0
1193

Съвременник – 1976

марков09

Какво ни предлага за цялата 1976 г. сп. „Съвременник“? Ако извадим преводната белетристика, всред която има чудесни произведения, то май не остава много проза за четене.“ Есето (достигнало до нас в непълен вид) е прочетено през 1976 г. по Дойче веле, публикува се за първи път.

Трудно ми е да отгатна какви мотиви са довели да създаването на литературното списание-тритомник „Съвременник“, което сега навърши своята четвърта година. Склонен съм да предположа, че един от аргументите в полза на ново списание е била лошата художествена репутация на съществуващите две литературни списания – „Септември“ и „Пламък“. В течение на няколко години след 1968 г. тези две списания, органи на Съюза на българските писатели, се оформиха в нещо като боклукчийски кофи, които всеки месец биваха препълвани от стахановските производители на литературна смет. Или ако трябва да си послужа с клишето „сив поток“, трябва да кажа, че тези две списания се оказаха две непресъхващи сиви реки. В цели поредици от броеве не се предлагаше нищо друго освен отчайващо нескопосано и скучно до смърт производство на думи. Много рядко в тези списания се появяваха свестни имена и свестни произведения. Познавайки възможностите на не един и двама талантливи български писатели, аз не можех да си обясня това явление другояче освен с властта на посредствениците, които ревниво и завистливо пропъждат талантливи творби. Едва след като Андрей Германов пое ръководството на „Пламък“ в списанието настъпи някакво съживяване, което се дължи на цяла вълна млади поети и белетристи. И това е може би най-надеждният признак в съвременната българска литература.

Така че преди 4 години нуждата от действителен оазис (не миражен) в литературната пустиня е била най-насъщна. И с това човек може да си обясни големия и нарастващ интерес към списание „Съвременник“. От друга страна, самият факт на появата на ново литературно списание само по себе си е положително явление. Спомням си, че един чудесен критик веднъж каза: „Ние трябва да имаме 50 литературни списания. 19 за тях, а ЕДНО-ЕДИНСТВЕНО за нас!“

Обикновено в нормалния свят съществуването на едно списание или вестник винаги е съпроводено със съществуването на определена група от автори и сътрудници, обединявани от известна идея или представляващи някакво художествено или обществено-политическо течение. Достатъчно е човек да погледне руската или френската литературни истории, или дори българската, за да види, че зад всяко списание винаги е стояло нещо различно, че всяко списание винаги е имало свой характер и своя физиономия. И че този характер и тази физиономия са оправдавали излизането му. Но ако ние знаем много добре характера и физиономията на бикоглавия „Златорог“, едва ли бихме могли да разграничим в това отношение „Пламък“ от „Септември“. Или и двете от „Литературен фронт“. В края на краищата ако всички тия три издания излизаха обединени под една корица със заглавието СЕП-ПЛАМ-ЛИТ-ФРОНТ едва ли някой б могъл да открие разностилие или разноезичие.

Когато говорим за класическото списание, трябва да подчертаем, че неговият характер се определя от координатната система, съставена от два елемента – тия, които го издават, и тия, които го четат. С други думи – кой издава едно списание? И за кого го издава?

Имайки предвид това, аз не мога да разбера какво е събрало заедно в една редколегия хора, които едва ли имат друго общо помежду си, освен ведомостта за заплатите. Ако все пак мога да си обясня рибарската връзка между главния редактор Павел Вежинов и един от заместни-главните – Максим Наимович, то за мен е пълна мистерия връзката между тях и останалите членове като Михаил Берберов, Владимир Зарев или Светлозар Игов? Имам чувството, че когато са били правени назначенията, някой отговорен другар ги е раздавал на „ези-тура“. И тъй като същият принцип на създаване на колектив от хора, които почти нямат общо помежду си, бе настоятелно прилаган при другите литературни издания, ясно е защо всички те така много си приличат. Фактът, че „Съвременник“ се редактира горе-долу от същия вид хора, както и „Пламък“ и Септември“, че в него участват почти същите автори с почти същия вид произведения показва, че освен външното оформление много трудно може да се определи собствената, специфична линия на това списание. То не разполага със СВОИ редактори, нито със СВОИ автори. Но дали тогава разполага със своя публика? Отговорът е съвсем ясен. „Съвременник“ не е литературно списание за работниците, нито за селяните, нито за войниците, или учениците. То е списание, предназначено за широк кръг от т.нар. интелигенция и в известна степен за пишещите събратя. Или „Съвременник“ има точно същата публика, за която излизат „Пламък“ и „Септември“.

И след като главният въпрос за специфичната линия на списанието отпада, човек може да го разглежда само като някакъв сборник, който излиза всеки три месеца с обем от около 500 големи страници. Достойнството на този сборник се определя единствено от качествата на поместените отделни работи.

Все пак въпреки условията на принудително безличие, при което се издава едно литературно списание в тоталитарна страна, ние знаем, че много нещо зависи от главния редактор и редколегията. Най-добрият пример беше съветското списание „Новый мир“ под ръководството на Твардовски, което за един период се превърна в изразител на обществената съвест. Или да посочим списание „Септември“ под главното редакторство на Христо Радевски, който в някаква степен изглежда вървеше по пътя на Твардовски и с малко повече твърдост би могъл да постигне същото. Лично аз смятам, че Павел Вежинов, такъв, какъвто го познавам, е далеч от Радевски и от Твардовски, въпреки безсъмнената му смелост при публикуването на някои материали.

Какво тогава ни предлага за цялата 1976 г. списание „Съвременник“? Оригинална и преводна белетристика, поезия, теория и критика, публицистика, хумор, та дори наука и живот. Обемът на списанието му дава голямо предимство за отпечатването на по-дълги творби. В една-единствена книжка например биха се побрали два обемисти романа.

Първото ми впечатление от подбора на материалите е твърде силното усещане за трудно оправдаем компромис от чисто художествена гледна точка. На мен поне никак не ми е ясно как са могли да бъдат отпечатани материали с ясно дефинирани художествени качества и едновременно до тях някакви невъзможни съчинения.

Как редколегията е могла да постави един до друг Йежи Ставински и Тонич, Иван Мирчев и Христо Черняев, Еуженио Монтале и Крум Пенев, Юрий Трифонов и Жан Вилен? Освен ако е искала да подчертае таланта на първите с бездарието на вторите?

От поместените български стихове аз искам да отдам дължимото на стария поет Иван Мирчев за цикъла му „Прииждат вече всички“. Ако някой е забравил колко хубав и звучен език е българският, би трябвало да прочете чудесните стихове на този поет-патриарх. А ако някой е забравил какво е поезия – би трябвало да ги научи наизуст. Каква сила има в „Към вятъра“ и колко чисти и искрени са „Зимни тревоги“.

Приличам днес на изгорена книга,
чиито черни букви все лъщят,
но никой ги не вижда и не вдига
начупените страници – крила
на птица уморена в дълъг път,
ранена от човешката стрела…

Силно впечатление ми направи поемата на неотдавна починалия Христо Банковски „За вятъра, снега и мъглата“. Тя сякаш е пропита с неизбежно предчувствие за смъртта.

Така напускаме света:
всеки миг, всеки час.
Ние не избираме смъртта.
Смъртта избира нас!

В своите „Разговори с морето“ Дора Габе продължава своя странен диалог с вечността. Пространство и време се сливат в необятност, където „портите отворени между морето и небето“ чакат белия параход. Но тук искреното чувство на поета е твърде неприятно развалено от фалшива декларативност и празнословие, като че поетесата се е престарала да угоди на редакцията. И като че за умишлен контраст идва цикълът на миналогодишния Нобелов лауреат, италианския поет Еудженио Монтале „Крайбрежия“. Преводът на Георги Мицков предава с удивителна точност силата и красотата на тази толкова италианска музика. Тъкмо по повод превода на Монтале и този на романа на Юрий Трифонов си помислих на какво високохудожествено ниво е българското преводаческо изкуство. Каква разлика с нивото на оригиналната литература!

И понеже говорим за поезия, нека кажа, че бях силно разочарован да прочета обемистия материал на Здравко Петров „Поезията на изминатите дни“. Това е някакъв странен отчет за българската поезия от девети септември до смъртта на Пеньо Пенев. Здравко Петров започва с изречение, което показва в най-добрия случай инфантилна неграмотност, а за всеки нормален човек е израз на клеветническа подлост. То е: „Новата ера прогони мерзостта и скуката на царство България“. Така както познавам Здравко Петров, при неговото силно ограничено развитие, той едва ли е в състояние да си спомни живота в царство България. Но още по-лошо е, че той явно няма понятия за живота, който днес го заобикаля. В този материал сякаш грижливо са колекционирани всички партийни клишета от 40-те и 50-те години и през всяка страница виждам този Здравко Петров да кади тамян и да се кланя във всяка посока. Тук имаме носталгично охкане и ахкане на агиткаджийската поезия по непоносимия патос и опростителското разбиране на сложни явления.

Въпреки че цитира често Пантелей Зарев, Здравко Петров е твърде далеч от горчивите истини на статията „Априлският пленум и литературата“. Може би за първи път български критик, в случая Пантелей Зарев, се опитва да преоцени една литературна епоха от позиции по-близки на нормалното човешко мислене. По същество неговата статия е категорично отричане на духовно осакатените нещастници, които Здравко Петров смята за поети. Пишейки за лириката, Зарев открива (най-после) болката, нежността и любовта в поезията. Той цитира чудесното стихотворение на незабравимия Веселин Ханчев „Желязото и нежността“, което мнозина в България изглежда са забравили:

Железни хора
идваха при мен и ме съветваха:
– Стани железен.
Постави в очите си две капки от олово.
Превърни езика си в кама.
Протягай не ръце,
а чукове към хората.
Затваряй се като врата на каса.
Издигни железен дом
и постави между стените му
железни птици,
думи
и цветя.
Изстивай,
вкоравявай се,
тежи над всичко покрай теб,
за да си винаги неузязвим…

Пантелей Зарев говори за вътрешните гласове на поетите, които започват да разкъсват книжните лозунги, говори за личния глас на човека на изкуството, за верността към себе си като абсолютна предпоставка за искреност и вярност спрямо обществото и времето. Разказвайки за пролетта на 1956 година, Зарев с удивително художествено чувство ни напомня за истинските птици и истинските песни в тази литературна гора, където всяка гарга се опитва да мине за славей. Той ни сочи един по-друг Божидар Божилов, различен от предишния и различен от следващия, сочи ни лаконичния глас на Атанас Далчев в неговите „Миниатюри“, напомня ни за приближаването към живота на Фурнаджиев, прави разлика между морално и административно утвърждаване на поета. Но колкото правдив и смел да изглежда Пантелей Зарев при описанието на самата пролет, толкова страхлив и казионен става той при разказа за последвалото време. Изведнъж той сякаш се уплашва от посоката, в която е тръгнал, и бързо се завръща назад. Човекът и човешките проблеми изчезват, верността към личността отива на кино и на две, на три следва възхвала към евтиното съчинителство на социалистическия реализъм. Минорно-съзерцателният тон на искрено взиране в миналото се извисява и преминава в мажорната гама на елейната сталинска балада.

В това отношение статията на Елка Константинова и Кръстьо Куюмджиев звучи значително по-честно. Статията е озаглавена „Абсурдите на догматичното мислене“ и исторически завършва там, откъдето авторите по необходимост би трябвало да лъжат. Тази статия заслужава социално внимание заради рядката доблест на авторите да назоват нещата с техните истински имена. Тъй като в България е позволено да се казват горчиви истини за периода на т. нар. „култ към личността“, двамата автори за първи път са приложили истински критерии при оценката на литературата за този период, които критерии се издигат като внушителен еталон и към по-новото време. Имам чувството, че говорейки и пишейки за миналото, двамата автори са имали предвид главно настоящето и това е тяхна голяма заслуга.

И пак по линията на компромисите съвсем не мога да разбера въз основа на какви съображения редакцията е поместила ужасната статия на Михаил Василев „Композицията на съвременния български роман“, както и не по-малко повърхностната статия на Симеон Хаджикосев „Непреходната априлска младост на нашата литература“. Тези две статии са най-типичен пример на псевдонаучно разглеждане на литературата, на абсурдни сравнения и невъзможни анализи. Отгоре на всичко те са написани на много лош български език. Съмнявам се много дали Михаил Василев би могъл да обясни някому какво изобщо е искал да каже с изрази като „сливането на човека със земята, като се създава една единствена ос“ и пр.

Ако все пак критиката и до известна степен поезията през годината са намерили по-добър подбор в списание „Съвременник“, то прозата ми се струва, че е останала доста назад. Ако извадим преводната белетристика, всред която има наистина чудесни произведения като романа на Юрий Трифонов, за който говорих миналия път, новелата на Йежи Ставински „Пингвина“ и някои западни автори, то май не остава много проза за четене. Романът на Богомил Райнов „Третият път“ изглежда, че е част от автобиографичната серия „Този странен занаят“ и предвид проблемите, които писането на подобни неща повдига, ще разгледам в някое от бъдещите предавания. За съжаление този роман е повече характерен с недостатъците си, отколкото с качествата. Камен Калчев, който по някое време изглежда ни изненада със „Софийски разкази“, тази година ме хвърли в остро недоумение. Романът му „Огледалото“ сякаш отразява всички слаби страни на този писател. В това направление на неубедителност, произтичаща от повърхностно регистриране на живота, на отсъствие на каквото и да е художествено преосмисляне на наблюденията и на бедни изразни средства са и „Милиони гладни години“ на Иван Остриков. Значително по-добро впечатление остави у мен Божидар Томов с „Патé филм“ и, странно или не, аз бих поставил най-високо фейлетона на Мирон Иванов „Билет О’кей“. Пътуването на вола до Бомбай и обратно, неговото преживяне и дълбоките му мисли, желанието му да бъде „свещено говедо“ и фантазиите му се възвисяват до чудесна сатирична алегория на нашето време.

Заслужава похвала тенденцията на редакцията да представи съвременната западна литература, но досегашният подбор ми се струва, че е донякъде едностранчив и робува на култовското изискване да се превеждат вулгарни или сантиментални натуралисти, които рисуват Запада по твърде изопачен начин.

Трудно е в едно кратко предаване да се проследят всички прояви в едногодишната продукция на такова обемисто списание, но аз се опитах да обхвана по-значителните явления. В добавка трябва да кажа, че най-досадната част на списанието е рубриката „Форум“, където темите са застъпени по толкова общ и безинтересен начин, че се съмнявам дали някой въобще може да чете тия материали. От допълнителните творби много сполучливи са епиграмите с рисунки на Андрей Германов и Иван Николов. Вълнуващите бележки на Владо Свинтила за покойния мой приятел и забележителен художник Александър Денков ми припомниха за онова, което ние всички му дължим.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияКогато фактите говорят и сирените мълчат
Следваща статияГрехопадението