „амвони“ не богословие и духовност, а най-вече фобии и фалшиви новини: че неправославният (западен) свят ще отнеме от родителите (и ще „джендъризира“) децата им, че с дадените още от епохата на Просвещението и даваните днес права на човека ще… раз-човечи човека и света и т. н. и т. н. „Православие“, за което основният антагонист е не вчерашният комунизъм или радикалистичната не-християнска религиозност, а Страсбургският Съвет на Европа, Брюксел и НАТО.

Но след като изброихме всичко това можем ли да се чудим защо именно в парламента на подготвящата се да бъде приета в НАТО Грузия се организира спомената „православна асамблея“ и защо от името на Православието на нея държи реч от стола на председателя на този парламент не друг, а депутат от руската „Государствена Дума“? Защо има нахалството да говори за „православно братство“ тъкмо пред народа на една страна, чиито територии – Абхазия и Южна Осетия – от 2008 г. и до днес са окупирани от войските на неговата (православна) държава. Защото – нека го кажа сега – от поне десетилетие официалното руско православие се е превърнало от религиозна в (гео)политическа конфесия. В конфесия, на която противостоят не ересите и заблудите, а изцяло регионални и политически реалии: Западът, либерализмът, ЕС и т. н. За което членството на държави като България и Румъния в гореизброените структури е не тяхно суверенно решение, а религиозен грях, геополитическа ерес, а пък стремежът към независимост на страни като Украйна и Грузия е „разколничество“ и разрушаване на истинското Православие.

В духовен план това „Православие“ – чувствал съм го със собствената си кожа, защото то отдавна има радетели и у нас – е едновременно по съветски тоталитарно и по „романовски“ казионно. То е – именно тоталитарно убедено, че ако е „Православие“ няма как да не „обича“ именно Русия, да не оправдава – „вероизповедно“ – всички нейни интервенции в „националистична“ и „разколническа“ Украйна, в „размирна“ Грузия, в „близкия ни“ Близък Изток. И обратно – ако не одобрява Русия – с нейния днешен авторитаризъм и олигархизъм, с нейното глобално „хибридничество“, няма как и да е Православие. От съветските времена това „Православие“ е наследило разобличаването на „врага с партиен билет“. Заето е най-вече (влезте в някой от неговите сайтове, за да се убедите) с това да заклеймява „неправославните“ православни: като се започне с архивраждебния Вселенски патриарх, мине се през „Критските икуменисти“, през „либералните православни“ (виновни в това, че не желаят да изчерпват духовния си живот с разобличаване на „врага с църковен билет“ и със свещена омраза към „инославните“) и се завърши с разните „богослови“, които си позволяват да мислят и пишат на православни теми, вместо да слушат „посветения батюшка“ и да търчат по всеки битов повод при някой новоявен „младостарец“.

Като емблема на това „Православие“ погледнете само снимката (направена май в собствената ни страна) и запечатала този невероятен синтез на съветската военщина и зилотското псевдо-монашество.

Тя изявява по най-изразителен начин това „съветско Православие“, за което говоря – синтезът на малоумния тоталитарен „героизъм“ от времето на СССР със старообрядското сектантство от времето на царизма. Та тази възрастна „воинка“ – помислете си – трябва да е спечелила битките на цяла дивизия, за да бъде облепена почти като допотопно земноводно с такова чудовищно количество метални „люспи“. Тя е триумфалисткото съветско „вчера“ – емблематично грохнало и гротескно фалшиво, гушнато с показно православното „днес“ – пак така самостилизирано: с „бабья“ шамия около младоликото лице и с подчертано прососорена (за да не би „да изкуши“ някого) расоподобна одежда. Да – и прегърнати: съветският „героизъм“ и зилотското „подвижничество“ – илюстрация на онази политическа религия (или религиозно политиканство), което представлява въпросното „Православие“.

Какво да кажем в заключение? Независимо дали изповядва Символа на вярата правилно, без filioque, независимо дали осъжда „папизма“ и т. н., това „Православие“ е по-чуждо за мен от всеки „католицизъм“ и „протестантизъм“ и персонално, персонално за мен е „вън от моята вяра и общение“. Защото аз си оставям православен и не желая да ставам православен „партиец“.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияСлово за Петровден
Следваща статияКак се разговаря с жертва на имотната мафия

2 КОМЕНТАРИ

  1. Руснаците довеждат до абсурт всички идеи кото заемат най вече от Европа. Да не изброявам. Те собствени идеи нямат. дори това кето са сега го взели от Златната орда. Печално за една анахронична империя, която се опитва да оцелее в 21 век.