1
1796

Съвременната тема

Георги-Марков

„В световното изкуство не съществува проблемът „съвременна тема“, както не съществува и проблемът „партийност“, нито някой сериозен творец си е правил труда да ги поставя.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.

Казват, че един от най-жестоките методи за измъчване на хора бил измислен от древните китайци и представлявал един капчук, който поставяли в съседство с вързаната жертва и оставяли капките равномерно и звучно да капят. След известно време наказаният полудявал. Изглежда, че има някаква връзка между китайския капчук и няколкото съвременни капчуци в българската култура. Ако се погледнат вестниците от 20 години насам – няма ден, в който да не се говори за „образа на комуниста“, за „партийността на изкуството“ или за „съвременната тема“. Положително статиите, докладите, речите, решенията, постановленията, призивите, критиките, които засягат тази „съвременна тема“, по обем надвишават неколкократно цялата ни национална литература. Списания и вестници са затрупани от купища партийни лозунги от рода на: „Съвременност значи партийност!“, „Свързване с живота“, „По-близо до живота – по-близо до партията“, „Бягството от съвременната тема – бягство от живота“ и т.н. Сам Тодор Живков в доклада си пред X конгрес на БКП обвини творците в „откъснатост от живия живот на народа“. А „Работническо дело“, в броя си от 10 януари тази година, отново подхваща „съвременната тема“ със статия от писателя Алексей Сегренски.

Като отдавам дължимото на играта на думи от рода на „живия живот“ и на купищата безсмислици, написани и изговорени във връзка със съвременната тема, нека все пак запитам – какво е това съвременна тема? Не е ли странно, че такъв въпрос не съществува в цялата литература и цялото изкуство на свободния свят? И от гледна точка на всеки нормален човек звучи прекалено особено да се пита за „съвременната тема“ в творчеството например на Гюнтер Грас, Самюъл Бекет или Греъм Грийн. Никой тук не може дори да си представи съдържанието на апела за „свързване с живота“.

Тълкуван по смисъл, изразът съвременна тема би трябвало да значи отразяване на проблемите на времето, в което живеем. Подобно определение обаче е съвсем относително, защото е много трудно да се каже доколко съвременните проблеми са свързани с онова, което историята на човечеството вече е складирала зад гърба ни. Що се отнася до процеса на самото „отразяване“, тоест до творчеството на хората, които създават изкуството, трябва да кажем, че човек принадлежи толкова на времето, в което живее, колкото и на историята на човешкия род, който представлява. Явно нашите взаимоотношения със съвременността са твърде сложен комплекс или както казва Мери Тайрън от пиесата на Юджийн О’Нийл „Дългото дневно пътуване в нощта“: „Миналото – това е настоящето, миналото – това е бъдещето!“.

Така че неслучайно в световното изкуство не съществува проблемът „съвременна тема“, както не съществува и проблемът „партийност“, нито някой сериозен творец си е правил труда да ги поставя.

Същите затруднения ще срещнем, ако поискаме да определим периода – времето на „съвременната тема“. Дали то се простира само в рамките на последната година, последното поколение или последния век? Или пък трябва да се приеме произволното деление на епохи? Например за българската, съветската, полската и т.н. действителности съвремие означава периода от идването на съответните комунистически партии на власт. Но в последните години по известни съображения този период беше съкратен и сведен до времето след „култа към личността“, тоест след Сталин. Да се пишат сега произведения от рода на „Един ден на Иван Денисович“, или каквото и да е засягащо „култа“, се смята за твърде несъвременно.

Пак в посоката на тия мисли стигаме до всеизвестната истина, че всички големи произведения  на изкуството от древните времена до ден-днешен имат съвременно звучене, запазили са своята актуалност. Особено красноречиви доказателства за това са реакциите на партийните ръководства в някои страни спрямо класически произведения. Само преди три години органите на Държавна сигурност в България реагираха остро срещу поставянето на Шекспир в театрите, защото „в пиесите му се съдържали определени намеци за комунистическата власт“. Не по-слаб бе гневът на служителите на властта срещу великолепната постановка на Сатиричния театър в София на „Големанов“ на Ст. Л. Костов, където те видяха направо обиди срещу Тодор Живков. И може би във връзка с подобни случаи един от най-видните културни дейци в днешна България възкликна: „Докъде стигнахме! Класиците са против нас!“.

Но да не се отклоняваме. Какъв би могъл да бъде тогава предметът на „съвременната тема“? Може би това са най-актуалните, злободневни въпроси? Може би това са особеностите на нашето време – гигантските световни конфликти, люшкането на човека между личността и масата, съществуването на водородната бомба, страхотното присъствие на технологията, драматичните взаимоотношения между хора и вещи, космосът, съвременните аспекти на свободата, животът на съвременната жена… и т.н.? Мнозина биха забелязали, че е очевидно съществуването на нови, съвременни форми на известни класически взаимоотношения, че познати исторически явления имат своето съвременно превъплъщение, че има качествена разлика например между познатите феодални порядки от времето на второто българско царство и някои от законите в Народна република България. Следователно съвременният живот има своите отличителни черти, които биха могли да бъдат предмет на художествено внимание. И безспорно животът на българския народ днес, както и всякога в миналото, предлага богатство на актуални конфликти, интересни идеи и живописни явления. Нека посочим само интересния процес на обезличаването на човешкия индивид в резултат на пълната зависимост, в която той е поставен. Или рухването на нравствените бариери, свързано с идеологическия разврат. Или криминалните взаимоотношения между държава и човек. В някои отношения животът в България предлага по-богати и по-интересни теми, отколкото животът в някоя спокойна западна страна. И българските творци явно имат твърде привлекателни сюжети, поднесени от самия живот.

Обаче очевидно е, че нито лозунгите за съвременната тема, нито статията на Сегренски имат предвид действителния съвременен живот и действителните съвременни конфликти. Самият Сегренски предупреждава, че разработването на съвременната тема крие в себе си две опасности – да се изпадне в достоверно, добросъвестно описателство и да се отиде към „периферни“ явления, като се изпусне главното. Под „главното“ се  разбира партията. И по-нататък той декларира, че „съвременната тема е свързана органически не само с новата чувствителност, но и с новото съзнание, с комунистическото преустройства на света“. Статията му е изпъстрена с прогимназиални фрази от рода на „дълбокото проникване в пластовете на човешката душа“ и купища безсмислици. Не би трябвало дори да се занимаваме с тази статия, ако тя не представляваше най-последният милионократен рефрен на повече от двадесетгодишна песен. Или с други думи – китайски капчук.

Но аз съм съгласен с всички тия констатации, че е налице един факт – богата на конфликти българска съвременност и бедно откъм съвременни тези българско изкуство. Изглежда като парадокс. Но истина е, че най-сполучливите произведения на българската литература, музика и театър, изобразително изкуство бяха създадени на историческа или някаква далечна от БКП тема. Дори официалната българска критика твърди, че най-хубавото в съвременната ни литература е трилогията на Димитър Талев, която разглежда македонския живот от началото на века. Най-добрите пиеси, картини, великолепният паметник на Паисий на Мишо Симеонов (който Политбюро искаше да разруши), музиката на най-добрите композитори – всичко е встрани от конфитюрената река на социалистическия реализъм. И обратно, няма нито едно сериозно произведение, което да защитава принципите за псевдосъвременност, които идват от партийната доктрина.

Това съвсем не значи, че българските творци не обичат съвременната тема, това съвсем не значи, че те не са способни да отразят действителните конфликти на своето време, напротив, онова, което те се опитват да правят, е повече от похвално. Неслучайно между българските писатели се смята за най-трудно да се работи съвременна тема. Но за да изразят своето съвременно светоусещане, мнозина заобиколиха зорко наблюдавания от партията терен на съвременността и се опитаха да създадат съвременни внушения с исторически или вечни сюжети. Така чудесните „Диви разкази“ на Николай Хайтов имат чисто съвременно звучене, така работите на Йордан Радичков са тясно свързани с действителността. Така мнозина се отправиха към благодатния терен на антифашисткия период, за да могат от висотата на идеите да осъдят тяхното реализиране в съвременна България.

Според всички партийни изисквания „съвременната тема“ трябва да представлява някакъв документ за абсолютната хармония между партия и народ. Точно във връзка със съвременната тема преди петнадесет години се роди и теорията на безконфликтността, тоест, че в т.нар. социалистическо общество не съществуват обикновените човешки конфликти, че конфликтът фактически се ограничава между сравнителната и превъзходната степен на хвалебствието. Казано с най-груби думи, партията изисква творците да фалшифицират действителността. Разбира се, има немалко такива псевдотворци, които наводняват българската култура с всевъзможни сурогати, но за честта на нашата нация може да се каже, че всеки истински творец се старае, доколкото силите му позволяват, да избегне неприятната среща с живота, никой не би желал да бъде смятан за добре платен лъжец. И затова произведенията на „съвременна тема“ си остават така редки за съвременната българска култура, независимо от всекидневния натиск за „свързване с живота“. Преди години, шегувайки се, бях написал в една моя новела, че според партийните глашатаи съвременните конфликти в днешната българска литература трябва да се сведат до три положения:

1. Един вярва, а друг не вярва. На финала – и двамата вярват.

2. И двамата вярват, но на тях не им вярват. На финала – всички вярват.

3. И двамата вярват и на тях им вярват, но има обективни трудности. Следва борба и на финала победителите въздъхват и вярват.

С тези карикатурни определения не съм много далече от партийното разбиране за съвременност, което например ще намерите в „творбите“ на Драгомир Асенов, Николай Стайков, Стоян Даскалов и тем подобни.

Няма съмнение, че в съвременния български живот комунистическата партия е фактор, който подлежи на вниманието на творците, но съвсем не в светлината на Бог Саваот, а като демонична игра на черна сила, така великолепно изобразена в „Бесове“ на Достоевски. И затова партийните агитатори се боят от „съвременната тема“, затова те и отделят такова прекомерно внимание и са особено чувствителни към всичко, което не е в унисон с фанфарите на Девети септември.

Оттук произхождат и хилядите щампи, по които хората на изкуството трябва да създават своите произведения, и които нямат нищо общо с изкуството. В последна сметка задачите на българското изкуство от партийна гледна точка не са много по-различни от тия на стопанското предприятие „Реклама“.

Но това велико и неудържимо нещо, наречено живот, винаги постига своето. Неизбежно един ден българските художествени творци ще отразят „съвременната тема“ така, както тя се е напластила в изтерзаното им съзнание, така както са вкусвали цялата й горчивина в часовете на задължителните комплекси, така както всеки друг нормален и свободен човек има право на свое отношение към света. Сигурно тогава китайските капчуци ще пресъхнат и никой като Алексей Сегренски не ще настоява за „съвременна тема“.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияИстории за началото и края
Следваща статияЧужденци